Определение № 416 от 05.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 1544/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 във вр. с чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Юнивърс Файнънс“ АД – [населено място] срещу определение № 1567 от 30. 06. 2020 г. по ч. гр. д. № 1949/2020 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 14 състав, с което е отменено определение № 8332 от 4. 06. 2020 г. по ч. гр. д. № 4644/2020 г. на Софийски градски съд и е допуснато обезпечение на бъдещи искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 и чл. 92 ЗЗД, предявими от „Атлиман клуб“ ЕООД срещу „Юнивърс Файнънс“ АД, за заплащане на сумата 431 738 лв., представляваща дадено на отпаднало основание – развален договор от 28. 05. 2018 г. с нотариална заверка на подписите, както и за заплащане на договорената в чл. 7 от договора неустойка от 250 000 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на исковата претенция до окончателното плащане, чрез налагане на възбрана върху самостоятелен обект в сграда в [населено място], представляващ ателие за творческа дейност, земеделски земи в [населено място], поземлени имоти в [населено място], [община] и [населено място] и чрез налагане на запор върху дружествени дялове на „Юнивърс Файнънс“ АД в „Доша 2018“ ООД, върху вземане в размер на 631 000 лв. без ДДС на „Юнивърс Файнънс“ АД към „Ловен парк проджект“ ЕООД по договор за продажба от 28. 02. 2020 г., обективиран в нотариален акт № 154/2020 г., и върху банковите сметки на ответника в „Алианц Банк България“ АД. Частният касационен жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради нарушение на закона и необоснованост. Твърди, че изводът на въззивния съд за наличието на интерес от обезпечаването на исковете не съответства на установените по делото факти. Излага оплаквания, че обезпечението е допуснато в нарушение на разпоредбите на чл. 442а ГПК и на чл. 397, ал. 2 ГПК с оглед несъразмерността на стойността на имуществото, обект на обезпечителните мерки, на дълга на ответника, процесуалното му поведение и рисковете вземанията на взискателя да останат неудовлетворени. С допуснатия запор върху дялове на ответника в „Доша 2018“ ООД се засягала правната сфера на трети лица – на посоченото дружество и на другия съдружник в него. Прави искане за отмяна на обжалваното определение. Допускането на касационното обжалване жалбоподателят основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, а като значим за изхода на делото формулира следния въпрос: Трябва ли съдът да прави преценка дали обезпечителната мярка е подходяща? При обосноваване на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се позовава на практиката на ВКС, намерила израз в решение № 110 от 14. 06. 2013 г. по гр. д. № 93/2012 г., IV г. о., определение № 229 от 22. 03. 2012 г. по ч. гр. д. № 5/2012 г., IV г. о. и определение № 516 от 30. 07. 2013 г. по ч. гр. д. № 399/2013 г., IV г. о. Частният касационен жалбоподател поддържа, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като атакуваното определение е очевидно неправилно. Във връзка с последното въведено основание за достъп до касация излага доводи за прекомерност на наложените обезпечителни мерки върху имуществото на длъжника - възбрана върху шест недвижими имота, запор на дружествени дялове и на вземане спрямо размера на твърдяните му задължения. Аргументира очевидната неправилност на обжалвания съдебен акт с произнасянето извън пределите на правомощията на въззивната инстанция по молба за обезпечение на бъдещ иск с оглед извършената преквалификация на исковете, неправилните изводи за влошено финансово състояние на ответника и мотивите за симулативност, заобикаляне на закона и нищожност на договора, от който се извеждат претенциите на молителя. Ответникът по жалба „Атлиман клуб“ ЕООД – [населено място] изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, респ. – за неоснователност на частната касационна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа частната касационна жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, прие следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния едноседмичен срок. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че бъдещите осъдителни искове по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и по чл. 92 ЗЗД са допустими, вероятно основателни с оглед представените с молбата писмени доказателства и в случая е налице обезпечителна нужда. Счел е, че вероятното съществуване на претендираните от молителя права – за връщане на сумата от 431 738 лв., дадена на ответника на отпаднало основание – развален поради неизпълнението му от ответника договор от 28. 05. 2018 г. и за заплащане на сумата от 250 000 лв., представляваща неустойка по чл. 7 от договора, е удостоверено с писмените доказателства. По отношение на обезпечителната нужда е изтъкнал, че същата е достатъчно да се предполага, без да е необходимо нейното доказване. Преценил е, че в случая е налице интерес от обезпечаване на исковете предвид размера им и съществуващата възможност ответното дружество да се разпореди с имуществото си, като предприеме действия, които да възпрепятстват събирането на задължението, което от своя страна би затруднило бъдещия ищец да реализира правата си при уважаване на исковете. В обжалваното определение е изложено, че следва да бъде допуснато обезпечение на бъдещите искове чрез налагане на възбрана върху недвижимите имоти, както и запор на дружествени дялове, вземане и банкова сметка, като е съобразено, че недвижимият имот в [населено място] вече е ипотекиран, а останалите са земеделски земи. