Определение № 244 от 18.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1602/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Н. М. Н., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. Н. М. срещу решение № 2906/10.12.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 1033/2018 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 7212/30.10.2017 г. по гр. дело № 14638/2013 г. на Софийския градски съд (СГС), са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу „Напоителни системи“ ЕАД осъдителни искове: по чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 286 и с чл. 280 от ЗЗД за запащане на възнаграждение по договор за поръчка от 10.11.1997 г., в размер 50 340 лв., за периода 20.10.2010 г. - 30.10.2013 г.; и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава, в размер 7 311.85 лв., за периода 20.10.2010 г. - 30.10.2013 г.; в тежест на касатора са възложени разноски за първоинстанционното производство по делото.

За да постанови обжалваното въззивно решение, в мотивите към него САС е приел за установени следните обстоятелства: Процесният договор от 10.11.1997 г., озаглавен „за извършване на дадена работа“, е сключен между ищеца-изпълнител и ответника-възложитил, и е с предмет текущо правно обслужване на възложителя, като сключване на граждански и трудови договори, участие в търговски преговори и пр. Уговорено е всяка задача да се изпълнява след конкретна покана и изясняване от възложителя (чл. 1). Уговорено е ежемесечно възнаграждение в размер на по пет месечни минимални работни заплати, обявени от МТСГ за служителите от държавния апарат на бюджетна издръжка, платимо до 20-то число на месеца, за който възнаграждението е дължимо (чл.чл. 3 и 4). Договорът се разваля с едномесечно писмено предизвестие (чл. 6), която уговорка е изменена с анекс от 05.02.2004 г. – срокът да е шестмесечен. С анекс от 21.03.2004 г. между страните е уговорено, че покана за възлагане на конкретна задача се връчва единствено в писмен вид, в която ще бъдат изяснени задачите и срокът за изпълнение, като поканата следва да се връчи лично срещу подпис на ищеца адв. Н. или на конкретно посочен технически сътрудник, в противен случай няма правни последици. Страните са постигнали и съгласие, за участието на ищеца в производства, измежду които и съдебни, да се сключват отделни договори за правна защита и съдействие, като възложителят (ответникът) се задължава да заплаща, определената във всеки договор за правна защита и съдействие, цена на съответната правна услуга, а всеки конкретен договор се сключва по реда на Нар. № 1/2004 г. за МРАВ на ВАдвС (чл. 5, ал. 2 от процесния договор, изменен с анекса от 21.03.2004 г.). Съгласно чл. 5, ал. 3 от договора и съобразно анекса от 21.03.2004 г., след сключването на всеки конкретен договор за правна защита и съдействие, той има самостоятелно съществуване и „съдбата“ му не зависи от съществуването на процесния договор за абонаментно правно обслужване. Съгласно чл. 8, ал. 1 от последния, създаден с анекса от 21.03.2004 г., плащането ще се извършва на касата на клона на ответното дружество-възложител в [населено място]. Съгласно анекса от 21.03.2004 г., процесният договор може да се прекрати или развали чрез шестмесечно предизвестие, като връчването му следва да е удостоверено с личните подписи на ищеца и изпълнителния директор на ответното дружество-възложител, в противен случай то не поражда правни последици (чл.чл. 11, 12 и 13 от договора, съобразно изменението с анекса). Въззивният съд е установил и че с влязло в сила решение по гр. д. № 11888/2010 г. на СГС, ответникът е осъден да заплати на ищеца възнаграждение по процесния договор за поръчка от 10.11.1997 г., за периода 20.11.2007 г. - 20.10.2010 г., ведно със законната лихва и обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода месец ноември 2007 г. - 20.10.2010 г. Съдът е установил и че с отговора на исковата молба по това дело, подаден на 11.03.2011 г. и връчен на 16.05.2011 г. на адв. М. – процесуален пълномощник на ищеца, ответникът е упражнил защита по същество, включително с възражения за недействителност на процесния договор и с такива, че договорът е прекратен. С друго влязло в сила решение по гр. д. № 4587/2007 г. на СГС, ответникът е осъден да заплати на ищеца възнаграждение по процесния договор за поръчка от 10.11.1997 г. за периода 20.11.2004 г. - 19.11.2007 г. и обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 20.11.2004 г. - 19.11.2007 г. САС е установил още, че в нотариална покана с рег. № 7705, том 3 акт № 126/28.07.2011 г., изходяща от ответника, е записано, че ответникът не иска да ползва правните услуги на ищеца; на адреса на ищеца е поставено уведомление на 01.08.2011 г., като нотариусът е констатирал този факт на 15.08.2011 г., както и че ищецът не се е явил да получи поканата. Въззивният съд е приел за безспорно между страните и установено от представените по делото съдебни актове, че ищецът е водил множество съдебни дела за заплащане на възнаграждения по договори за правна защита и съдействие, сключени въз основа на процесния договор от 10.11.1997 г., заведени предимно през 2008 г. и 2009 г., както и за заплащане на неустойка, уговорена в договора. САС е приел и че с показанията си, разпитаната по делото свидетелка А. не съобщава за осъществяването на конкретни факти, относими към спора, като съдът е изтъкнал, че мненията на свидетеля нямат доказателствена стойност. Съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза, изслушана в първоинстанционното производство по делото, размерът на търсеното възнаграждение съобразно уговореното в процесния договор, за исковия период възлиза на 50 340 лв., а обезщетението за забава е в размер 7 311.85 лв.

При така приетите за установени обстоятелства, от правна страна въззивният съд е намерил следното:

Приел е, че първоинстанционното решение е валидно, тъй като не е постановено в нарушение на правни норми, които уреждат условията за валидност на съдебните актове – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определено съдържание, от което може да се извлече смисълът му. Приел е и че първоинстанционното решение е допустимо – постановено е при наличие на процесуални предпоставки за възникване и упражняване на правото на иск, а допуснати нарушения на процесуалния закон при преценка обхвата на силата на пресъдено нещо касаят съществото на спора, съответно – правилността на решението.

По спорния предмет на въззивното производство САС е изложил следните правни съображения: С влезли в сила съдебни решения, източник на сила на пресъдено нещо (чл. 298, ал. 1 и чл. 299, ал. 1 от ГПК), е прието между страните, че ищецът е кредитор на вземания за възнаграждение за предходни искови периоди, въз основа на процесния договор, съдържащ съществени елементи на договор за поръчка, за извършване на действия с правен характер за сметка на доверителя (чл.чл. 280-292 от ЗЗД). Правоизключващи възражения за нищожност на договора са преклудирани – преклудира се всеки факт, на който се основава искане да се установи, че към деня на приключване на устните състезания пред инстанцията по същество, съдебно признатото право не съществува с белезите, които съдът е установил (чл. 299 от ГПК). С договора за поръчка довереникът се задължава да извърши за сметка на доверителя възложените му от последния действия (чл. 280 от ЗЗД). Апелативният съд е приел, че в настоящия случай, по делото не е установено през процесния исков период ответникът да е възлагал работа на ищеца по процесния договор. Приел е и че на ищеца не се дължи възнаграждение за процесния по делото период. В тази връзка въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, зачитайки и преклудиращото действие на формираната сила на пресъдено нещо на влезлите в сила решения по гр. д. № 11888/2010 г. на СГС и гр. д. № 4587/2007 г. на СГС, че възнаграждението за текущо правно обслужване (извън това, дължимо по сключен договор за правна защита и съдействие по чл. 5, ал. 3 от процесния договор, след изменението му с анекса от 21.03.2004 г., за който е установено, че е действал до 20.10.2010 г. и е имало изпълнение) се е дължало и когато възложената работа е в малък обем или когато задачите не са възлагани постоянно, периодично. Страните са били наясно, че едната престация може да не е равностойна (еквивалентна) на другата, поради което САС е възприел тезата на ищеца, че процесният договор е алеаторен. От друга страна въззивният съд е намерил, че възприемане на крайната теза, че само поради сключването на договор за поръчка, при невъзлагане на работа и невъзможност същият да се прекрати по договорения начин, се дължи възнаграждение, означава допускане на неосноватено обогатяване, каквото правният ред не допуска. С оглед на това и излагайки съображения, че макар при поръчката да не се дължи определен резултат понеже отношенията между довереник и доверител предпоставят доверие, то с оглед конкретиката на отношенията на страните по делото като довереник и доверител (големия брой дела, водени от ищеца срещу ответника), и уговорения начин за прекратяване на договора единствено чрез волеизявление, връчено лично на ищеца-адвокат, каквото не е осъществено до подаването на исковата молба, в това число с обсъдената нотариална покана, въззивният съд е приел, че макар в случая поръчката да не е била оттеглена по договорения начин, по нея не е имало и изпълнение. В тази връзка съдът е изложил съображения, че ответникът-доверител, който е оспорвал правните последици на процесния договор и е правил опити да го прекрати, не е възлагал извършването на правни действия, като посочените в чл. 1 от договора, извършване на каквито не е доказано при условията на главно пълно доказване, съответно – ответникът-доверител не е заплащал и възнаграждение на ищеца-довереник, каквото не е изрично уговорено само за поддържане на необходимата организация, работата да бъде извършена в случай на възлагане. Също в тази връзка (и също с оглед доводите на ищеца) въззивният съд е изтъкнал, че влезлите в сила съдебни решения не са доказателство, че и през исковия период, процесен по настоящото дело, задължения, визирани в чл. 1 от процесния договор, са били изпълнявани; изтъкнал е и че не са налице съдебни или извънсъдебни признания на факти, подлежащи на преценка с оглед всички обстоятелства по делото (чл. 175 от ГПК), касаещи такова изпълнение за процесния по делото период. Съдът е изтъкнал още, че свидетелски показания, дадени по друго дело, извън изявления на представители на ответника (които биха могли да бъдат ценени като признания – твърдения за неизгодни факти, за осъществяване на факт, в тежест на доказване на насрещната страна), са недопустимо доказателствено средство по настоящото дело. Съдът е приел и че в случая не се поставя въпрос за постигнат или дължим резултат, доколкото няма възлагане и престация от страна на ищеца-довереник. С оглед това е приел, че на последния не се дължи възнаграждение, а обезщетение за вреди съизмерено с него, съответно – разноски правени във връзка с договора, каквито обаче не са в предмета на делото, висящо по иск за реално изпълнение.

В заключение въззивният съд е споделил крайните изводи на първата инстанция за неоснователността на иска за главното процесно вземане за възнаграждение, съответно – и за неоснователността на акцесорното процесно вземане за обезщетение за забава в размер на законната лихва.

Касационната жалба на ищеца Н. срещу така постановеното въззивно решение, е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна по делото срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания за нищожност, за недопустимост и за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснованост, т.е. – навеждат се всички касационни основания по чл. 281 от ГПК.

