Определение № 2645 от 23.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1147/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на И. П. С., чрез адв. Д. Д. против определение № 2659/18.10.2024 г., поправено с определение от 6.02.2025 г., постановено от Апелативен съд София по ч.гр.д. № 2363/2024 г., с което са потвърдени решение от 20.06.2022 г. и решение от 20.02.2023 г., постановени по гр.д. № 12655/2017 г. по описа на Софийски градски съд, имащи характер на определения в частите, с които е прекратено производството по делото по предявените от И. П. С. против „Българска банка за развитие“ АД иск с правно основание чл.167, ал.3 ЗЗД за прогласяване недействителност на договор за учредяване на ипотека върху недвижим имот и евентуален иск с правно основание чл.26, ал.2 ЗЗД за нищожност поради липса на съгласие на същия договор, обективиран в нот.акт № 145, том II, рег. № 4926, дело № 276/27.03.2013 г. на нотариус М.Г. с район на действие СРС и в частта, с която. Жалбоподателят поддържа, че без да анализира представените по делото доказателства и твърденията на ищеца, въззивният съд неправилно, при нарушаване на нормите на чл.2 и чл.10 ГПК, е приел че с извършването на публичната продан на имота и влизане в сила на постановлението за възлагане, учредените ипотеки се погасяват по силата на закона и купувачът по публичната продан купува имота чист от тежести, а ипотеката се погасява независимо дали е била действителна или недействителна, поради което за ищеца липсва правен интерес от установяване на недействителността на договора за ипотека. Твърди се, че от представените по делото доказателства се установява, че с учредяването на договорната ипотека от несобственик на имота – „Бояна Строй“ ЕООД, се засяга правото му на купувач по предварителен договор, сключен с „АММ И.“ ООД, да получи собствеността на вещта, която е предмет на този договор и чиято цена е заплатена. Според касатора, с прекратяването на производството по тези два иска, за него ще бъде невъзможно да защити правата си по образуваните от него гражданско производство по гр.дело № 10762/2016 г. по описа на СГС с предмет иск по чл.19, ал.3 ЗЗД, производството по което е спряно на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК до приключване с влязло в сила решение на производството по гр.д. № 12655/2017 г. по описа на СГС с предмет главен иск по чл.26, ал.2 вр. чл.17 ЗЗД и евентуални искове по чл.26, ал.1, предл.1, 2 и 3 и ал.2, предл. 4 ЗЗД, както и искове по чл.167, ал.3 и чл.26, ал.2 ЗЗД, производството по които искове е прекратено. Към касационната жалба е приложено изложение на касационните основания по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване се поддържа по отношение на следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да изложи подробни, ясни и обосновани мотиви и може ли правните изводи на съда да са декларативни; 2/ Длъжен ли е съдът да извърши преценка на всички правнорелевантни факти и да обсъди наведените доводи и твърдения на страните; 3/ Налице ли е правен интерес за купувача по предварителен договор, предявил иск по чл.19, ал.3 ЗЗД от предявяване на установителен иск за обявяване на нищожност на договора за ипотека, след като е реализирана публична продан на ипотекирания имот и 4/ Съществува ли правен интерес за кредитора на ипотекарния длъжник /ищец по иск по чл.17, ал.1 ЗЗД/ да установи несъществуване, респ. невъзникване на ипотечното право спрямо кредитора по изпълнението, на когото при извършена публична продан, имотът е възложен с влязло в сила постановление. По отношение на първите два въпроса се поддържа, че въззивният съд е действал в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решения по т.д. № 2499/2019 г. на II т.о., по гр.д. № 3737/2020 г. на IV г.о. и по т.д. № 820/2023 г. на I т.о. По останалите въпроси се твърди, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 1841/2020 г. на IV г.о., решение по гр.д. № 4298/2014 г. на IV г.о., решение по гр.д. № 1841/2020 г. на IV г.о., както и на определения по ч.т.д. № 2820/2014 г. на I т.о., по т.д. № 1009/2023 г. на I т.о. и по ч.гр.д. № 4483/2018 г. на III г.о. В срока за отговор насрещната страна - „Българска банка за развитие“ ЕАД, чрез адв. К. поддържа, че не е налице поддържаното от касатора е основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС по повдигнатите процесуалноправни въпроси, а поставените материалноправни въпроси не отговарят на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по тях въззивният съд не е давал разрешение. В случай, че съдът приеме поставените въпроси за относими към спора, то по отношение на тях не е налице сочения допълнителен критерий, тъй като в цитираната в изложението съдебна практика, не е давано разрешение по повдигнатите въпроси, т.е. същата е неотносима към конкретния правен спор. Насрещната страна – С. И., чрез адв. М., е депозирал отговор на жалбата, в който поддържа становище, че не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Останалите насрещни страни по жалбата - „АММ И.“ ООД и „Бояна Строй“ ЕООД, не са подали отговори в срока по чл. 276, ал.1 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на жалбоподателя в частната касационна жалба и изложението към нея приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С обжалваното определение, въззивният съд е потвърдил първоинстанционните решения, имащи характер на определения в частта, която е прекратено производството по от И. П. С. против „Българска банка за развитие“ АД иск с правно основание чл.167, ал.3 ЗЗД за прогласяване недействителност на договор за учредяване на ипотека върху недвижим имот и евентуален иск с правно основание чл.26, ал.2 ЗЗД за нищожност поради липса на съгласие на същия договор, обективиран в нот.акт № 145, том II, рег. № 4926, дело № 276/27.03.2013 г. на нотариус М.Г. с район на действие СРС, като е споделил изводите на първата инстанция, че за ищеца, който не е страна по договора за ипотека, не е налице правен интерес да оспорва действителността му, тъй като с вписването на постановлението за възлагане на имота на взискателя и ипотекарен кредитор, влязло в сила на 22.05.2015 г., ипотеката е погасена по силата на закона на основание чл.175, ал.1 ЗЗД, както и поради факта, че възлагането на имота на „Българска банка за развитие“ АД /взискател и ипотекарен кредитор/ с вписване на постановлението, предхожда подаването на исковата молба – 04.10.2017 г., респективно вписването й, с която са предявени искове по чл.26, ал.2 вр. чл.17 ЗЗД, по чл.26, ал.1, предл.1, 2 и 3 и ал.2, предл. 4 ЗЗД за нищожност на договора за покупко-продажба от 27.03.2013 г., с които се цели установяване, че действителният купувач на процесния недвижим имот е обещателя по предварителния договор от 12.09.2011 г., сключен между ищеца и „АММ Инженеринг“ ЕООД, както и искове по чл.167, ал.3 и чл.26, ал.2 ЗЗД за прогласяване недействителност на договора за учредяване на ипотека върху недвижим имот, сключен между „Българска банка за развитие“ АД и „Бояна строй“ ЕООД, т.е. решението по тези искове не би могло да се противопостави на купувача по проведената публична продан. На основание чл.274, ал.3 вр. чл.280, ал.1 ГПК преди да пристъпи към разглеждане на частната касационна жалба по същество, ВКС се произнася дали са налице изчерпателно изброените от закона общо и допълнителни основания за допускането й до касационен контрол. Настоящият състав намира, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Повдигнатите процесуалноправни въпроси, макар и да отговарят на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, нямат претендираното от касатора значение, тъй като по тях не се разкрива допълнителния критерий – въззивният съд да е действал в противоречие с посочената практика на ВКС. Изложените от него мотиви за недопустимост на исковете поради липса на правен интерес са ясни и достатъчно обосновани с оглед установените по делото правно релевантни факти. Формулираните от касационния жалбоподател трети и четвърти въпроси също не могат да обусловят допускане на касационно обжалване, тъй като те не са решаващо произнесени от въззивния съд, а последният въпрос съдържа и твърдение за факт, който не се разкрива от данните по делото – че ищецът е кредитор на непарично вземане по чл.19, ал.3 ЗЗД по отношение на ипотекарния длъжник, който в случая е „Бояна строй“ ЕООД, а не „АММ Инженеринг“ ЕООД. Дори и да се приеме, че третият въпрос покрива общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, по него не се разкрива сочения допълнителен критерий – противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС. Съгласно тази практика ако ипотечното правоотношение се е прекратило преди публичната продан, фактът на приключване на проданта с възлагане на имота не води до погасяване на ипотечното право, тъй като не може да се погаси вече несъществуващо право, поради което в тази хипотеза правилото на чл.175, ал.1 ЗЗД не може да намери приложение; искът за унищожаване на ипотеката е допустим, ако е предявен своевременно и преди реализацията на ипотечното право. Настоящият случай обаче не попада в разгледаните от ВКС хипотези. Според останалата посочена съдебна практика на ВКС, както длъжникът, така и ипотекарният длъжник имат правен интерес да оспорват действителността на ипотеката и след приключване на изпълнението, вкл. и след извършване на публичната продан на ипотекирания имот, ако са отчуждили обременения имот преди осъществяване на принудителното изпълнението. В случая обаче ищецът не е нито длъжник по изпълнението, нито ипотекарен длъжник по изпълнителното производство, а трето за ипотечното право лице. Съобразно практиката на ВКС, обективирана в цитираното от касатора решение по гр.д. № 4298/2014 г. на IV г.о., правен интерес от оспорване на ипотечното право от трето лице след проведена публична продан ще е налице само в случаите, в които това трето лице е придобило права върху имота преди вписване на ипотеката. Подобни твърдения обаче не са наведени от ищеца в исковата молба. От съдържанието на въззивното определение не се констатира и „очевидна неправилност“ на последното, доколкото отсъства видимо тежко нарушение на закона, явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика или тежко нарушение на съществени процесуални правила, т.е. не е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,