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно определение. Поставеният от частния касационен жалбоподател въпрос отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото въззивният съд е направил извод за наличието на обезпечителна нужда от налагане на избраните от молителя обезпечителни мерки. По него частният касатор не е обосновал допълнителните критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. По въпроса относно задължението на съда да прецени доколко исканата обезпечителна мярка е подходяща и критериите за това е налице константна практика на ВКС, с която се приема, че обезпечителната мярка следва да бъде адекватна на субективното материално право, което ще защитава, подходяща по естеството си на обезпечителната нужда. Тя не може да засяга неоправдано правната сфера дори на ответника по обезпечавания иск, на още по-голямо основание правната сфера на трети лица и следва да е от такъв характер, че при положителен за молителя изход на спора да се поглъща от решението, тоест след постановяването му да не се налага отмяната й, без да съвпада напълно с правните последици на решението – определение № 318 от 27. 07. 2009 г. по ч. гр. д. № 255/2009 г. на ВКС, II г. о., определение № 516 от 30. 07. 2013 г. по ч. гр. д. № 3999/2013 г. на ВКС, IV г. о., определение № 165 от 3. 04. 2017 г. по ч. т. № 479/2017 г., I т. о. В постановените по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 188 от 4. 03. 2014 г. по ч. т. д. № 4705/2013 г. на ВКС, I т. о. и определение № 223 от 16. 04. 2014 г. по ч. гр. д. № 2209/2014 г. на ВКС, I т. о. се дават разрешенията, че при налагане на обезпечителни мерки съдът не следва да преценява съответствие и да търси съразмерност между цената на иска и стойността на обекта на обезпечителната мярка, като условие за допускане на обезпечението. Под „подходящи“ обезпечителни мерки, по смисъла на чл. 397, ал. 1 ГПК, законът има предвид подходяща по вид обезпечителна мярка, с оглед вида на предявения иск и вида на търсената от ищеца защита, тоест обезпечителна мярка, реализиране на евентуално принудително изпълнение върху обекта на която би било от естество да удовлетвори притезанието на кредитора. Само в случай на предложени от кредитора няколко обекта на обезпечителни мерки и необоснована нужда от налагането им върху всички, съдът дължи преценка и избор на имущество, обезпечителната мярка върху което би била най-малко обременяваща за длъжника. При постановяването на атакуваното определение въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е изложил, макар и кратки, мотиви за преценката си досежно интереса от обезпечаване на бъдещите осъдителни искове за парични притезания чрез налагане на избраните от молителя обезпечителни мерки, както и за обоснована нужда от налагането им върху посочените от молителя няколко обекта с оглед вида на имотите и данните за ипотекиране на един от тях. Като е приел, че предложените обезпечителни мерки са адекватни на обезпечителната нужда, доколкото гарантират съхраняването на имуществото в патримониума на длъжника с цел евентуална възможност за удовлетворяване от същото и е обоснована нуждата от налагането им върху всички обекти, посочени от молителя, въззивният съд се е съобразил с константната практика на ВКС по релевантния въпрос, която не се нуждае от промяна, поради което не са налице допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Частният касационен жалбоподател поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното определение. Очевидната неправилност като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното определение с оглед изложените от въззивния съд мотиви не разкрива никой от изброените по-горе пороци, които могат да обосноват очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Определението нито е явно необосновано при грубо нарушение на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или на прилагане на правна норма в смисъл, противоположен на действителния. С оглед доводите на частния касатор следва да се изтъкне, че липсва твърдяното явно противоречие в мотивите на въззивния съд при обосноваване вероятната основателност на исковете, тъй като в тях не е направено заключение за нищожност на договора, от развалянето на който поради неизпълнението му от ответника се извеждат вземанията на бъдещия ищец. Определянето на различна от сочената от молителя правна квалификация на бъдещите искове в атакуваното определение не сочи на очевидната му неправилност, тъй като по правило определянето на правната квалификация на иска е задължение на сезирания съд. Освен това неправилното определяне на правната квалификация на иска, което обуславя противоречие с материалния закон на съдебния акт, не може да се преценява в стадия по селекция на касационните жалби. Що се касае до останалите аргументи на частния касатор за незаконосъобразна и необоснована преценка за наличието на обезпечителната нужда от налагане на посочените от молителя обезпечителни мерки, то те също предполагат извършване на проверка на правилността на атакуваното определение, която може да се осъществява след допускането на касационното обжалване. Поради изложеното не е налице и основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за достъп до касация. По тези съображения касационно обжалване на въззивното определение на Софийски апелативен съд не се допуска. На ответника по частната жалба не следва да бъдат присъждани направените разноски, тъй като съгласно разясненията в т. 5 от Тълкувателно решение № 6 от 6. 11. 2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС отговорността за разноски при обезпечаване на иска се реализира при постановяване на решение, с което се разглежда спорът по същество и съобразно неговия изход, тъй като привременно осъществената мярка е постановена с оглед този изход и в защита на правните последици от решението. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение