Определение № 1113 от 14.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 2119/2025 г.

Производството е по чл.274, ал.2 вр. ал.1, т.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Скорпио“ ЕООД, представлявано от управителя К. К., срещу определение № 1037 от 05.06.2025г. по т.д. № 1037/2925г. на ВКС, II т.о., с което е оставена без разглеждане подадената от дружеството молба за отмяна на определение № 260007/20.01.2025г. по т.д. № 101/2020г. на Окръжен съд – Плевен по чл.692, ал.4 ТЗ, с което са изменени и одобрени списъците на приети и неприети вземания в производството по несъстоятелност на „А.-2“ АД /н./. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно. Сочи, че съм момента на постановяване на определението по чл.692, ал.4 ТЗ, чиято отмяна се иска, не е притежавал качеството на кредитор по реда на чл.690 ТЗ в производството по несъстоятелност, тъй като е прехвърлил вземанията си по отношение на длъжника по четири фактури на трето лице – „Тепих транс“ ООД, което е предявило тези вземания и те са били приети от синдика, но по подадено от длъжника „А. 2“ АД /н/ възражение съдът по несъстоятелността ги е извадил от списъка на приетите вземания по чл.692, ал.4 ТЗ. Твърди, че в производството по чл.690 ТЗ пред съда по несъстоятелност е участвал като кредитор с последната, пета фактура, като вземането по тази фактура отново е било прехвърлено на трето лице – „Тепих транс“ ООД, по време на производството по чл.690 ТЗ и с определението си по чл.692 ТЗ съдът по несъстоятелността е зачел прехвърлянето и е признал за кредитор не „Скорпио“ ЕООД, а цесионера „Тепих транс“ ООД. С оглед на това намира, че след постановяване на определението по чл.692, ал.4 ТЗ няма правна възможност да предяви искове по чл.694 ТЗ, а материалноправно легитимиран да предяви тези искове е цесионерът, който не го е сторил. Поддържа, че за него е налице интерес от подадената молба за отмяна, тъй като съгласно чл.100, ал.1 ЗЗД отговаря пред цесионера за съществуване на прехвърлените вземания. Излага съображения за допустимост на молбата за отмяна с оглед възприетата в доктрината теза, че характерът на производството по чл.692 ТЗ е на спорно производство и определението на съда по чл.692, ал.4 ТЗ има сила на пресъдено нещо след изтичане на преклузивния срок по чл.694, ал.6 ТЗ за предявяване на иска по чл.694, ал.1 ТЗ. Ответниците М. К. Г. и К. М. Д., представлявани от адв. В. М., представят отговор, с който оспорват частната жалба. Излагат съображения за неоснователност на довода в частната жалба, че при липса на предявен иск по чл.694 ТЗ определението по чл.692 ТЗ се ползвало със сила на пресъдено нещо, като се позовават на трайната практика на ВКС в противен смисъл – определение № 305 от 30.12.2015г. по т.д. № 3330/2015г. на ВКС, II т.о., определение № 219 от 18.10.2016г. по т.д. № 2045/2016г. на ВКС, I т.о., определение № 212 от 05.04.2017г. по ч.т.д. № 455/2017г. на ВКС, II т.о., определение № 600 от 27.07.2023г. по т.д. № 964/2023г. на ВКС, I т.о., определение № 261 от 06.12.2016г. по т.д. № 2420/2016г. на ВКС, решение № 58 от 17.05.2024г. по т.д. № 179/2024г. на ВКС, II т.о. и определение № 63 от 06.04.2011г. по т.д. № 200/2011г. на ВКС, I т.о. Поддържат, че отношенията между цедента и цесионера са изцяло неотносими към правилността на обжалваното определение. Ответникът „Юробанк България“ АД, представляван от адв. С. З., оспорва частната жалба и излага съображения за нейната неоснователност. Ответникът „А. – 2“ АД /н/, представляван от адв. Г. В., оспорва частната жалба. Излага съображения за неоснователност на довода в частната жалба, че при липса на предявен иск по чл.694 ТЗ определението по чл.692 ТЗ се ползвало със сила на пресъдено нещо, като се позовава на трайната практика на ВКС в противен смисъл – определение № 305 от 30.12.2015г. по т.д. № 3330/2015г. на ВКС, II т.о., определение № 219 от 18.10.2016г. по т.д. № 2045/2016г. на ВКС, т.о., определение № 212 от 05.04.2017г. по ч.т.д. № 455/2017г. на ВКС, II т.о., определение № 600 от 27.07.2023г. по т.д. № 964/2023г. на ВКС, I т.о., определение № 261 от 06.12.2016г. по т.д. № 2420/2016г. на ВКС, решение № 58 от 17.05.2024г. по т.д. № 179/2024г. на ВКС, II т.о. и определение № 63 от 06.04.2011г. по т.д. № 200/2011г. на ВКС, I т.о. Поддържа, че отношенията между цедента и цесионера са изцяло неотносими към правилността на обжалваното определение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, намира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.2 вр. чл.274, ал.1, т.1 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. В обжалваното определение съставът на ВКС е приел, че съгласно задължителната съдебна практика - т.2 от ППВС №2/29.09.1997г. /което е запазило значението си и при действието на новия ГПК, в сила от 01.03.2008г./ на отмяна по реда на чл.303 – чл.309 ГПК подлежат само актове, които се ползват със сила на пресъдено нещо, т.е. – които са задължителни за страните и правоприемниците им и по които спорните въпроси не могат да бъдат пререшавани, като при това не подлежат на отмяна по посочения ред актовете, за които законът предвижда защита по друг ред. Посочил е, че определението по чл.692, ал.4 ТЗ не се ползва със сила на пресъдено нещо и същевременно осъществява изключението, посочено по-горе. Изтъкнал е, че на лицата по чл.690 ТЗ, каквото молителят твърди, че е, е предоставена законодателно възможност да предявят положителен или отрицателен установителен иск за съществуване на съответното вземане по реда на чл.694, ал.1 ТЗ, при наличие на абсолютната положителна процесуална предпоставка да са направили валидни възражения по реда на чл.690, ал.1 ТЗ. Заключил е, че тъй като приетото с определението по чл.692, ал.4 ТЗ относно дължимостта на вземанията може да бъде пререшено в производството по чл.694 ТЗ, приключващо с влязло в сила решение, определението по чл.692 ТЗ не се ползва със сила на пресъдено нещо, поради което е извън приложното поле на производството по чл.303 ГПК. Позовал се е на постоянната съдебна практика на ВКС, обективирана в постановените по чл.290 от ГПК решение № 15/01.03.2010г. по т.д.№ 535/2009г. на І т.о. на ВКС и решение № 149/08.12.2009г. по т.д.№ 341/2009г. на І т.о. на ВКС, както и в определения по т.д.№ 3330/2015г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№ 2045/2016г. на І т.о. на ВКС, ч.т.д.№ 455/2017г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№ 2420/2016г. на ІІ т.о. на ВКС и др. Добавил е, че е без значение за характера на определението по чл.692, ал.4 ТЗ дали възразилият кредитор, какъвто молителят твърди, че е, се е възползвал от правото си на иск или не, щом законодателят му е предоставил такава възможност. Определението е правилно. Обжалваното определение е постановено по подадена молба за отмяна на определение на съда по несъстоятелност по чл.692, ал.4 ТЗ, с което са изменени и одобрени списъците на приети и неприети вземания в производството по несъстоятелност на „А.-2“ АД /н./. Съгласно т.2 от ППВС № 2 от 29.09.1977г. по гр.д. № 1/77г. на отмяна по реда и при условията на чл.303 и сл. ГПК подлежат само необжалваеми и ползващи се със сила на пресъдено нещо съдебни актове, т.е. съдебни актове, които са задължителни за страните, техните правоприемници и наследници и по които спорните въпроси не могат да бъдат пререшавани. Определението, чиято отмяна се иска, не е от кръга на посочените в т.2 от ППВС № 2 от 29.09.1977г. по гр.д. № 1/77г. актове, подлежащи на отмяна по реда и при условията на чл.303 и сл. ГПК, тъй като не се ползва със сила на пресъдено нещо. Това определение не е и от категорията на посочените в т.6 на ТР № 7 от 31.07.2017г. по тълк.д. № 7/2014г. на ОСГТК на ВКС прекратителни определения, които подлежат на отмяна по реда на извънинстанционния контрол. Правилен е изводът на състава на ВКС, че определението по чл.692, ал.4 ТЗ не се ползва със сила на пресъдено нещо. Този извод е формиран в съответствие с постоянната практика на ВКС, обективирана в посочените в обжалваното определение и в отговорите на частната жалба съдебни актове, която настоящият състав споделя. Съгласно така формираната практика определението на съда по несъстоятелността по чл.692, ал.4 ТЗ, с което се произнася по постъпили възражения срещу списъците /на приети и неприети вземания на кредитори в производството по несъстоятелността/ по чл.686, ал.1 ТЗ, не подлежи на отмяна по реда на чл.303 и следващите от ГПК. Разрешеният с него правен спор между страните не се ползва със сила на пресъдено нещо, тъй като правата на кредиторите могат да бъдат оспорени или съответно защитени по исков път съобразно реда и условията на чл.694 ТЗ - чрез предявяване на отрицателен или положителен установителен иск в 14-дневен срок от датата на обявяване на определението на съда по чл.692, ал.4 ТЗ в търговския регистър, в случай че са налице и останалите предпоставки. Предвиденият в чл.694 ТЗ исков ред за защита на правата на кредиторите относно предявените от тях вземания изключва определението по чл.692, ал.4 ТЗ от предметния обхват на извънинстанционния контрол по чл.303 и следващите от ГПК. С оглед възприетото в трайната практика на ВКС становище за неприложимост на извънинстанционния контрол по чл.303 и сл. ГПК по отношение на определението по чл.692, ал.4 ГПК, е без значение за допустимостта на подадената молба за отмяна обстоятелството дали за молителя е налице правен интерес от нея и дали същият е бил легитимиран да предяви иск по чл.694 ТЗ. В тази връзка следва обаче да се посочи, че легитимирано да иска отмяна е лице, обвързано от неизгодно за него решение, поради което правният интерес от исканата отмяна следва да бъде обоснован с доводи за обвързаност на молителя от съдебния акт с оглед предмета и страните в производството, в което е постановен. По изложените съображения обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение