Определение № 462 от 02.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5441/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Обжалвано е определение № 382/27.10.2023 г. по ч.гр.д. № 513/2023 г., с което Апелативен съд – Пловдив е потвърдил определение № 6619/30.05.2023 г. по гр.д. № 1605/2023 г. за прекратяване на производството по частични искове на М. Д. Д. срещу Софийски апелативен съд поради абсолютната процесуална пречка по чл. 126, ал. 1 ГПК – между същите страни, за същите вземания и за същите части от тях са предявени и висящи частични осъдителни искове по по-рано заведено дело – гр.д. № 6830/2022 г. на Софийски градски съд. Определението се обжалва от М. Д. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните въпроси: 1. Подлежи ли на отмяна от Върховния касационен съд въззивно определение за потвърждаване на определение за прекратяване на производството, постановено в състав на съд, на който всички съдии са се самоотвеждали по други дела на същия ищец? 2. Подлежи ли на отмяна въззивното определение, с което е потвърдено определение за прекратяване на производството, постановено от съдия, по отношение на когото е било налице основание за самоотвод, поради това, че в своя книга ищецът е коментирал други служебни действия на съдията? и 3. Налице ли е пречката по чл. 126, ал. 1 ГПК, когато заведените частични искове по различни дела между същите страни са за различни вземания? За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че в исковата си молба срещу Софийски апелативен съд (процесуален субституент на държавата) ищецът М. Д. Д. твърди, че с определение № 2305/23.07.2018 г. състав на Софийския апелативен съд незаконно е потвърдил определение по гр.д. № 10535/2012 г. на Софийски градски съд за замяна на обезпечение – възбрана на имот на ответника с парична гаранция само от 5 000 лв., въпреки че претенцията на М. Д. по обезпечения иск е за сума над 350 000 лв. Обяснението за незаконното определение е в това, че е постановено при основание за отвод на съдиите в съдебния състав. Допуснато е нарушение на основен принцип на правото на Европейския съюз, произтичащ от чл. 6, пар. 3 ДЕС – на правото на справедливо и публично гледане на делото на всеки гражданин на Съюза в разумен срок от независим и безпристрастен съд. Незаконното определение е причинило следните вреди на ищеца: имуществени за сумата 750 000 лв. – след замяна на обезпечението възбраната е вдигната, имотът е прехвърлен на трети лица, ответникът няма други имоти, от които при осъдително решение ищецът да може да събере вземането си от над 350 000 лв. и загубата му е гарантирана; други имуществени вреди за сумата 15 000 лв. – незаконното определение е увредило здравето на ищеца, а той е направил разходи за медикаменти и усилена храна, и неимуществени вреди – незаконното определение е уронило авторитета, честта и достойнството на ищеца, той е изпитвал притеснения, бил е злепоставен, като ищецът оценява обезщетението за неимуществени вреди за сумата 3 000 000 лв. При тези твърдения ищецът претендира следните суми: 29 500 лв. - част от вземането в пълен размер 750 000 лв.; 15 000 лв. – обезщетение в репарация на разходите за лечение и усилена храна, и 29 500 лв. - част от вземането в пълен размер 3 000 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди. Въззивният съд е обявил, че и на него му е служебно известно определение № 255/05.07.2023 г. по ч.гр.д. № 334/2023 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което първостепенният съд е обосновал абсолютната процесуална пречка по чл. 126, ал. 1 ГПК. От определението се установява, че гр.д. № 6830/2022 г. на Софийски градски съд е образувано по искова молба на ищеца М. Д. срещу Софийски апелативен съд, с която при абсолютно същите твърдения, на същото основание ищецът претендира същите суми. С определение № 255/05.07.2023 г. по ч.гр.д. № 334/2023 г. на Апелативен съд – Пловдив е отменено първоинстанционното определение за връщане на исковата молба по частичния иск за сумата 29 500 лв. - предявена част от вземането в пълен размер 3 000 000 лв. в обезщетение неимуществените вреди от незаконното определение за замяна на обезпечението и делото е върнато за продължаване на съдопроизводствените действия. Следователно е висящо производството по този частичен иск производството по по-рано заведеното дело. С определение № 255/05.07.2023 г. по ч.гр.д. № 334/2023 г. на Апелативен съд – Пловдив е потвърдено първоинстанционното определение в частта за връщане на исковата молба по другите два иска: за сумите 29 500 лв. – предявена част от вземането в пълен размер 750 000 лв. и 15 000 лв. –обезщетение в репарация на разходите за лечение и усилена храна. По частна касационна жалба на ищеца срещу тази част на определението на Апелативен съд – Пловдив е образувано и висящо ч.гр.д. № 3760/2023 г. по описа на Върховния касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение. Следователно и по тези искове производството е висящо. Въззивният съд е добавил, че в исковата молба по по-късно заведеното дело ищецът не е заявил да претендира друга, незаявена част от вземанията по двата вече предявени частични иска. Първият повдигнат въпрос не обуславя определението. По делото не са представени и на настоящия състав не са известни определения, с които тримата съдии, които са го постановили, да са се самоотвели по други дела с ищец М. Д. и то на основание за отвод – някое от визираните в чл. 22 ГПК, което е налице и по настоящото дело. Това изключва общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Тя е изключена и по втория въпрос. Обсъждането на служебните действия на първоинстанционния съдия в издадена от ищеца книга не обосновава никоя от хипотезите по чл. 22 ГПК, особено като се съобрази, че ищецът не изяснява съдържанието на публикацията. Третият повдигнат въпрос също не е обуславящ. Според мотивите на определението, налице е пълен субективен и обективен идентитет на заявените претенции по двете висящи дела, вкл. в смисъла, изяснен в т. 3 ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк.д. № 3/2016 г. ОСГТК на ВКС. При еднакви твърдения/обстоятелства, които пораждат вземанията, при еднакви размери на сумите, включително частично предявените, и при липса на изявление, че по второто дело ищецът претендира от същия ответник (процесуален субституент на държавата) други, различни части от претендираните по по-рано заведеното дело, не може да се приеме, че исковете по двете дела са за различни вземания, нито че по по-късно заведеното дело ищецът претендира други, незаявени части от вземанията. При тези мотиви, съдът