Определение № 50035 от 23.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 978/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Енерго – Про Продажби“ АД, [населено място] срещу определение № 142 от 18. 02. 2022 г. по в. т. дело № 583/2021 г. на Варненски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата на частния жалбоподател по чл. 248 ГПК за изменение на решение № 163 от 23. 11. 2021 г. по същото дело в частта за разноските. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е незаконосъобразно. Излага оплакване за неправилност на изводите на въззивния съд, че дължимото адвокатско възнаграждение следва да се определи съобразно общия материален интерес по делото, с оглед на това, че предявените искове изхождат от едни и същи правопораждащи факти. Изразява становище, че претенциите на ищеца произтичат от различни фактически състави, осъществени в различен период от време, поради което същите могат да са предмет на различни искови производства. Ответникът по частната жалба „Уинд Парк Каварна Уест“ ЕООД, [населено място] не изразява становище. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след като обсъди доводите в частната жалба и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 248, ал. 3 ГПК срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, частната жалба е частично основателна. За да постанови обжалваното определение, с което е отказал да измени решението си в частта за разноските, Варненски апелативен съд е приел, че търсеният от ответника адвокатски хонорар е прекомерен предвид неголямата фактическа и правна сложност на спора. Посочил е, че предявените искове изхождат от едни и същи правопораждащи факти, които предполагат еднаква защита, поради което няма основание адвокатското възнаграждение да се формира отделно по всеки от исковете за главници и лихви. Съгласно задължителните указания в ТР № 6 от 6. 11. 2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в параграф 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. В случая Варненски апелативен съд е съобразил фактическата и правна сложност на спора, както и обстоятелството, че този спор е част от серия идентични дела между страните. Поради това и предвид изричното възражение на насрещната страна по чл. 78, ал. 5 ГПК следва да се сподели като правилен изводът на въззивният съд, че дължимото възнаграждение следва да бъде намалено до минималния размер, предвиден в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя, че минималният размер на адвокатското възнаграждение следва да се определя съобразно размера на претендираната сума по всяка от процесните фактури поотделно, а не от аритметичния сбор на всички претенции. Съгласно постоянната практика на ВКС по приложението на чл. 69 ГПК при обща искова претенция за заплащане на суми, дължими въз основа на множество фактури, цената на иска се определя в зависимост от обстоятелството дали плащанията са осъществени въз основа на един договор или всяко едно от плащанията е обусловено от наличието или липсата на отделно облигационно правоотношение /в този смисъл определение № 617 от 27. 10. 2017 г. по ч. т. д. № 1848/2017 г., II т. о., определение № 359 от 30. 07. 2018 г. по ч. т. д. № 1663/2018 г., I т. о., определение № 167 от 25. 03. 2016 г. по ч. т. д. № 192/2016 г., ВКС, ІІ т. о. и потвърденото с него определение № 283 от 30. 11. 2015 г. по т. д. 784/2015 г., ВКС, ІІ т. о. /. В случая се касае за задължения за плащане на доставки на ел. енергия, извършени в изпълнение на един и същ договор, а не за отделни самостоятелно възникнали облигационни правоотношения с предмет доставка на ел. енергия. Поради това е неоснователен доводът на жалбоподателя, че вземането по всяка от посочените и представени от ищеца фактури е предмет на защита с отделен иск, съответно минималното адвокатско възнаграждение по Наредба № 1/2004 г. следва да бъде определено за всяка от главниците поотделно. Основателно е оплакването в частната жалба за неправилно прилагане от въззивния съд на разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По приложението на разпоредбата е формирана трайна практика на ВКС, обективирана в определение № 146 от 04. 04. 2022 г. по ч. т. д. № 358/2022 г., II т. о., определение № 77 от 24. 02. 2022 г. по ч. т. д. № 1692/2021 г., I т. о. и определение № 404 от 26. 10. 2020 г. по ч. гр. д. № 2883/2020 г., IV г. о. В същите е прието, при тълкуване на разпоредбите на чл. 7, ал. 2 и чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г., че под материален интерес по смисъла на чл. 7, ал. 2 от Наредбата законодателят е имал предвид цената на всеки от обективно кумулативно съединените искове, а не техния сбор. Съответствието на адвокатското възнаграждение на предвидения в Наредба № 1/2004 г. минимален размер се преценява съобразно материалния интерес, като под материален интерес се взима предвид цената на всеки обективно съединен иск поотделно и се определя за всеки от така съединените искове минималното възнаграждение, след което вече определените минимални възнаграждения се събират при определяне на отговорността за разноските. В случая са предявени два обективно кумулативно съединени осъдителни иска – първият е по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на главницата по трите фактури в общ размер на 243 586, 81 лв., а вторият - по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 68 407, 34 лв., представляваща мораторна лихва по фактурите. С оглед изложеното и съобразно датата на сключване на договора за правна защита и съдействие между ответника и процесуалния му представител - 12. 08. 2021 г., приложение следва да намерят правилата на чл. 2, ал. 5 вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 и т. 5 от Наредба № 1/2004 г. в редакцията от 31. 07. 2020 г. Съответно адвокатското възнаграждение по иска за заплащане на главницата от 243 586, 81 лв. възлиза на 6 401, 74 лв., а по иска за заплащане на мораторната лихва от 68 407, 34 лв. - на 2 582, 22 лв. Общият размер на дължимото адвокатско възнаграждение възлиза на 8983, 96 лв. без ДДС, съответно - на 10 780, 75 лв. с ДДС. С оглед изложеното обжалваното определение на Варненски апелативен съд следва да бъде отменено частично, а молбата на „Енерго – Про Продажби“ АД по чл. 248 ГПК следва да бъде частично уважена, като присъденият на молителя размер на разноските за адвокатско възнаграждение за въззивното производство следва да бъде увеличен до сумата от 10 780, 75 лв. с ДДС. В останалата му част атакуваният акт следва да бъде потвърден. Разноски за производството по частната жалба не се дължат и не следва да се присъждат, тъй като производството по обжалване на определението по чл. 248 ГПК няма самостоятелен характер и определението не е от категорията съдебни актове по чл. 81 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение