Определение № 18 от 06.01.2025 г. на ВКС, I т. о., ТК

Производството е по реда чл. 274, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба вх. № 7776 от 26.06.2024г. на „ЕОС Матрикс“ ЕООД срещу определение № 694 от 21.05.2024г. по в.гр.д. № 684/2023г. на Окръжен съд – Велико Търново. С определението е оставена без уважение молба вх. № 3411 от 18.03.2024г. на дружеството за изменение на постановеното по делото решение № 60 от 05.02.2024г. в частта на разноските. Поискано е било да се намалят присъдените по реда на чл. 78, ал. 3 от ГПК на А. В. С., въззиваема страна, разноски за адвокат от 3 420 лева, както и да се намали възнаграждението от 2 646. 33 лева, присъдено на адвокат Д. Т. С. по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА за осъщественото процесуално представителство на Н. М. Н., също въззиваема страна. С въззивното решение е било потвърдено изцяло решение № 380 от 29.05.2023г. по гр.д. № 1931/2022г. на Районен съд – Горна Оряховица за уважаване на исковете на А. В. С. и Н. М. Н. по чл. 439, ал. 1 от ГПК. Оплакванията на жалбоподателя са, че определението на въззивния съд относно разноските е постановено в противоречие на закона. Не е съобразена фактическата и правна сложност на делото, както и защитаваният материален интерес, във връзка с които е било направено възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК. Страната се позовава на практиката на Съда на Европейския съюз относно Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като счита че възнаграждението в случая не би могло да бъде повече от размера, определен в чл. 7, ал. 2, т. 2 от наредбата. От насрещните страни по жалбата А. В. С. и адвокат Д. Т. С., процесуален представител на Н. М. Н., е подаден отговор, с който жалбата се оспорва като неоснователна. Акцентира се върху материалния интерес по делото за всеки от въззиваемите страни, обосноваващ присъдените възнаграждения. Частната жалба е допустима. Тя е подадена срещу подлежащ на обжалване акт по чл. 274, ал. 1, т. 2, вр. чл. 248, ал. 3 от ГПК, в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от лице с интерес от обжалването и има съдържание и приложения от тези по съответно приложимите разпоредби на чл.260 и чл. 261 от ГПК, вр. чл. 275, ал. 2 от ГПК. По същество жалбата е основателна. Първоинстанционното производство по т.д. № 1931/2022г. на Районен съд – Горна Оряховица е било образувано по искова молба от 28.11.2022г. на А. В. С. и Н. М. Н. срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД с предявени искове по чл. 439, ал. 1 от ГПК. Предмет на исковете е било установяването на недължимост на суми по Договор за кредит № 111-496288 от 05.09.2008г., сключен с „ПроКредитбанк (България)“ АД, за които въз основа на изпълнителен лист от 15.02.2010г. е било образувано и е висящо изпълнително дело № 20197250400995 на частен съдебен изпълнител В. Г., рег. № 725 на КЧСИ. Съгласно изпълнителния лист ищците са били осъдени да заплатят на банката, на която ответникът е частен правоприемник, при условията на солидарност, сума от 24 012. 66 лева главница, със законната лихва от 15.02.2010г. (7 651. 16 лева), 793. 88 лева договорна лихва, 263. 92 лева наказателна лихва (неустойка) и 1002. 90 лева деловодни разноски. Твърденията на ищците са били за настъпил факт след приключване на съдебното дирене в производството, по което е било издадено изпълнителното основание – изтекла погасителна давност относно вземанията. С отговор на исковата молба ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕООД е възразил за образувано изпълнително дело още през 2010г. (№ 20107250400151), поради което до 26.05.2016г. давност не е текла (т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.05.202015г. по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС). Същевременно през 2019г. е било образувано изпълнително дело № 20197250400995, по което са били извършвани изпълнителни действия. В първоинстанционното производство е било проведено едно открито съдебно заседание (на 28.04.2023г.). Събрани са били единствено писмени доказателства (основно документи по образуваните изпълнителни дела от 2010г. и 2019г.). С решение от 29.05.2023г., поправено на 21.07.2023г., предявените искове по чл. 439, ал. 1 от ГПК са били уважени изцяло. Прието е било, че първото изпълнително дело е прекратено най-късно на 13.10.2014г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК и давността е изтекла на 13.10.2019г., без да са предприети изпълнителни действия, прекъсващи теченето на давността. Следващото изпълнително дело е била образувано на 17.10.2019г. и едва след тази дата е била искано извършването на изпълнителни действия. Съгласно решението, и с оглед изхода на спора, на А. В. С. са били присъдени разноски за адвокат от 2 150 лева по договор за правна защита и съдействие с адвокат Д. Т. С. от 23.09.2022г. Отделно от това на адвоката са били присъдени и 2 735. 86 лева възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА за осъщественото безплатно процесуално представителство на ищеца Н. М. Н.. Възнаграждението е било определено съгласно Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията на наредбата към датата на приключване на устните състезания пред първоинстанционния съд. От търговското дружество – ответник е било правено възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК на разноските за адвокат, но не е било искано изменение на първоинстанционното решение по чл. 248 от ГПК. Решението на първоинстанционния съд е било обжалвано от „ЕОС Матрикс“ ЕООД с въззивна жалба от 19.06.2023г. (в обем две страници). Изложените оплаквания са били в рамките на оспорванията, възраженията и правните доводи, развити в първоинстанционното производство и във връзка със събраните там доказателства. Основно е било изложено, че теченето на давността е било спряно до 26.06.2015г., което първоинстанционният съд не е съобразил. По жалбата е постъпил отговор от името на А. В. С. и Н. М. Н., чрез адвокат С., също в обем две страници. От никоя от страните не са били сочени нови обстоятелства или доказателства. По образуваното в.гр.д. № 684/2023г. на Окръжен съд – Велико Търново е било проведено едно открито съдебно заседание - на 12.12.2023г. С решение № 60 от 05.02.2024г. първоинстанционното решение е било потвърдено. Изцяло са били споделени фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. На А. В. С., въззиваема страна, са били присъдени разноски във въззивното производство за адвокат от 3 420 лева. За тези разноски е бил представен договор за правна защита и съдействие от 14.07.2023г., сключен с адвокат С.. На адвоката са били присъдени и 2 656. 33 лева за осъщественото безплатно представителства на Н. М. Н. съгласно Наредба № 1 от 09.07.2004г. За възнагражденията жалбоподателят е възразил, че са прекомерни, а с молба вх. № 3411 от 18.03.2024г. е поискал изменение на въззивното решение в частта на разноските, като тези разноски се намалят до размера на възнагражденията по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. Изменение на решението в частта на тези разноски е било отказано от въззивния съд с обжалваното определение № 694 от 21.05.2024г. Съставът на Окръжен съд – Велико Търново е потвърдил становището си, че възнаграждението по чл. 38, ал. 2 от ЗА е съгласно Наредба № 1 от 09.07.2004г., а това, присъдено на А. В. С., не надхвърля съществено минимума по наредбата и не може да бъде намалявано. При тези установени обстоятелства молбата на „ЕОС Матрикс“ ЕООД за изменение на въззивното решение в частта на разноските е била основателна. С оглед направеното възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК присъдените на А. В. С. разноски за адвокат във въззивното производство е следвало да бъдат намалени като прекомерни над размера от 1 500 лева. До този размер възнаграждението е справедливо и обосновано - съответно на материалния интерес по делото, неговата фактическа и правна сложност и конкретно извършените от името на страната съдопроизводствени действия (чл. 36, ал. 1 от ЗА). Заплащането от страната на справедливо и обосновано възнаграждение е обичайно и разумно нейно действие за защита на правата и интересите й. Уговарянето и заплащането на възнаграждение в по-голям размер е по причина на самата страна и не подлежи на възстановяване от другата страна, а това е в случая. По-конкретно при материален интерес от 33 724. 52 лева във въззивното производство, приключило в рамките на 6-7 месеца, процесуалният представител на А. В. С. е представил единствено отговор на въззивната жалба и е представлявал въззиваемата страна в едно открито съдебно заседание. Отговорът на въззивната жалба е бил в малък обем (в какъвто обем е била и въззивната жалба) и в рамките на твърденията, оспорванията, възраженията и доводите, направени в първоинстанционното производство. Не са били сочени нови обстоятелства, нито са били представяни нови доказателства от никоя от страните. Отделно от това възнаграждение в по-малък размер (2 150 лева) е било присъденото в първоинстанционното производство, а между страните не е спорно, че то е било справедливо и обосновано. Извършените в това производство съдопроизводствени действия обаче са били повече на брой и за по-продължителен период от време, при което не може да се приеме, че адвокатско възнаграждение от 3 420 лева (почти двойно) се явява съответно и за въззивното производство. По сходни съображения възнаграждението по чл. 38, ал. 2 от ЗА за осъщественото от адвокат Д. Т. С. процесуалното представителство на Н. М. Н. също е следвало да бъде намалено до размера от 1 500 лева. Не могат да бъдат споделени изводите на въззивния съд за приложимост на Наредба № 1 от 09.07.2004г. и предвидените в нея минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съдът не е обвързан с фиксираните в наредбата възнаграждения. Тя не може да бъде съобразявана съответно на правилото на чл. 101, § 2 от ДФЕС като ограничаваща конкуренцията. Съгласно решенията на Съда на Европейския съюз по съединени дела С-427/16 и 428/16 (ECLI:EU:С:2017:890), както и С-438/22 (ECLI:EU:С:2024:71), наредбата може да се определи като споразумение, ограничаващо конкуренцията - хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от чл. 101, § 1 от ДФЕС. Поради целта си, и независимо от размера на определената минимална цена на адвокатските услуги, такова ограничение не може да бъде обосновавано с легитимна цел (осигуряване качеството на адвокатските услуги или друго), нито наредбата може да се ползва като отразяваща реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В молбата си по чл. 248 от ГПК, както и в жалбата по настоящото дело жалбоподателят „ЕОС Матрикс“ ЕООД е поискал присъждане на адвокатско възнаграждение до размера по чл. 2, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. С оглед на диспозитивното начало съдебният състав съобразява това искане на страната (с характер на уточнение относно размера, в който да се намалят разноските за адвокат по чл. 78, ал. 3 от ГПК, съответно възнаграждението по чл. 38, ал. 2 от ЗА). Определените суми на разноските (възнаграждението) не са в по-малък размер от посочения в разпоредбата. Воден от горното съдът