Определение № 171 от 12.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3582/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата Ж. Б. Д. срещу решение № 903137 от 14.07.2020г. по в. гр. дело № 167/2020г. на Благоевградски окръжен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от касаторката срещу Т. Ф. К. установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване на парично вземане в размер на 7 150 лв., произтичащо от договор за брокерски услуги № 10/07.11.2016г., обезпечено със запис на заповед от 07.11.2016г., въз основа на който е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК № 838/31.01.2019г. по ч.гр.д. № 216/2019г. на Благоевградски районен съд. Касаторката Д. поддържа, че обжалваното въззивно решение е недопустимо, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по предявения положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, а по друг непредявен иск. Релевира и неправилност на атакуваното решение поради допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост при извеждане на решаващия правен извод за липса на пасивна материалноправна легитимация на ответницата по иска, тъй като тя е издател на процесния запис на заповед, но не е страна в каузалното правоотношение, което е обезпечено с менителничния ефект. Моли въззивното решение да бъде обезсилено като недопустимо, а в случай, че съдът го счете за допустимо – да го отмени като неправилно, като остави в сила първоинстанционното решение на Благоевградски районен съд. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК навежда доводи за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение поради произнасяне на въззивния съд по непредявен иск. Поддържа и че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 38/07.04.2015г. по т.д.№ 1008/2014г. на ВКС, Първо т.о.; решение № 248/23-01.2015г. по т.д. № 3437/2013г. на ВКС, Първо т.о.; решение № 191/14.01.2015г. по т.д. № 3046/2013г. на ВКС, Второ т.о. и решение № 89/15.07.2009г. по т.д. № 700/2008г. на ВКС. Релевира, че посочването на каузално правоотношение като причина за издаване на записа на заповед, с оглед заявеното от ответницата възражение в отговора на исковата молба за недължимост на процесното вземане, представлява пояснение на исковата молба по смисъла на чл. 143, ал. 2 ГПК и е допустимо. По отношение на доказателствената тежест, счита че ищцата носи отговорност да установи само редовен от външна страна запис на заповед, като не може да бъде санкционирана с отхвърляне на иска, заради посочването на кауза, но недоказването й. Счита, че решаващият извод на окръжния съд за недоказаност на връзка между записа на заповед и каузалното правоотношение, е погрешен. Ответницата по касационната жалба - Т. Ф. К. подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, както и на каквито и да било други основания за допускане на касационно обжалване. В случай, че касационната жалба бъде допусната до разглеждане по същество, моли въззивното решение да бъде потвърдено като валидно, допустимо и правилно. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по гражданскоправен спор с цена на иска над 5 000 лв., т.е. тя е допустима. За да отхвърли предявения положителен установител иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 535 и сл. ТЗ вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че от доказателствата по делото се установява, че ответницата К. е издала в полза на ищцата Д. запис на заповед от 07.11.2016г. за сумата 7 150 лв., с падеж – 31.01.2017г., който е редовен от външна страна и въз основа на който, е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по чл. 417, т. 10 ГПК, срещу които К. е депозирала възражение по реда и в срока на чл. 414 ГПК. В исковата молба, с която Д. предявява настоящия установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, е въведено твърдение, че процесният запис на заповед е издаден за обезпечаване на вземането на ищцата за предадените на ответницата К. парични средства по договор № 10 от 07.11.2016г. за брокерски услуги. Последният е сключен между ищцата и „Т Аутолукс“ ЕООД, представлявано от ответницата. Според него търговското дружество като инвестиционен посредник се задължава да сключва сделки с финансови инструменти за сметка на възложителя (ищцата), със срок на действие – 90 дни от сключване на договора, при насрещно задължение на възложителя да предостави парични активи в размер на 7 150лв. за извършване на сделките при договорен дивидент в полза на възложителя в размер на 10% от вложените активи. В отговора на исковата молба, ответницата К. е оспорила установителния иск, като е твърдяла, че между страните няма непогасени ликвидни и изикуеми вземания, като процесното вземане е погасено с плащане по три разписки: от 15.11.2016г. – за сумата 2 200лв., от 16.09.2016г. – за сумата 500 лв. и от 17.10.2016г. – за сумата 500 лв.. Благоевградски окръжен съд е приел, че с горепосочените три разписки, издадени от ищцата, е установено плащане в полза на „Т Аутолукс“ ЕООД по договори № 6/м.08/2016г. и № 8/30.09.2016г., а не по процесния договор № 10/07.11.2016г., следователно обезпеченото вземане по процесния запис на заповед не е погасено чрез плащане. Съобразявайки, че процесната ценна книга е с издател – ответницата като физическо лице, а страна по твърдяното каузално правоотношение (договор за брокерски услуги № 10/07.11.2016г.) е друг правен субект - „Т Аутолукс“ ЕООД, е заключил, че не е доказана връзка между менителничния ефект и наведеното от страните каузално правоотношение, поради което предявеният иск е неоснователен. Позовал се е на т. 17 ТР № 4/18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, сочейки че при въведено от ищеца в исковата молба твърдение, че вземането му по запис на заповед произтича от конкретно каузално правоотношение чието изпълнение е обезпечено с ценната книга, не се променя предмета на спора по установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК. В такава хипотеза, в производството по чл. 422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение, а доказателствената тежест е на ищеца – поемател по записа на заповед, който дължи да докаже, че записът на заповед обезпечава изпълнение на посоченото каузално правоотношение. По конкретното дело по наличието на последното страните не спорят, но поради липсата на идентитет между длъжника по менителничния ефект (физическото лице К. в качеството й на издател, не на менителничен поръчител) и по каузалното правоотношение („Т Аутолукс“ ЕООД), според въззивния съд е невъзможно да бъде извлечена връзка между двете правоотношения, респективно обезпечителната функция на ценната книга по отношение на договор № 10/2016г. за брокерски услуги. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. В изложението към касационната жалба на ищцата не са формулирани правни въпроси, удовлетворяващи общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Изложени са единствено оплаквания за неправилност на въззивното решение (нарушения на процесуалния закон и необоснованост, посочени по - горе), които е недопустимо да бъдат разглеждани при предварителната селекция на касационната жалба – предмет на настоящото производство. Навеждането на допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (противоречие с горецитираните решения на ВКС по реда на чл. 290 ГПК), когато не е съотнесено с надлежно поставен правен въпрос, не може да обуслови допускане на касационно обжалване, доколкото последното изисква кумулативното осъществяване на общото и някое от допълнителните основания, визирани от законодателя в чл. 280, ал. 1 ГПК. При така обективираните оплаквания на касаторката в касационната й жалба касационният съд не разполага с правомощия да формулира неизложен правен въпрос. Според нормата на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна негова недопустимост. Касаторката е релевирала вероятна недопустимост на атакуваното решение поради това, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск като е обсъждал наведеното каузално правоотношение и по този начин е извел липсата на пасивна легитимация на ответницата да отговаря по иска. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК също не е осъществено. Въззивният съд се е произнесъл по предявения положителен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване съществуването на вземането на ищцата, произтичащо от договор № 10/07.11.2016г. за брокерски услуги, обезпечено с издадения от ответницата запис на заповед от 07.11.2016г., въз основа на който е издадена процесната заповед по чл. 417 ГПК, срещу която длъжникът е депозирал възражение по чл. 414 ГПК. Връзката между каузалното правоотношение и процесната ценна книга е наведена от ищцата в исковата молба и не е оспорена от ответницата. Съгласно т. 17 ТР № 4/18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, при въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл. 422 ГПК, че вземането му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на заповед, какъвто е процесния случай, не се променя предметът на делото. Ищецът - кредитор сочи обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си, основано на менителничния ефект. Следователно като е включил в предмета на спора твърдяното от страните каузално правоотношение и е изследвал връзката му с процесния запис на заповед, въззивният съд се е произнесъл не по непредявен, а точно по предявения установителен иск съобразно задължителните разрешения в горепосоченото тълкувателно решение. Като е намерил, че ответницата не е страна в каузалното правоотношение, поради което не носи отговорност по твърдяното от ищцата процесно материално правоотношение, окръжният съд е имал впредвид материалноправната легитимация на ответницата, но не и нейната процесуалноправна легитимация, която единствено е относима към допустимостта на иска. Пасивната материалноправна легитимация е правна категория, от значение за основателността на предявения иск, но не и за неговата допустимост, поради което този довод на касаторката за вероятна недопустимост на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, в контекста на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, също е неоснователен. На основание изложеното, поради неосъществяване на основанията по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,