Решение № 117 от 12.08.2013 г. на ВКС по т. д. № 921/2012 г.

Решение № 117 от 12.08.2013 г. на ВКС по т. д. № 921/2012 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Росица Божилова Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 1487/20.07.2012 г. по гр. д. № 4024/2012 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 2 състав, с което е отменено решение от 19.07.2011 г. на Благоевградски окръжен съд по гр. д. № 439/2010 г. и вместо това е осъден касатора да заплати на М. Д. Г., Н. Д. Г. и В. Д. Г. сумата от 56 094,43 евро, представляваща двойния размер на задатъка по сключен между страните предварителен договор за продажба на недвижим имот, ведно със законната лихва върху същата от предявяването на иска. Касаторът оспорва правилността на постановеното въззивно решение с доводи за съществени нарушения на съдопроизводствените правила - необсъждане на доводи по приложението на чл. 87, ал. 4 ЗЗД - предвид неизпълнена незначителна, с оглед интереса на кредитора, част от задължението, както и неправилност на извода за неприложимост на чл. 87, ал. 3 ЗЗД, с оглед предложено в хода на производството изпълнение на задължението. Позовава се на необсъдени доказателства, вкл. доказателствата в тяхната съвкупност и взаимовръзка, както и на постановяване решението в противоречие с материалния закон - чл. 20 ЗЗД, предвид игнориране необходимостта от тълкуване на неясната норма на чл. 19 от договора. Счита, че въззивният съд неправилно е възприел за доказана изправността на ищцовата страна, а собственото му задължение - за изискуемо. Ответните страни - М. Д. Г., Н. Д. Г. и В. Д. Г. - оспорват касационната жалба, като споделят изводите на въззивния съд по приложението на чл. 19 пр. 2 от договора, като допустимо основание на претенцията им във връзка с чл. 93, ал. 2 ЗЗД. Оспорват основателността на довода на касатора, че съгласно чл. 8 вр. с чл. 2 и чл. 4, ал. 3 / неправилно цитирана според тях / остатъкът от продажната цена е дължим преди изповядване на сделката в нотариална форма. В тази връзка сочат относимост на разпоредбата на чл. 2 от сключения между страните анекс от 29.08.2008 г. Обосновават извод за дължимост на окончателното плащане към момента на изповядване на сделката по нотариален ред, договорено в анекса със срок до края на м. ноември 2008 г., при неотправено от ответника предложение за това. С определение № 253/18.03.2013 г. по настоящото дело, касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпрос за приложението на чл. 272 ГПК: Допустимо ли е мотивиране на въззивното решение, чрез препращане на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, при напълно различен от този в първоинстанционното решение изход на спора, постановен от въззивния съд?. Счетено е, че в отговор на така поставения въпрос въззивното решение противоречи на задължителна съдебна практика, решения постановени по реда на чл. 290 ГПК, а именно: реш. № 346/25.11.2011 г. по гр. д. № 1387/2010 г. на ВКС, III г. о., реш. № 643/12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/2009 г. на ВКС, IV г. о., реш. № 239/14.11.2012 г. по гр. д. № 1207/2011 г. на ВКС, II г. о., реш. № 10/04.07.2011 г. по гр. д. № 533/2010 г. на ВКС, III г. о. Върховен касационен съд, първо търговско отделение, в съответствие с доводите в касационната жалба и възраженията на ответната страна, намира за установено следното: По поставения процесуалноправен въпрос: Според цитираната съдебна практика, обосновала допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, препращане по реда на чл. 272 ГПК е допустимо при съвпадение на фактическите и правните изводи на двете инстанции и във всички случаи - при съвпадение на крайния резултат, без последното да би могло да е единствено и достатъчно условие за препращането, както и при условие, че е еднаква по обем решаващата дейност на всяка инстанция / невъведени нови факти и доказателства във въззивна инстанция /. Настоящият състав споделя така дадения отговор. Нормата на чл. 272 ГПК, озаглавена " Решение при правилно първоинстанционно решение " и изрично предвиждаща в съдържанието си препращане при потвърждаване на първоинстанционното решение, не може да се тълкува разширително. Недопустимо е препращане от въззивния съд към мотивите на първоинстанционното решение / по начало единствено частично в тази хипотеза / при различен решаващ за правния резултат извод на всяка от инстанциите. Чл. 272 ГПК предвижда изключение от процесуалното задължение за собствено мотивиране на акта - за въззивната инстанция, като инстанция по съществото на спора, визирано в чл. 273 вр. с чл. 236, ал. 2 вр. с чл. 235, ал. 2 и ал. 4 ГПК и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Изключението от процесуално правило предпоставя стриктното му прилагане. Последното има и логично основание. Препращането, в случай на съпътстващо мотивиране на различни, обуславящи изхода на спора и като такива - решаващи изводи от тези на първоинстанционния съд, би предпоставило възприемането на въззивното решение - съвкупност от собствени и приобщени мотиви - от субективни / на възприемащия / мисловни връзки, които не са част от обективираното му съдържание. Последното би могло да компрометира изискването за ясни и точни мотиви, като условие за процесуалната законосъобразност на решението, в противоречие с приетото в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС 1/1985 г. и да предпостави затруднения в защитата на страните и при упражняването на инстанционен контрол. По отношение на решаващия въззивен съд логиката на ограничението е предпоставена от необходимостта да достигне до собствени правни изводи, въз основа на самостоятелен анализ на доказателствата и формиране на извод за установените по делото обстоятелства / фактически констатации /. Само когато този анализ, процес на формиране на фактическите констатации и обосноваване със същите решаващите правни изводи напълно съвпада с материализирания в първоинстанционното решение аналогичен процес, препращането би следвало да се приеме за допустимо. Не би могло да се отрече добавянето и на собствени мотиви към препращащите, при еднакъв резултат от решаващата дейност на съдилищата. По съществото на касационната жалба: Производството е образувано по искове на М. Г., Д. Г. и В. Г., за осъждане ответника [фирма] да заплати, на основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД, двойния размер на предоставената от ищците, в качеството на авансови вноски, сума, съставляваща 45 % от продажната цена, изрично уговорена с функция на " задатък " в сключения между страните предварителен договор за покупко - продажба на недвижим имот, инкорпориращ договор за изработката на вещта. Ищците твърдят разваляне на договора, на основание чл. 87, ал. 1 ЗЗД, поради неизпълнение в срок задължението на продавача да прехвърли собствеността върху имота по нотариален ред. С отговора си, в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е релевирал няколко основания за отхвърляне на иска, акцентирайки на съдържанието на чл. 19 от договора, според което разваляне на договора и връщане на задатъка в двоен размер е допустимо само в случай на пълно плащане цената от купувача, каквото не е налице в случая. Наред с този довод, излага възражения и относно неизправността на купувача, изключваща възникнало в негова полза потестативно право на разваляне на договора, която се твърди в два аспекта: неизпълнено, изискуемо задължение за заплащане остатъка от цената, едва след което възниква за продавача задължение за прехвърляне на имота по нотариален ред, изрично препращайки към клаузите на сключения между страните анекс от 29.08.2010 г., както и неизпълнение задължението на купувача да съдейства на продавача за сключването на договора, съгласно чл. 10.2 от същия, сочейки в тази връзка и представяйки кореспонденция по електронен път, предхождаща и следваща отправените от тях нотариални покани - предупреждение по реда на чл. 87, ал. 1 ЗЗД. Възражението на ответника в тази насока е за препятствано единствено от поведението на купувачите сключване на окончателния договор. В писмената си защита, ответникът е навел и довод за приложимост на чл. 87, ал. 4 ЗЗД - недопустимост на развалянето, с оглед неизпълнение на незначителна част от задължението му, който и във връзка с чл. 87, ал. 3 ЗЗД е доразвил във въззивна инстанция, представяйки доказателства за предложено на ищците, в хода на производството, изпълнение на задължението за сключването на окончателен договор. По приложението на чл. 19 от сключения договор тезите на страните си противоречат в следното: ищците основават претенцията си на чл. 19 пр. 2 от договора, като считат че в тази хипотеза правото на разваляне на договора и връщане задатъка в двоен размер не предпоставя изцяло заплатена от тях продажна цена. Ответникът тълкува разпоредбата на чл. 19 пр. 2 като изискваща аналогично " пълно плащане на продажната цена ", в качеството на условие за упражняване правото на разваляне на договора от купувача, при забава повече от 30 дни в изпълнение задължението на продавача да прехвърли собствеността по нотариален ред, позовавайки се на чл. 8 вр. с чл. 2 и чл. 4 от договора. Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете, формирайки единствено решаващ извод в съответствие с противопоставеното от ответника тълкуване на чл. 19. Съпътстващо - " за пълнота " - е посочил само недоказано от ответника изпълнение на задължението му по чл. 8 от договора - да уведоми купувача за датата и мястото на сключване на окончателната сделка, но до края на м. ноември 2008 г. / срок уговорен с анекса от 29.08.2008 г. /, а не спрямо отправените по електронен път, в отговор на нотариалните покани, предложения на ответника, при данните за поддържан интерес от купувача от сделката и след м. ноември 2008 г. Освен преждепосочения решаващ извод за липса на право на иск на ищците, в хипотезата на частично платена продажна цена, първоинстанционният съд не е формирал изводи по никоя от иначе правилно изброените, като релевантни за произнасянето му предпоставки, по които е съществувал спор и конкретно: изправността на ищците / във всеки от аспектите на възражението на ответника - неплатен, изискуем остатък от цената и неоказано съдействие за изпълнение задължението на продавача / и неизправността на ответника / в съответствие с предоговарянето на условия и срокове с анекса от 29.08.2008 г., вкл. изпълнение на поетите с анекса задължения и правните последици от несбъдването им, по отношение първоначално договореното /. Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и уважил предявените искове, като не е споделил решаващия извод на първоинстанционния съд по тълкуването на чл. 19 от договора. Освен този си извод - че ищците, купувачи по предварителния договор, могат, с оглед развалянето му на основание чл. 87, ал. 1 ЗЗД, да претендират задатъка в двоен размер, независимо от неиздължаване пълната продажна цена - въззивният съд не е изложил други мотиви, а препратил към тези в първоинстанционното решение, постановено в противен смисъл и както се посочи по-горе - несъдържащо мотиви по предпоставките за упражняване на потестативното право на разваляне на договора от ищците. Изричен извод е направен само по довода за приложимост на чл. 87, ал. 3 ЗЗД. Оставено е без уважение възражението на ответника за отхвърляне на исковете, поради предложено изпълнение на задължението за прехвърляне собствеността на имота в хода на производството, предвид настъпилите към момента на предявяване на исковете правни последици на развалянето. Въззивното решение е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила - чл. 235, ал. 2 и ал. 4, чл. 236, ал. 2 вр. с чл. 272 ГПК - непроизнасяне по релевантни за изхода на спора факти и доказателства, непроизнасяне по всички доводи и възражения на страните, предпоставено от неправилно възприемане и приложение на чл. 272 ГПК - препращане към мотиви на първоинстанционния съд, при формална липса на предпоставка за това - решение в противен смисъл и каквито на практика няма. Предвид това въззивното решение е останало без решаващи мотиви по обосноваване възникнало в полза на ищците потестативно право на разваляне на договора, надлежното му упражняване и последиците му. Изводът " за пълнота " в първоинстанционното решение не изчерпва анализа на изискуемите предпоставки, нещо повече - наведен е в аспект на задължение, възприето като различно от задължението, чието неизпълнение обосновава исканото разваляне, в който смисъл е и неясен. Доколкото препращането е и към фактически констатации на първоинстанционния съд, първоинстанционното решение съдържа фактически извод единствено относно доказан размер на заплатена от ищците авансова вноска от продажната цена, формираща задатъка / 28 047,15 евро /. В случая формално е приложен чл. 269 пр. 2 ГПК, с произнасяне по единствения довод на въззивната жалба, като не е съобразено, че както ищецът, така и ответникът - неподал отговор на въззивната жалба - не биха могли да наведат съображения относно правилността на решението на първоинстанционния съд по останалите си релевантни, заявени в изискуемите от ГПК преклузивни срокове, доводи и възражения, тъй като такова произнасяне липсва. Не би могло да се възприеме формалистично приложение на чл. 269 пр. 2 ГПК, задължавайки страните да преповтарят пред въззивната инстанция надлежно въведени в процеса факти и релевирани правни доводи, които нямат основание да коментират, предвид неформиран правен извод на съда по тях. В качеството на втора първа инстанция въззивният съд дължи произнасяне в обхвата, предпоставен от предмета на иска, в който първоинстанционния съд, с оглед даденото от него разрешение на спора, е счел излишно да се произнася и при несподеляне на решаващите му изводи. Процесуалното нарушение на въззивния съд по немотивиране на решението е съществено, тъй като препятства произнасянето на настоящия съд, в качеството му на контролно-отменителна инстанция, преценяваща правилността на формирани, а не тепърва формираща решаващи изводи по основателността на иска. Това предпоставя връщане на делото за произнасяне от друг състав на въззивния съд от стадия на устните състезания. Допустимо произнасяне настоящата инстанция дължи единствено по формирания решаващ извод относно правото на разваляне на договора и претендиране задатъка в двоен размер, на основание чл. 19 пр. 2 от договора. Мотивите на въззивното решение в тази им част следва да бъдат споделени частично. Така въззивният съд счита, че предпоставката " пълно плащане на цената " е условие за упражняване потестативното право на разваляне в първата хипотеза на чл. 19, но не и във втората. Според настоящия състав, съвместното тълкуване на чл. 19 пр. 3 / конкретно израза " в този случай на разваляне ", в логично отграничаване от друг, т. е. първия, предвид основанието за отграничаване - неустойката и липса на основание за систематично тълкуване на пр. 3 извън обхвата на разпоредбата / във връзка с пр. 1 и пр. 2, ясни по съдържание, обуславят извода, че предпоставката - " пълно плащане на цената " в пр. 1 на разпоредбата - не е условие за възникване право на купувача за разваляне на договора, поради неизпълнение от продавача на задължението му за сключване на окончателен договор във всяка от двете хипотези, а е относима към обхвата на отговорността на продавача, предвиждаща в хипотезата на " пълно плащане на цената ", но не и в тази на пр. 2 / процесната /, връщане на задатъка в двоен размер, ведно с изрично уредената в пр. първо неустойка, т. е. засилена санкционна функция на задатъка. Няма основание съдържанието на разпоредбата, вкл. във връзка със сочените от ответника разпоредби на чл. 2, чл. 4 и чл. 8, да се възприеме като отказ на купувача от правото му да развали договора при неизпълнение на задължение на насрещната страна, с последиците на чл. 93, ал. 2 ЗЗД, възпроизведени отделно и в самия договор - чл. 4, ал. 4. Произнасяне по касационния довод за възможното приложение на чл. 87, ал. 3 ЗЗД в настоящата хипотеза, с оглед резултата от касационното обжалване, би се явило преждевременно, тъй като предпоставя извод за настъпили или не последици на развалянето, какъвто въззивният съд тепърва дължи.