Определение № 1708 от 03.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 569/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „Армеец“ АД срещу решение №45 от 14.01.2025 г. по в.гр.д.№213/2024 г. на САС. С решението в обжалваната част е потвърдено решение №261293 от 20.11.2023 г. по гр.д.№5531/2017 г. на СГС в частта, с която исковете по чл.432, ал.1 КЗ, предявени от А. М. Д. срещу ЗАД „Армеец“ АД за обезщетение за неимуществени вреди в резултат на ПТП от 23.11.2016 г. са уважени както следва: за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на дъщеря й Т. Д. за сумата от 91 000 лв., за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на П. П. за сумата от 70 000 лв. и за обезщетение за неимуществени вреди, причинени й от процесното ПТП за сумата от 24 500 лв., ведно със законната лихва върху сумите от 16.05.2017 г. до окончателното изплащане. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, приложното поле на касационното обжалване е обосновано с множество въпроси, които се свеждат до следните, уточнени от настоящата инстанция съобразно т.1 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС въпроси, за които се поддържа, че са налице селективните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК: 1. Относно задължителния характер на влязлата в сила присъда за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието. 2. За задължението на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните от значение за изхода на делото, както и всички доказателства и да изведе мотиви защо приема тези заключения. 3. За критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД, които съдът следва да обсъди и вземе предвид при постановяване на решението си, за да определи справедлив размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди. 4. За предпоставките за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и определянето на степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя. Поддържа се, че решението е и очевидно неправилно. Ответникът по касация А. М. Д. заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че по делото се спори относно механизма на процесното ПТП, вината на водача на лекия автомобил БМВ, застрахован при ответника, дали за ищеца са настъпили неимуществени вреди от смъртта на П. П., по размера на претендираните обезщетенията и по обема на определеното съпричиняване. Посочил е, че срещу водача на лекия автомобил Опел Астра има влязла в сила присъда, която на основание чл.300 ГПК е задължителна за съда, разглеждащ гражданските последици от деянието, като предмет на доказване в настоящия процес е наличието на предпоставките на чл.45 ЗЗД по отношение на водача на лек автомобил БМВ, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника. Установил е от приетите автотехническа и комплексни автотехническа и медицинска експертизи, както и от констативния протокол за ПТП, че пътният инцидент е настъпил на кръстовище, на което единият от пътищата е сигнализиран като път с предимство – чл.50, ал.1 от ЗДвП, като застрахованият при ответника водач се е движел по пътя с предимство, а този на лек автомобил Опел Астра по пътя без предимство. От влязлата в сила присъда е установил, че водачът на лек автомобил Опел Астра е нарушил правилата за движение по пътищата – чл.47 ЗДвП и е станал причина за настъпване на пътния инцидент. Изразил е становище обаче, че вина за него има и водачът на лек автомобил БМВ, тъй като в нарушение правилата за движение по пътищата - чл.20 и чл.21 ЗДвП, при въведено ограничение на скоростта от 50 км/ч, виновно и противоправно се е движел със 105 км/ч и въпреки, че ударът би бил непредотвратим за този водач и при разрешената скорост, е достигнал до извод, че при шофиране с последната ударът няма да е бил толкова силен и с толкова висока кинетична енергия, така че да доведе до смъртта на П. П. и Т. Д.. С оглед изложеното е приел, че са настъпили предпоставките от фактическия състав на чл.45 от ЗЗД, поради което застрахователят е пасивно материално легитимиран да отговаря по предявения иск. Установил е, че А. Д. и П. П. са имали дълга връзка във фактическо съжителство като семейство, живеели са в общ дом и са споделяли живота си, отношенията им са се отличавали с привързаност, обич, разбирателство и подкрепа, като липсата на правна обвързаност между тях не игнорира и не намалява по интензитет чувствата, които са споделяли, както и тези, породени у А. Д. от смъртта на П. П., поради което е счел, че размерът на справедливото обезщетение, което да репарира болките и страданията, е 100 000 лв. Приел е, че ищецът и починалата й дъщеря също са живеели в едно домакинство, като са имали силна, основана на взаимна обич, доверие и привързаност връзка, а внезапното прекъсване на тази силна в емоционално отношение връзка е било съпроводено с голяма болка и страдание и към настоящият момент загубата на дъщерята не е преодоляно, предвид което справедлив размер на обезщетение е 130 000 лв. От приетите писмени доказателства и от заключението на медицинската експертиза е установил, че А. Д. е получила счупване на двете кости на лявата предмишница, което е средна телесна повреда, предизвикала временно разстройство на здравето, неопасно за живота и тази увреда е причинила временен дискомфорт в бита при извършването на ежедневните нужди и дейности, като първоначално лечението е било консервативно с гипсова имобилизация, а след това на 29.11.2016 г. е извършена оперативна интервенция в областта на фрактурата, като е направена вътрешна фиксация с метална остеосинтеза с общ възстановителен период около 6 месеца. С оглед липсата на данни за настъпили усложнения при лечебно - възстановителния период, нито за останали трайни последици, които да оказват за напред влияние върху здравословното състояние на ищеца, е намерил, че справедливото обезщетение за репариране на болките и страданията е в размер на 35 000 лв. По направеното възражение за съпричиняване на вредите от ищеца и починалите пътници в лек автомобил Опел Астра, тъй като са пътували в МПС с водач, употребил алкохол, е посочил, че са били налице характерни и видими белези за степен на алкохолно опиянение у водача и е намерил възражението за основателно, като е счел за неоснователно възражението за нарушаване на чл.137а от ЗДвП от страна на починалата дъщеря на ищеца, тъй като получените травми, довели до летален изход, биха се получили и с правилно поставен предпазен колан. В този смисъл е намерил, че възражението на застрахователя с правно основание чл.51, ал.2 ЗЗД е основателно в обем 30% и приложени по отношение на обезщетенията за неимуществени вреди, последните получават следното цифрово изражение: обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на Т. Д. е в размер на 91 000 лв., обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на П. П. е 70 000 лв., а обезщетението за неимуществени вреди за вреди, причинени лично на А. Д. е 24 500 лв. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. С оглед изложените от въззивния съд мотиви, въпросите на касатора са обусловили правната воля на съда, но посочените въпроси са решени изцяло в съответствие с практиката на ВКС (наличието на която изключва бланкетно поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК). Разпоредбата на чл.300 ГПК предвижда, че влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца, като съобразно константната практика на ВКС, изпълнителното деяние (външно обективирани фактически действия, изразени като съзнателен волеви акт, проявен във външно действие или бездействие при определени условия на време, място и обстановка) е основен признак от обективна страна от състава на конкретното престъпление, очертан в конкретните норми на НК, които по отношение на престъпленията по транспорта, в значителната си част имат бланкетен характер и се запълват от съответните норми на ЗДвП и ППЗДвП, съдържащи задължителни правила за поведение към участниците в пътното движение. Наказателният съд с присъдата си изяснява кои от посочените в обвинителния акт правила за движение по пътищата виновно са били или не са били нарушени от подсъдимия (с кои негови фактически действия и/или бездействия това е извършено), като при извод за осъществено нарушение, от което са настъпили съставомерните последици, регламентирани в наказателния закон, нарушението се превръща в изпълнително деяние на съответния състав на престъпление по НК. Приетото с присъдата за осъществено или не фактическо действие/бездействие на подсъдимия, очертаващо изпълнителното деяние, е задължително за гражданският съд, който разглежда гражданските последици от присъдата. Фактът на съпричиняване подлежи на самостоятелно доказване в гражданското производство и за него гражданският съд не може да формира изводите си въз основа събраните в наказателното производство доказателства, нито въз основа интерпретацията им от наказателния съд в мотивите на присъдата относно деянието, в причинна връзка, с която се претендира обезщетение за вреди. Предмет на изследване в наказателното производство е поведението на делинквента, но не и поведението на пострадалия или други лица, освен ако това поведение не е елемент на престъплението. Ако поведението на тези лица не съставлява квалифициращ признак на деянието, коментирането му от наказателния съд при определяне вида и размера на наказанието, не създава СПН по отношение на този факт. В гражданското производство, с оглед принципа за непосредственост и равенство на страните в процеса, тези факти подлежат на изрично доказване, независимо дали по отношение на същите вече са били събрани доказателства в хода на наказателното производство. При постановяването на решението си въззивният съд, в съответствие с посочената практика, е изследвал и поведението на водача на лекия автомобил БМВ, което поведение не е елемент от състава на престъплението, за което е постановена присъдата и е приел, че вина за ПТП има и водачът на посочения автомобил, тъй като в нарушение правилата за движение по пътищата - чл.20 и чл.21 ЗДвП, при въведено ограничение на скоростта от 50 км/ч, виновно и противоправно се е движел със 105 км/ч. Изцяло в съответствие с практиката на ВКС, въззивният съд е извършил и самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства. Преценил е експертните заключения във връзка с другите доказателства по делото и е достигнал до изводите си в решението. Изложил е мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дал собствено мотивирано разрешение по очертания от ищеца предмет на делото, след произнасяне по приетите за релевантни, с оглед този предмет, доводи и възражения на страните. Видно, че в решението се съдържа подробен анализ на приетите доказателства, с оглед установяване на фактите, относими към осъществените от водачите действия, респективно към механизма на ПТП. Въззивният съд е обсъдил, анализирал и оценил подробно и задълбочено и всички установени по делото факти и обстоятелства, които с оглед разясненията посочени в т.II от ППВС №4/1968 г. и в практиката на ВКС, са относими при определяне на справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди. Съобразно константната практика на ВКС и разясненията, дадени в ТР №1/2014 г. на ОСТК на ВКС, съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Трябва да бъде направено разграничение между допринасянето на пострадалия за възникване на самото пътно - транспортно произшествие, като правно значим факт, който обуславя прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД и приноса му за настъпване на вредата спрямо самия него, който факт също води до приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД. Дали поведението на пострадалия е рисково и дали то е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай. Такова рисково поведение е пътуването в моторно превозно средство с водач, употребил алкохол, когато то е проява на съзнателен и свободно формиран избор на увредения, по отношение на когото е налице знание за този факт, или възможност за узнаването му при проявена нормална дължима грижа. Изразяващо се в поемането на предвидим и реално очакван риск, или в неговото неоправдано игнориране, това поведение съставлява обективен принос, който е противоправен и е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, последица от реализираното пътно - транспортно произшествие. За да намери приложение чл.51, ал.2 ЗЗД в разглежданата хипотеза, поетият риск и реализираният риск трябва и да са идентични, като степента на съпричиняване се преценява във всеки конкретен случай, но не може да доведе до пълен отказ от обезвреда. Възприетият от въззивният съд извод за наличието на съпричиняване и неговата степен е направен след подробен и детайлен анализ на установените по делото факти, като степента на обективния принос е определена след отчитането на поведението на пътниците в лекия автомобил Опел Астра, като предпоставка за настъпването на вредоносния резултат. В този смисъл съдът се е съобразил изцяло с визираната практика на касационната инстанция, поради и което решението не може да бъде допуснато до касационно обжалване. Необходимо е да се отбележи, че невъзприемането на поддържаните от дадена страна тези само по себе си не означава, че е налице осъществено от съда нарушение при осъществяване на решаващата му дейност, а несъгласието на тази страна с възприетата в решението фактическа обстановка и направените правни изводи, е предмет на преценка на правилността на решението по същество, на основанията по чл.281, т.3 ГПК и извън въведеното с ал.2 на чл.280 ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не може да бъде разгледано в настоящата фаза на селекция на касационните жалби. С оглед изложеното и тъй като въззивният съд не е допуснал нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите му изводи са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,