Определение № 262 от 28.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 2357/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274 ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Дари Транс 2013“ ЕООД срещу определение № 304/29.09.2025 г. на Апелативен съд - [населено място] по в.т.д. № 222/25 г., с което на основание чл.248 ГПК е изменено решение № 192/18.06.2025 г. по в.т.д. № 222/25 г. на Апелативен съд - [населено място] и частният жалбоподател е осъден да заплати на „Буенос“ ЕООД съдебни разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 4290 лв. Излагат се съображения относно хронологията на подаването на молбите по чл.248 ГПК и на отговорите по тях. Сочи се в частната жалба, че не е отчетено от въззивния съд обстоятелството, че частният жалбоподател не е направил с възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение искане да се намали адвокатското възанграждение на въззиваемия ищец до минимален размер по Наредба № 1/2004 г., както и че след измененията – ДВ бр.14/18.02.2025 г., не са предвидени минимални размери на адвокатското възнаграждение. Навежда се довод, че възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззиваемия ищец е било направено от частния жалбоподател още в съдебното заседание на 28.05.2025 г. Поддържа се, че не следва в тежест на частния жалбоподател /въззивник/ да се възлагат разноските по делото пред въззивния съд, защото във връзка с превоза на л.а.“Мерцедес Бенц С 300“ е бил сключен със ЗД“Евроинс“ АД на 10.07.2023 г. застрахователен договор „Отговорност на превозвача“, както и допълнителна карго застраховка „Товари по време на превоз“, по която превозваният по процесния договор за превоз товар /автомобил/ е бил застрахован при действителна стойност от 15 120 евро. С последващ анекс към застраховката за застрахован е бил посочен ищецът „Буенос“ ЕООД. Навежда се довод, че за извършената кражба на товара - л.а.“Мерцедес Бенц С 300“, частният жалбоподател незабавно е уведомил МВР, но по образуваното досъдебно производство не е доказано виновно поведение на представители на превозвача. Излагат се съображения, че ищецът е следвало да изчака изхода на досъдебното производство и изплащането на застрахователно обезщетение, а не да започва съдебен процес. Сочи се, че инициираният от ищеца съдебен процес е с цел да се опетни доброто име на частния жалбоподател в сферата на превозните услуги. Иска се от частния жалбоподател да се отмени обжалваното определение. Ответникът „Буенос“ ЕООД е подал отговор, с който оспорва частната жалба с довода, че предявеният иск е отхвърлен с въззивното решение поради извършено в хода на процеса плащане. Поддържа се, че в тази хипотеза разноските се възлагат в тежест на ответника, който е станал повод за завеждане на делото. Обстоятелството, че плащането е извършено от застраховател, не е основание за освобождаване на превозвача от отговорност за погиване/изгубване на товара. Поддържа се, че не е налице прекомерност на адвокатското възнаграждение от 3575 лв. без ДДС, защото този размер е в съответствие с предвидения в Наредба № 1/2004 г. По допустимостта. Частната жалба е подаден в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, визиран в нормата на чл.248 ал.3 ГПК. С обжалваното определение апелативният съд е изменил свое решение № 192/18.06.2025 г. в частта за разноските и е присъдил на въззиваемия ищец „Буенос“ ЕООД разноски за адвокатско възнаграждение от 4290 лв. Прието е, че извършеното в хода на процеса плащане е основание за частичното отхвърляне на иска, но въззивникът ответник е дал повод за завеждане на делото, поради което дължи разноски на въззиваемия ищец. С решение № 192/18.06.2025 г. по т.д. № 222/25 г. на Апелативен съд - [населено място], е отменено решение 65/13.02.2024 г. по т.д. 197/2024 г. на Окръжен съд –гр.Пловдив в частта, с която „Дари Транс 2013“ ЕООД е осъден да заплати на „Буенос“ ЕООД сумата за разликата от 5655 лв. до размера от 35 244,05 лв., и вместо това предявеният от „Буенос“ ЕООД срещу „Дари Транс 2013“ ЕООД иск по чл.373 ал.1 ТЗ, вр. с чл.17, пар. 1 от Конвенция CMR е отхвърлен за сумата от 29 589,05 лв. – обезщетение за липса на товар по договор за превоз от 16.02.2024 г., а в останалата осъдителна част решението на окръжния съд е потвърдено. По същество – частната жалба е неоснователна. Въззивният съд правилно е приложил правилата за разпределение на отговорността за разноски, отчитайки причината за отхвърляне на предявения иск за разликата от 5655 лв. до размера от 35 244,05 лв. – извършено в хода на процеса плащане на застрахователно обезщетение от 29 589,05 лв., погасяващо част от претендираното с исковата молба вземане, което е било изискуемо към завеждане на делото. Константна е съдебната практика, че когато предявеният иск е отхвърлен поради извършено в хода на процеса плащане, съдебните разноски се възлагат в тежест на ответника, ако той е дал повод за завеждане на делото - определение № 192 от 18.05.2022 г. по гр.д. № 606/2022 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, определение № 215/10.12.2019 г. по ч.гр. д. № 2636/2019 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., определение № 60338/07.10.2021 г. по ч.т.д. № 1226/2021 г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 691/29.12.2016 г. по ч.т.д. № 2250/2016 г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 688/02.10.2014 г. по ч.т.д. № 2337/2014 г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 511/29.07.2013 г. по ч.гр. д. № 1499/2013 г. на ВКС, ГК, IV г.о., определение № 277/14.05.2014 г. по ч.гр. д. № 2432/2014 г. на ВКС, ГК, I г.о., определение № 674/23.11.2011 г. по ч.гр. д. № 597/2011 г. на ВКС, ГК, IV г.о., и др. Приема се, че ако вземането на ищеца е било ликвидно и изискуемо към датата на предявяване на иска, оспорвано преди това или в хода на процеса от ответника, но е погасено през висящността на делото, тогава ответникът няма право на разноски, а напротив – той дължи разноски на ищеца. Ответникът с неоснователното си оспорване е станал причина за завеждане на делото, а ищецът е имал правен интерес да предяви иска, защото е носител на неоснователно оспорваното от ответника право. Изцяло в съответствие с така формираната практика на ВКС въззивният съд е извършил преценка относно повода за завеждане на делото. Прието е в обжалваното определение, че предявеният от „Буенос“ ЕООД иск е основателен, но причината за неговото частично отхвърляне е закъснялото плащане в хода на процеса, както и че въззивникът ответник „Дари Транс 2013“ ЕООД с поведението си е дал повод за завеждане на делото, поради което в негова тежест следва да се възложат направените от въззиваемия ищец разноски. Тези изводи в обжалваното определение напълно се припокриват с формираните изводи във въззивното решение, в което е прието, че въззивникът като превозвач по договор за превоз е в неизпълнение на договорно задължение и отговаря на основание чл.3 Конвенция CMR, но поради извършеното на 17.03.2025 г. от ЗД“Евроинс“ АД плащане на застрахователно обезщетение от 29 589,05 лв. искът е неоснователен за разликата над 5655 лв. до размера от 35 244,05 лв. В настоящото производство по чл.274 ал.2 ГПК извън правомощията на касационния съд е да извършва проверка за правилността на изводите на въззивния съд относно материалноправното отношение между страните, както и да преценява събраните доказателства за правопораждащите спорното право факти. Въз основа на формираните във въззивното решение изводи относно неизпълнението на задължението по договора за превоз и неполагането на дължимата грижа от ответника, който още към предявяване на иска на основание чл.373 ал.1 ТЗ, вр. с чл.17, пар. 1 от Конвенция CMR е дължал обезщетение за вредите от неизпълнението, касационният съд намира, че ответникът е станал причина за предявяване на иска. Ответникът нито е изпълнил договорното задължение, нито е платил обезщетение за вредите от неизпълнението, а това е обусловило нуждата за ищеца от съдебна защита на спорното материално право, неоснователно отричано от ответника в хода на процеса. Искът е отхвърлен частично от въззивния съд поради извършеното на 17.03.2025 г. плащане на застрахователно обезщетение от 29 589,05 лв., от което следва изводът, че искът е станал частично неоснователен в хода на процеса по причини, стоящи извън волята на ищеца. В този смисъл касационният съд приема, че няма основание ответникът да се освобождава от отговорност за разноски съразмерно с отхвърлената част от иска, защото именно той с извънсъдебното си поведение, което е в отклонение на дължимото, е предизвикал необходимостта ищецът да потърси по исков ред защита на спорното материално право. Повдигнатият с частната жалба довод, че ищецът е следвало да изчака изхода на досъдебното производство, образувано във връзка с кражбата на превозвания от частния жалбоподател товар - л.а.“Мерцедес Бенц С 300“, и изплащането на застрахователно обезщетение, е неоснователен. Искът е приет за основателен от въззивния съд поради установеното по делото виновно /неполагане на дължимата грижа/ неизпълнение на договорно задължение от страна на превозвача, а не поради факти и обстоятелства, които са били установени по реда на чл.300 ГПК с присъда на наказателния съд /каквато няма данни да е постановена/. При наличие на сключена застраховка „Отговорност на превозвача“ съществуват паралелно две облигационни правоотношения – 1. правоотношението между ответника превозвач и ищеца като получател на стоката, регулирано от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /Конвенция CMR/, и 2. правоотношение между ответника превозвач и застрахователя по застраховка „Отговорност на превозвача“, по което ищецът не е страна, но има право на пряк иск срещу застрахователя, защото тази застраховка притежава характеристиките на договор за застраховка "Гражданска отговорност“ /решение № 127/05.02.2020 г. по т.д. № 2957/2018 г., Т. К., І Т. О. на ВКС/. Нито в Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /Конвенция CMR/, нито в КЗ се съдържа правило за „поредност“, което да предвижда, че ищецът е длъжен първо да потърси плащане на застрахователно обезщетение и че до изплащането му, респ. до отказа на застрахователя, той няма право да предяви иск срещу превозвача. В този смисъл касационният съд намира, че ищецът има право на избор срещу кого да предяви иска за обезщетение, поради което няма основание ответникът по иска да се освободи от отговорност за съдебни разноски, още повече че отговорността на застрахователя е функционално обусловена от отговорността на ответника като превозвач. От данните по делото по никакъв начин не може да се приеме, че ищецът превратно е упражнил процесуалното си право на иск и че е предявил иска не за да защити спорното материално право, а за да опетни доброто име на частния жалбоподател в сферата на превозните услуги. По възражението за прекомерност по чл.78 ал.5 ГПК. Възражението е релевирано пред въззивния съд своевременно от въззивника в съдебното заседание на 28.05.2025 г., но е неоснователно. При обжалваем интерес във въззивното производство от 35 244,05 лв. размерът на адвокатско възнаграждение по Наредба № 1/2004 г. възлиза на 3469,52 лв., а след прибавяне на ДДС на 4163,42 лв. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС с решение от 25.01.2024 г. по дело №С-432/22 тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. размери на адвокатските възнаграждения не са задължителни за съда, а могат да служат единствено като ориентир, но без да са обвързващи за съда. Тези размери подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Касационният съд намира, че адвокатското възнаграждение от 4290 лв. /с ДДС/, което е платено от въззиваемия по банков път, не се явява прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото. Водещ за този извод е критерият фактическа и правна сложност на делото, което съдържа международен елемент и е изисквало подвеждането на установените от доказателставата факти под съответните норми на Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки, която регулира спорното правоотношение. Посоченият по-горе размер на адвокатско възнаграждение е съобразен и с обема на извършената пред въззивната инстанция работа по процесуално представителство, изразяваща се в подаване на отговор на въззивната жалба от упълномощения от въззиваемия адвокат и явяване в открито съдебно заседание на преупълномощен от него адвокат. С оглед на изложеното касационният съд намира, че обжалваното определение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено. Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд