Определение № 1060 от 29.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 800/2010 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалби на ДП „С. и възстановяване „ срещу решение №209 от 07.07.2009г по гр.дело № 2625/2008г. на С. градски съд в частта, с която е уважен иск по чл. 200 ал.3 от КТ за обезщетение в размера на пропуснат доход от трудово възнаграждение ,за тригодишния период на последващо освидетелстване по ЕР на Т., при намалена работоспособност над 50 на сто, във връзка с професионално заболяване Като основание за допускане до касация се поддържа противоречие с ППВС №4/1968г., в тази негова част, която след приемане на Решение №2 от 11.VІІ 1995г, Пленум на ВС запази сила. Според касатора въззивният съд е игнорирал задължителните указания на т.4 от ППВС №№4/1968г при определяне на обезщетението за имуществени вреди при трета група инвалидност да се отчита възможността пострадалият да си намери работа като трудоустроен, основание по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК .Противоречие с практиката на ВКС при основанието на чл. 280ал.1 т.2 от ГПК се поддължа и по въпроса за началния момент на давността. При обезщетение от професионално заболяване по чл. 200 КТ въззивният съд е приел за начало на давностия срок датата на последното преосвидетелстване с ЕР на Т., а не датата на признаване на заболяването за професионално ,в който смисъл е константната практика на ВКС След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване Поддържаното основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК не е налице .За случай, при който работник с трайно намалена работоспособност над 50 на сто поради професионално заболяване претендира обезщетение по чл. 200 от КТ за разликата между получаваната лична пенсия и трудовото възнаграждение за тригодишния период (след 01.01.2005г) на последващо преосвидетелстване по ЕР на Т. и този период е след прекратяване на трудовите правоотношения с ответния работодател, отговорен за професионалното му увреждане, даденото от С. градски съд разрешение не е в противоречие с указанията на т.4 от ППВС №4/1968г., (същите запазили сила след приемане на Решение №2 от 11.VІІ 1995г, Пленум на ВС)и не поставя въпрос по прилагането им.Указанията по Постановлението не обуславят разрешение, различно от обжалваното,когато работодателят ,понастоящем ответник, сам е прекратил трудовото правоотношение с професионално заболелия на невиновно основание и така е поставил последния в положение да получава единствено личната си пенсия, а и предвид факта ,че ищецът е с призната сумарно 71,6 на сто трайна нетрудоспособност, част от която е поради общи заболявания.Определената по сега действащата терминология трайна неработоспособност на ищеца видно не е равнозначна на освидетелстване при ІІІ група инвалидност към момента на тълкувателните указания по ППВС № №4/1968г., подобно приравняване не може да бъде абстрактно извеждано от съдържанието на §2 от преходните и заключителни разпоредби на Наредбата, приета с ПМС № 133 от 17.07.2000 г.( обн., ДВ, бр. 61 от 25.07.2000 г., отм., бр. 47 от 7.06.2005 г) в полза на аргумент ,че работникът следвало да доказва невъзможността да си намери работа. Съответно на закона и постоянната практика на Върховния съд разрешение в конкретния случай е намерел и втория поставен въпрос - за началото на давностния срок по иска за обезщетение на пропусната полза като стойностна разлика, формулирана в чл. 200 ал.3 КТ. Когато предмет на иска е посочената в този текст разлика, претендирана за определен срок на освидетелстване по ЕР на Т., то давността започва да тече от началото на съответния срок на неработоспособност ,установен при медицинското освидетелстване на заболаването с професионален характер. Щом с първото ЕР на Т. е призната трайно намалена работоспособност поради професионално заболяване за определен срок и за него обезщетение е вече присъдено, определеният с последващо експертно решение нов период,макар за същото заболяванеи при същия процент, е основание за нова имуществена претенция по основанието на чл. 200 ал.3 от КТ,т.е за разликата между личната пенсия и възнаграждението ,което ищецът би получавал. Независимо че професионалното заболяване е вече установено, началото за погасителната давност за конкретната имуществена претенция в случая е от датата на преосвидетелстването. В цитираната от касатора практика на ВКС не е възприето обратно разрешение, поради което и хипотеза по чл. 280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК не е налице. Предвид горното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.