С касационната жалба е направено искане за отправяне до Съда на Европейския съюз (СЕС) на преюдициално запитване относно тълкуването на чл. 47 от ХОПЕС по следните въпроси: 1) отказът на българския съд да защити посредством осъдително съдебно решение честта и достойнството на прогресивни личности, като са накърнени и драстично опозорени и унижени от зловещ изпълнител на мръсни поръчки на мафията, като ответника, представлява ли нарушение на чл. 1 от ХОПЕС; 2) представлява ли грубо нарушение на задължението на българската държава да осигури „справедлив процес“, „независим и безпристрастен съд“ и „ефикасни средства за защита“, обстоятелството, че въззивният съдебен състав грубо погазва основния принцип на правораздаване на res iudicata, включително вменени в правната норма на чл. 297, чл. 298, чл. 299 и чл. 300 от ГПК, като извършвайки престъпна злоупотреба с власт, се опитва да пререшава правни спорове, относно правоотношения, установени и съдебно признати с влезли в законна сила съдебни решения, и правоотношения и произтичащи от тях съдебни права и правни задължения; 3) представлява ли грубо нарушение на задължението на българската държава да осигури „справедлив процес“, „независим и безпристрастен съд“ и „ефикасни средства за защита“, обстоятелството, че съдията Е. Г., извършвайки престъпна злоупотреба с власт, е извадил от делото и пратил в архив, с цел да бъдат унищожени (под претекст за изтичане „срока за съхранение“), основните ангажирани от ищцовата страна и надлежно приобщени доказателства по делото, а именно гр.д. № 11888/2010 г. на СГС и гр. д. № 4589/2007 г. на СГС, в които се съдържат основни доказателства, включително съдебни признания на представители на ответното търговско дружество, по смисъла на чл. 175 от ГПК, относно основните подлежащи на доказване обстоятелства по делото, а след това черпи права за ответното търговско дружество от собственото си неправомерно поведение, обявява предявения иск за недоказан, а въззивният съдебен състав демонстративно отказва да изпълни своите служебни задължения и да възстанови по делото визираните доказателства, които са били надлежно приобщени и представляват елементи от делото; 4) представлява ли грубо нарушение на задължението на българската държава да осигури „справедлив процес“, „независим и безпристрастен съд“ и „ефикасни средства за защита“, обстоятелството, че както съдията Е. Г., така и въззивният съдебен състав, извършвайки престъпна злоупотреба с власт, се опитва да извлича неправомерни облаги за ответното търговско дружество от твърдения (и то дори неверни твърдения) на недобросъвестни представители на ответното търговско дружество, с които се твърди собственото неправомерно поведение, а именно твърдение, че едва ли не ответното търговско дружество умишлено не било упражнявало субективното си право по договора в чл. 1 от процесния договор, да възлага визираните договорени в чл. 1 задачи, за да го ползва като псевдо-претекст да не заплаща дължимото в т. 3 от процесния договор адвокатско възнаграждение, въпреки че за ежедневното денонощно дежурство на адвокатската кантора на ищеца, за да бъде в непрекъсната готовност да изпълнява всички възложени задачи по смисъла на чл. 1 от процесния договор, фактически ежемесечно ищецът прави разходи, които надхвърлят над 85 % от договореното в чл. 3 от договора възнаграждение; 5) представлява ли грубо нарушение на задължението на българската държава да осигури „справедлив процес“, „независим и безпристрастен съд“ и „ефикасни средства за защита“, обстоятелството, че въззивният съдебен състав, извършвайки престъпна злоупотреба с власт, е отказал да разпита както двамата от своевременно ангажираните свидетели, за което дори е заплатен значителен по размер депозит за разпита им, а също и другите двама свидетели, надлежно ангажирани с въззивната жалба, новооткрити свидетели, което използва като псевдо-претекст да игнорира показанията на единствения разпитан свидетел (свид. М. А.), което ползва като псевдо „претекст“ да обяви, че отхвърля предявения граждански иск като недоказан; 6) представлява ли грубо нарушение на задължението на българската държава да осигури „справедлив процес“, „независим и безпристрастен съд“ и „ефикасни средства за защита“, обстоятелството, че българските съдии, извършвайки престъпна злоупотреба с власт, изцяло са игнорирали множество съдебни признания по смисъла на чл. 175 от ГПК, направени от законни представители, процесуални представители и търговски пълномощници на ответното търговско дружество относно обстоятелството, че ищецът и ръководената от него адвокатска кантора непрекъснато са поддържали ежедневно денонощно дежурство с явно манифестирана готовност да изпълнява всички възложени от ответното търговско дружество задачи по смисъла на чл. 1 от процесния договор, че реално винаги стриктно и добросъвестно са изпълнявани всички възложени му задачи по смисъла на чл. 1 от процесния договор, след което, извършвайки престъпна злоупотреба с власт, е отхвърлил предявения основателен иск с невярното твърдение, че едва ли не след 2005 г. изобщо не били възлагани правни задачи по смисъла на чл. 1 от процесния договор; 7) представлява ли грубо нарушение на правото на защита на частната собственост, установено в чл. 17 от ХОПЕС, обстоятелството, че извършвайки престъпна злоупотреба с власт, съдията Е. Г., а също така и въззивният съдебен състав практически ограбват огромни парични суми и имущество в частна собственост на ищеца, включително извършваните огромни разходи за поддържане на ежедневно денонощно дежурство на адвокатската кантора, за да бъде в състояние във всеки един момент да поеме и да изпълни всички възложени `и задачи по чл. 1 от договора, които представляват над 85 % от договореното в чл. 3 от договора адвокатско възнаграждение, а след това и дължимото адвокатско възнаграждение по смисъла на чл. 3 от процесния договор, както и извършените разходи по време на делото; представлява ли нарушение на изискването за „справедлив процес“ по смисъла на чл. 47 от ХОПЕС, извършеното от българския съд игнориране на основните доказателства по делото; 8) представлява ли нарушение на изискването за „справедлив процес“ по смисъла на чл. 47 от ХОПЕС превратното тълкуване, изопачаване и извращаване дори на категоричните доказателства, събрани по делото, в съдебното решение; 9) представлява ли нарушение на изискването за „справедлив процес“ по смисъла на чл. 47 от ХОПЕС излагането от българския съд на голословните и неподкрепени с никакви доказателства (понеже такива не съществуват) неверни твърдения от съдебния състав, които ползва като псевдомотиви, с цел неправомерно да избави ответника-делинквент от следващата му се гражданска отговорност; 10) представлява ли нарушение на изискването за „справедлив процес“ по смисъла на чл. 47 от ХОПЕС отказът на българския съд да обсъди и анализира всички представени от ищцовата страна доказателства; 11) неизпълнението на задължението на българския съд да анализира по правилата на формалната и юридическата логика всички доказателства по делото, и тяхното изопачаване и извращаване представлява ли нарушение на изискването за справедлив процес, залегнало в чл. 47 от ХОПЕС; 12) представлява ли нарушение на изискването за „справедлив процес“ по смисъла на чл. 47 от ХОПЕС, извършеното от българския съд недобросъвестно поведение, изразяващо се в отказ да бъдат разпитани свидетелите относно конкретно изясняване на конкретни факти и обстоятелства, а след това, черпейки права за ответника-деликвент от собственото си неправомерно поведение, да впише в обжалваното неправомерно решение, че отхвърля иска, понеже точно фактите и обстоятелствата, за които съдебният състав умишлено не е събрал доказателства, които са му били предоставени от ищеца, под предлог, че уж доказателствената тежест била на ответника, били „недоказани“; 13) Представлява ли нарушение на изискването за „справедлив процес“ по смисъла на чл. 47 от ХОПЕС, изложеното от българския съд в обжалваното решение неправомерно твърдение на българския съд, че уж при упражняване на процесуални права, ответникът имал право да извършва престъпления и деликти; 14) представлява ли нарушение на изискването за „справедлив процес“ по смисъла на чл. 47 от ХОПЕС обстоятелството, че българският съд не събра своевременно ангажираните от ищцовата страна доказателства, посредством които щеше да бъде доказан по несъмнен и категоричен начин предявения деликтен иск, а вместо това напълно неправомерно е отхвърлил предявения деликтен иск с абсурдното твърдение, че уж бил недоказан; и 15) представлява ли нарушение на изискването за за „справедлив процес“ по смисъла на чл. 47 от ХОПЕС обстоятелството, че българският съд демонстративно не е изпълнил процесуалните си задължения и не е провел законоустановената в чл. 193-194 от ГПК процедура, и не е установил неистинността на предявените от ответниците документи с невярно съдържание, въпреки изрично и своевременно предявеното от иццовата страна искане с писмено заявление, а след това напълно неправомерно е отхвърлил предявения иск, като се е позовал само и единствено на оспорените документи с невярно съдържание, съставени от ответниците-делинквенти, които съобразно своите процесуални задължения, установени в чл. 194, ал. 2 от ГПК, беше длъжен да ги изключи от доказателствените материали по делото.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя Н., също чрез процесуалния му пълномощник адв. М., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните въпроси: 1) нищожно ли е съдебно решение, което е постановено от незаконен състав, който не отговаря на критериите за „независим и безпристрастен съд“ по смисъла на чл. 47, ал. 6 от ДЕС, във вр. с чл. 47 от ХОПЕС, с чл. 6, ал. 1 от ЕКЗПЧОС, с чл. 7 от КРБ и с чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК; 2) нищожно ли е съдебно решение, което е постановено от незаконен състав, който не е определен по законоустановения в чл. 9 от ЗСВ – чрез електронно разпределение на случаен принцип; 3) нищожен ли е съдебен акт, който е написан и подписан от съдията-докладчик като М. Я., по отношение на която е налице влязъл в законна сила съдебен акт, в който е разрешен правен спор относно допустимостта на евентуалното участие на съдията М. Я. по съдебни дела, които засягат правната сфера на адв. Н. (касатора-ищец), като е постановено, че съдията М. Я. не представлява независим и безпристрастен съд по съдебни дела, които засягат правната сфера на ищеца във всяко конкретно съдебно дело, по което страна е ищеца; 4) подлежи ли прогласяването на нищожност или най-малкото на отмяна на неправомерния въззивен съдебен акт, който е изготвен от съдия-докладчик, който не притежава качествата на „независим и безпристрастен съд“, по смисъла на чл. 6 от ДЕС, във вр. с чл. 47 от ХОПЕС, с чл. 6, ал. 1 от ЕКЗПЧОС и съобразно чл. 7 от КРБ и чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК е следвало да бъде отведен от съдебния състав и заменен с друг съдия, преди разглеждането на делото; 5) нищожен ли е въззивен съдебен акт, с който е потвърден нищожния първоинстаннионен съдебен акт, без дори въззивният съдебен състав да се произнесе по всяко от релевираннте основания за нищожност на първоинстанционния съдебен акт; 6) недопустимо ли е съдебно решение, което е постановено в нарушение на силата на res iudicata, въплътена включително в императивните правни норми на чл. 297, чл. 298 и чл. 299 от ГПК, като е официализирано въззивно съдебно решение от съдебен състав, в който участват членове, по отношение на които с влезли в законна сила съдебни актове е установено, че не представляват независим и безпристрастен съд по съдебни дела, които засягат правната сфера на известният борец против мафията и корупцията адв. Н. (касатора-ищец); 7) недопустимо ли е съдебно решение, чрез което в нарушение на основния принцип на правото на res iudicata и при грубо нарушение на императивната правна норма на чл. 299 и чл. 300 от ГПК съдебният състав се опитва да пререшава, очевидно разрешени с влезли в законна сила съдебни решения и съдебни присъди, включително и относно правната същност на процесния алеаторен договор за текущо правно обслужване, включително и относно разрешените с влезли в законна сила съдебни актове правни спорове, че при положение, че ответната страна не е прекратила по установения в договора ред процесния алеаторен договор, ответното търговско дружество дължи заплащане на дължимото в т. 3 от процесния договор адвокатско възнаграждение, независимо дали е упражнявал своето установено в чл. 1 от процесния договор за текущо правно обслужване субективно право да възлага правни задачи, установени в чл. 1 от договора, включително и независимо в какъв обем правни задачи е възложило ответното търговско дружество на адвокатската кантора, с която е сключило процесния договор за текущо правно обслужване; 8) недопустимо ли е съдебно решение, чрез което в нарушение на основния принцип на правото на res iudicata и при грубо нарушение на императивната правна норма на чл. 299 и чл. 300 от ГПК съдебният състав се опитва да разрешава, очевидно разрешени с влезли в законна сила съдебни решения и съдебни присъди, включително относно обстоятелството, че през целия срок на действие на договора ищецът изключително добросъвестно е изпълнявал всички свои задължения по договора, включително и непрекъснато е поддържал денонощна и целогодишна готовност (включително и по време на почивни дни и на национални празници) и необходимото обезпечение с технически средства нормативна база и личен състав да изпълнява срочно и качествено всички възложени му от ответното търговско дружество задачи по смисъла на чл. 1 и чл. 5 от договора, както и относно обстоятелството, че винаги изключително точно, качествено и добросъвестно е изпълнявал всички възложени му от ответното търговско дружество; 9) недопустимо ли е съдебно решение, чрез което в нарушение на основния принцип на правото на res iudicata и при грубо нарушение на императивната правна норма на чл. 299 и чл. 300 от ГПК съдебният състав се опитва да разрешава, очевидно разрешени с влезли в законна сила съдебни решения и съдебни присъди, включително относно дължимостта от ответното търговско дружество на установеното в чл. 3 от процесния договор адвокатско възнаграждение за срока на действие на процесния договор; 10) незаконно ли е обжалваното позорно въззивно решение, което е базирано и мотивирано единствено на неавтентнчни копия, имитиращи неавтентични документи с невярно съдържание и с невярно вписани дати, които подлежат на изключване от доказателствените материали по реда на чл. 193, ал. 2 и ал. 3 от ГПК; 11) липсата на подробен доклад по чл. 146 от ГПК, който да отговаря на всички законоустановени в чл. 146 от ГПК изисквания, представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване; 12) представлява ли както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационно отменително основание неправомерният отказ на въззивния съд при грубо нарушение на законоустановените в императивната правна норма на чл. 269 от ГПК свои служебни задължения, преди да започне да разглежда правомерността и правилността на обжалваното първоинстанционно решение, да се произнесе по предявеното искане във въззивната жалба за прогласяване на недопустимостта на обжалваното първоинстанционно решение, с което при грубо нарушение на чл. 299, ал. 2 и чл. 226, ал. 2 от ГПК е постановено повторно да бъде пререшаван посредством инцидентен-установнтелен иск правен спор, който е отдавна решен с влезли в законна сила съдебни решения; 13) представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че извършвайки драстична злоупотреба с власт въззивният съдебен състав не е събрал практически всички своевременно ангажирани от ищцовата страна доказателства по делото, а след това злоупотребявайки с факта, че самият съдебен състав, извършвайки престъпна злоупотреба с власт, не е събрал своевременно ангажираните доказателства, цинично отхвърля предявения основателен деликтеи иск, като го обявява за „неоснователен” и недоказан, с твърдението, че уж не били доказани точно тези факти и обстоятелства, за чието доказване именно съдебният състав не е събрал своевременно ангажираните от ищцовата страна доказателства; 14) представлява ли както касационно отменнтелно основание, така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че извършвайки драстична злоупотреба с власт въззивния съдебен състав, е базирано обжалваното позорно въззивно решение, с което е отказал да присъди дължимото съобразно т. 3 от процесния договор договорено възнаграждение само и единствено с голословии декларации, съдържащи невярното твърдение, че едва ли не търговското дружество не било възлагало на ищцовата страна правни задачи по смисъла на чл. 2 от договора; 15) представлява ли както касационно отменнтелно основание, така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че извършвайки драстична злоупотреба с власт въззивния съдебен състав, с цел да манипулира обжалваното позорно въззивно съдебно решение в интерес на ответниците и на заинтересованата мафиотска структура, игнорира основните доказателства по делото, а останалите изопачава и извращава, в опита си по престъпен начин да „мотивира” очевидно неверни фактически и правни псевдоизводи; 16) представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че извършвайки драстична злоупотреба с власт, въззивният съдебен състав в обжалваното позорно решение не е изпълнил задълженията си по чл. 236, ал. 2 от ГПК и не е обсъдил всеки от изложените четиридесет и два довода във въззивната жалба, и не е изложил мотиви защо не приема всеки от визираните доводи, при положение, че основателността на всеки конкретен довод представлява несъмнено правно основание за отмяна на обжалваното решение; 17) представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че извършвайки драстична злоупотреба с власт въззивния съдебен състав, българската държава не е осигурила разглеждането на делото да бъде извършено от „независим и безпристрастен съд; 18) представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че извършвайки драстична злоупотреба с власт въззивния съдебен състав грубо нарушава задълженията на българската държава, залегнали в чл. 47 от ХОПЕС и чл. 6, ал. 1 от ЕКЗПЧОС; 19) представлява ли както основание за допускане на касационно обжалване, така и касационно отменително основание обстоятелството, че съдията М. Я., която многократно е постановявала съдебни актове, в които се отвежда от всички съдебни дела, по които страна е известният борец против мафията и корупцията адв. Н. (касатора-ищец), като признава, че считано от 2009 г. не представлява „независим и безпристрастен съд“ по съдебни дела, по които страна е известният борец против мафията и корупцията адв. Н., е поела да изпълни „мръсна поръчка“ на „заинтересованата мафиотска структура“ и е написала и подписала като съдия-докладчик, и е подвела останалите членове на съдебния състав да подпишат обжалвания недопустим и позорен въззивен съдебен акт; 20) представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че въззивният съдебен състав е подписал недопустимо съдебно решение, с което при грубо нарушение на чл. 299 от ГПК и на основание на принципа на res iudicata, се опитва да разрешава отдавна разрешени с влезли в законна сила съдебни решения правни спорове; 21)

представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване фактът, че въззивният съдебен състав демонстративно не е събрал доказателствата, за чието събиране ищцовата страна своевременно е предявила доказателствени искания както пред първоинстанционния съд, така и във въззивната жалба, а също така и в допълнителни писмени заявления, но доказателствата демонстративно не са събрани от въззивния съдебен състав, а след това по изключително циничен начин въззивният съдебен състав неправомерно отхвърля предявения деликтен иск, като твърди, че уж не били доказани точно тези обстоятелства, за чието доказване ищцовата страна своевременно е предявила доказателствени искания, но самият въззивен съд не е събрал необходимите за доказването им доказателства; 22) представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване, обстоятелството, че въззивният съдебен състав, извършвайки зловеща антибългарска и антиевропейска злоупотреба с власт, дори в различните етапи на съдебното производство се постановяват коренно противоречиви и взаимно изключващи се съдебни актове, като в съдебното заседание на 05.11.2018 г. с протоколни определения демонстративно е отказал да събере всички своевременно ангажирани доказателства, чрез които щеше да бъде установено по несъмнен и категоричен начин обстоятелството, че ответното търговско дружество е възлагало на ищцовата страна правни задачи по смисъла на чл. 1 от процесния договор за текущо правно обслужване и че съвсем добросъвестно ищецът е изпълнявал стриктно, точно и качествено всички възложени му съобразно чл. 1 от договора задачи с твърдението, че бил събрал достатъчно доказателства по отношение на визираните обстоятелства, а след това, извършвайки драстична антибългарска и антиевропейска злоупотреба с власт в обжалваното позорно въззивно решение, е отхвърлил предявения иск с коренно противоположните твърдения, че едва ли не визираното обстоятелство не било достатъчно добре доказано при условията на пълно и главно доказване, при положение, че именно въззивният съдебен състав, посредством визираното протоколно определение от 05.11.2018 г., е констатирал „пълно и главно доказване“ на тези факти; 23) представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че въззивният съдебен състав, извършвайки зловеща антибългарска и антиевропейска злоупотреба с власт, отказва да присъди дължимото адвокатско възнаграждение по алеаторен договор, под претекст, че едва ли не възложителят по процесния договор не дължи уговореното в договора ежемесечно адвокатско възнаграждение, под претекст, че възложителят, макар и голословно бил твърдял, че не бил упражнявал своите субективни права, произтичащи от чл. 1 от договора; 24) представлява ли както касационно отменнтелно основание, така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че въззивният съдебен състав, извършвайки зловеща антибългарска и антиевропейска злоупотреба с власт, в нарушение на основния принцип на правото, че е правно недопустимо да се предоставя възможност на правен субект да черпи облаги от собственото си неправомерно поведение, отхвърля предявения иск с циничното твърдение, че едва ли не напълно недобросъвестно ответното търговско дружество твърдяло, че не било упражнявало произтичащите за него субективни права от процесния алеаторен договор, то едва ли не, не дължало заплащането на дължимото адвокатско възнаграждение; 25) представлява ли както касационно отменнтелно основание, така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че въззивният съдебен състав, извършвайки зловеща антибългарска и антиевропейска злоупотреба с власт, с обжалваното въззивно решение практически е отказал да присъди дължимото в т. 3 от процесния договор адвокатско възнаграждение, използвайки като псевдо претекст единствено голословното твърдение, че едва ли не ищцовата страна не била изпълнявала задълженията си по чл. 1 от процесния договор, при положение, че не само няма събрани никакви доказателства, които да подкрепят подобно твърдение, но дори и ответната страна не е ангажирала никакви доказателства, с коиго да направи какъвто и да било опит за доказване на подобно твърдение, понеже прекрасно знае, че не е вярно; 26) представлява ли както касационно отменнтелно основание, така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че не е събрал нито едно от десетките своевременно ангажирани както пред първоинстанционния съд, така и във въззивната жалба и последващи писмени заявления, чрез които щeшe да бъде доказан по несъмнен и категоричен начин процесният граждански иск, а след това в обжалваното въззивно съдебно решение е отхвърлил процесния граждански иск, с циничното твърдение, че едва ли не предявеният иск бил недоказан, а ако той е останал недоказан, то това е по изключителната вина на въззивния съд, който не е събрал своевременно ангажираните доказателства; 27) представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване фактът, че както първоинстанционният съдебен състав, така и въззивният съдебен състав не са изготвили пълен доклад по смисъла на чл. 146 от ГПК, въпреки изричното искане, предявено включително и във въззивната жалба, не е конкретизиран пълният предмет на доказване по делото; 28) представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че въззивният съдебен състав, при грубо нарушение на чл. 236, ал. 2 от ГПК, не е обсъдил основните доводи за извършени от първоинстанционния съдебен състав груби нарушения на императивните правни норми на правото на Европейския съюз (ЕС) и на международното право, като неправомерно е потвърдено неправомерното първоинстанционно решение, при грубо нарушение на правото на ЕС и международното право; 29) представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване обстоятелството, че въззивният съдебен състав неправомерно е потвърдил неправомерното съдебно решение на първоинстанционния съдебен състав, за който е налице нормативно установена забрана да участва в настоящото дело, тъй като не представлява „независим и безпристрастен съд”, по смисъла на чл. 47 от ХОПЕС и чл. 6, ал. 1 от ЕКЗПЧОС, както и фактът, че въззивният съдебен състав дори не се е произнесъл по така предявените искания във въззивната жалба; 30) представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване фактът, че въззивното съдебно решение не е мотивирано и въззивният съдебен състав се позовава единствено на голословни декларации, без да са кореспондиращи нито с доказателствата, нито с анализа на доказателствата, и по този начин грубо се погазва правото на защита на ищцовата страна, която реално не знае срещу какви неправомерни и неверни мотиви да организира защитата си, както извършеното от въззивния съдебен състав; 31) правните норми на правото на ЕС и в частност правните норми на чл. 6 от ДЕС, във вр. с чл. 1 и чл. 47 от ХОПЕС, в съответствие с принципа на примат на правото на ЕС, дерогират ли правните норми на българското национално право, които им противоречат, и визираният критерий представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване; 32) при противоречие между чл. 6 ал. 1 и чл. 13 от ЕКЗПЧОС, и българското национално право, българският съд длъжен ли е да изпълни задълженията, поети от българската държава по международния договор по ратифицирането на ЕКЗПЧОС, и визираният критерий представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване; 33) принципът на примат на правото на ЕС означава ли, че правните норми на чл. 6 от ДЕС, във вр. с чл. 1 и чл. 47 от ХОПЕС дерогират всички правни норми на вътрешното право, които им противоречат, включително и правните норми по ЗОДОВ, и визираният критерий представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване; и 34) правната норма чл. 5, ал. 4 от КРБ означава ли, че чл. 13 от ЕКЗПЧОС дерогира всички правни норми на вътрешното право в България, които му противоречат, и визираният критерий представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване. Предвид касационните си доводи за нищожност и недопустимост на обжалваното въззивно решение, жалбоподателят навежда и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК – вероятна нищожност, респ. – недопустимост, а във връзка с оплакванията си за неправилност – и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

По така наведените основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното:

Съгласно разпоредбите на чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, допускането на касационно обжалване по реда на чл. 288 от ГПК се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1) и допълнителни (т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК. Съгласно задължителните указания, дадени с т. 1 от тълкувателно решение (TP) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание (предпоставка) за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. В мотивите към т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено и че материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. ВКС, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение. Когато не е формулиран правен въпрос или посоченият от касатора въпрос не е такъв по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а възпроизвежда негови касационни оплаквания по чл. 281 от ГПК, касационната инстанция не разглежда сочените от жалбоподателя допълнителни предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Съгласно разпоредбите на чл. 280, ал. 2 от ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. За вероятна нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно решение, касационната инстанция следи служебно и в селективната фаза по чл. 288 от ГПК.

В случая формулираните от страна на касатора въпроси не удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК съобразно гореизложеното, като конкретните съображения на съда са следните:

Въпросите №№ 10-19 и 21-30 не съставляват материалноправни или процесуалноправни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а възпроизвеждат във въпросителна форма част от касационните оплаквания по чл. 281, т. 3 от ГПК на жалбоподателя за неправилност на обжалваното въззивно решение поради допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила (въпроси №№ 10-13, 15-19, 21, 22, 25-29) при събирането на доказателствата (въпроси №№ 11, 13, 21, 22, 26 и 27), при обсъждането на доказателствата (въпроси №№ 10, 15 и 25), при обсъждането на оплакванията и доводите на страните (въпроси №№ 12, 16, 28 и 29), при постановяване на решението с участието на съдия-докладчик, по отношение на който, според касатора е било налице основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК (въпроси №№ 17-19 и 29), нарушения на материалния закон (въпроси №№ 24 и 28) и необоснованост на решението (въпроси №№ 14, 23 и 30). Съгласно посочените по-горе задължителни указания и разяснения, тези касационни оплаквания (основания) по чл. 281, т. 3 от ГПК могат да бъдат обсъждани от касационната инстанция едва с решението по чл. 290 от ГПК – при извършването на касационната проверка относно правилността на обжалваното въззивно решение. Те обаче не могат да обусловят допускането на касационното обжалване, тъй като несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, т.е. – касационните му оплаквания за неправилност на решението, дори и да са формулирани като въпроси, не съставляват основание за допускане на решението до касационен контрол, както многократно е разяснявано и в множество определения на ВКС, постановени по реда на чл. 288 от ГПК.

Правните въпроси №№ 31-34, които визират примата на европейското право спрямо националното законодателство, също не удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като такива правни въпроси нито са обсъждани в мотивите към обжалваното въззивно решение, респ. – въззивният съд не е дал разрешение на същите, поради което те не са обуславящи правните му изводи по спора, нито пък са от значение за крайния изход на делото.

Въпросите №№ 1-9 и 20 също не съставляват материалноправни или процесуалноправни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а възпроизвеждат касационните оплаквания и доводи на жалбоподателя по чл. 281, т.т. 1 и 2 от ГПК, респ. – основанията му за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК, за които (както вече беше посочено) касационната инстанция следи и служебно. При извършената служебна преценка съдът намира, че не е налице вероятна нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно решение, включително – по наведените доводи на касатора, като съображенията за това са следните:

Жалбоподателят поддържа нищожност на обжалваното въззивно решение, по съображения, че то било постановено от незаконен съдебен състав, който не отговарял на критериите за независим и безпристрастен съд, тъй като според касатора съдията-докладчик по делото (респ. и съдебният състав) не бил определен по установения в чл. 9 от ЗСВ начин – чрез електронно разпределение на принципа на случайния подбор; тъй като според касатора по отношение на съдията-докладчик било налице основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК; и тъй като с въззивното решение е потвърдено първоинстонционното решение, което според касатора, също било нищожно. Съгласно установената практика на ВКС (решение № 202/07.04.2020 г. по гр. дело № 2832/2018 г. на IV-то гр. отд., решение № 60209/08.10.2021 г. по гр. дело № 1043/2020 г. на IV-то гр. отд.), въззивно решение, което е постановено от съдебен състав, определен в нарушение на правилата за случайно разпределение на делата (чл. 9 от ЗСВ), е нищожно. В случая обаче, видно от данните по въззивното дело, при образуването на същото в САС, съдията-докладчик по него – М. Я., респ. – и целият въззивен съдебен състав, са били определени чрез електронно разпределение, при спазване на установения в чл. 9 от ЗСВ принцип на случайния подбор, което е удостоверено с протокол за избор на съдия-докладчик от 23.02.2018 г. (лист 2 от въззивното дело). От характера на въззивната инстанция, като такава по съществото на материалноправния спор по делото, следва, че въззивното решение не би могло да страда от какъвто и да било порок (нищожност, недопустимост или неправилност), само поради това, че с него е потвърдено нищожно първоинстанционно решение (подробни разяснения в този смисъл са дадени с посочените по-горе две решения на ВКС). Независимо от това, следва да се посочи, че по настоящото дело няма никакви обективни данни, които да обусловят нищожност и на първоинстанционното решение. Също съгласно трайно установената практика на ВКС (мотивите към т. 2 от ТР 1/2023 от 21.11.2023 г. на ОСГТК, решение № 98/30.11.2017 г. по гр. д. № 3899/2016 г. II-ро гр. отд., решение № 120/13.04.2011 г. по гр. д. № 1333/2010 г. на III-то гр. отд., решение № 505/16.11.2011 г. по гр. д. № 1590/2010 г. на IV-то гр. отд., решение № 50/29.04.2022 г. по гр. д. № 3559/2021 г. на I-во гр. отд., решение № 351/12.12.2011 г. по гр. дело № 497/2010 г. на II-ро гр. отд.), отказът на съда (съдията) да се отведе на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК може да обуслови единствено неправилност на съдебния акт поради допуснато съществено процесуално нарушение, но не може да доведе до нищожност или до недопустимост на съдебното решение, като в случая не е и правено искане за отвод на съдията-докладчик или на целия въззивен състав.

Горното изцяло важи и за част от доводите на касатора за недопустимост на обжалваното въззивно решение, тъй като тези доводи изцяло се припокриват с доводите му за нищожност на решението. Останалите доводи за недопустимост на същото се свеждат до това, че според жалбоподателя, въззивният съд не бил зачел преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо по отношение на правно-релевантни факти за възникване и съществуване на процесното право на възнаграждение – по процесния договор между страните и за процесния по делото период от време, формирана с влезли в сила съдебни решения, с които искове на касатора за заплащане на възнаграждение и на неустойка по процесния договор са уважени за предходни периоди от време. Съгласно сочената от самия жалбоподател практика на ВКС (решение № 314/15.01.2018 г. по гр. д. № 4301/2014 г. на IV-то гр. отд., решение № 115/10.01.2012 г. по търг. д. № 883/2010 г. на I-во търг. отд., решение № 137/12.10.2015 г. по търг. д. № 2618/2014 г. на I-во търг. отд. и посочените в тях множество други решения на ВКС), при подобни случаи на несъобразяване от съда на вече формирана сила на пресъдено нещо по отношение на отделни факти, релевантни и за спорното по разглежданото дело субективно право, може да е налице допуснато съществено процесуално нарушение, което да обуслови неправилност на съдебното решение, но не може да обуслови недопустимост на съдебния акт. Недопустимост на решението би могла да е налице само при пълен обективен и субективен идентитет между разглеждания иск и този, по който е налице влязло в сила решение (чл. 299, ал. 2, във вр. с чл. 126 от ГПК), когато и самият повторно заведен иск е процесуално недопустим, но настоящият случай не е такъв. Следва да се отбележи и че обжалваното въззивно решение е и изцяло съобразено с приетото в посочената от жалбоподателя практика на ВКС относно зачитането на вече формираната сила на пресъдено нещо по отношение на отделни факти, релевантни и за процесния период от време по настоящото дело, респ. – за спорните по него субективни права на възнаграждение по процесния договор и на обезщетение за забава.

Няма основание касационното обжалване да се допуска, и поради твърдяната от касатора очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение – в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното `и съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на материалния и/или процесуалния закон, несъобразяване с практиката на ВКС, Конституционния съд или СЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт.

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, включително – ненаведени такива от страна на касатора, по които касационното обжалване да следва да се допусне служебно.

Неоснователно е и искането на жалбоподателя за отправяне на преюдициално запитване до СЕС относно тълкуването на чл. 47 от ХОПЕС по поставените с касационната жалба въпроси. Съгласно чл. 628 от ГПК, преюдициално запитване се отправя в случаи, когато тълкуването на разпоредба от правото на ЕС или тълкуването и валидността на акт на органите на ЕС е от значение за правилното решаване на делото. В настоящият случай тълкуването на разпоредбата на чл. 47 от ХОПЕС по формулираните от страна на касатора въпроси не е от значение за правилното решаване на спора по делото, респ. – искането за преюдициално произнасяне от СЕС няма отношение към предмета на настоящото производство, поради което искането следва да се остави без уважение.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение