Определение № 282 от 13.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 913/2017 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на [фирма] срещу определение № 19 от 11.01.2017г. по т.д. № 406/2016г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е оставена без уважение молбата му по чл.248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение № 380 / 28.11.2016г. в частта за разноските. Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно и иска отмяната му, поради съображения изложени в жалбата. Ответникът по жалбата, не представя отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Въззивната инстанция при постановяването на акта по чл.248 ГПК се е позовал на изхода на спора - обезсилване на първоинстанционното решение и прекратяване като недопустим на предявения по делото по реда на чл.422, ал.1 ГПК положителен установителен иск, поради направено от длъжника в заповедното производство оттегляне на възражението по чл.414, ал.2 ГПК и липса на правен интерес от търсената с иска правна защита. Посочил е, че с оглед изхода на спора на основание чл.71 ГПК дружеството ищец е осъдено да заплати на държавата такса за въззивното обжалване в размер на 20 000 лева, тъй като ответното дружество е било представлявано по делото от назначен особен представител, с оглед на което държаната такса не е била внесена предварително. Счетено е за неоснователно твърдението на жалбоподателя, че ответникът по иска с поведението си е дал повод за завеждането му. Аргументирано е, че прекратяването на производството по делото не е постановено, поради ненадлежно подадено в срока по чл.414, ал.2 ГПК възражение за длъжника и неправилни указания, дадени от заповедния съд, а поради направено оттегляне на това възражение на основание чл.416 ГПК в хода на заповедното производство, довело до влизане в сила на заповедта за изпълнение преди предявяване на установителния иск по чл.422, ал.1 ГПК. За неоснователна е счетена и молбата в частта й за изменение на решението, с което ищецът е осъден да заплати по сметката на съда сумата от 21530 лева, определена като дължимо възнаграждение за особения представител. Изложени са съображения, че представителството е осъществено от адвокат и е възмездно съобразно чл.36, ал.1 ЗА, било е дължимо при образуване на въззивното производство на разноски на ищеца при условията на чл.47, ал.6 и чл.48, ал.2 ГПК Частната жалба е неоснователна. В конкретния случай производството по иска е прекратено като недопустимо с влязло в сила решение, поради оттегляне на възражението от длъжника в рамките на заповедното производство и влизане в сила на заповедта за изпълнение преди предявяването на иска, поради което не е налице поддържаното от ищеца твърдение, че ответникът е дал повод за завеждането на иска. Отговорността за разноски е невиновна, обективна и е свързана с изхода на спора. В случая производството по установителния иск е прекратено като недопустимо, поради липса на абсолютна предпоставка за това наличие на възражение срещу заповедта за изпълнение към момента на предявяването му. С оглед изложеното, атакуваното определение следва да бъде потвърдено като правилно. Водим от горното, Върховният касационен съд