Определение № 1413 от 21.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 953/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК, вр. чл. 95, ал. 5 от ГПК. Образувано е по частна жалба на Л. М. Н. против определение от 05. 11.2025г. по в. гр. д. № 701/2024г. на Апелативен съд – София, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя за предоставяне на правна помощ във въззивното производство. Жалбоподателят поддържа, че въззивното определение е незаконосъобразно. Той има право на защита чрез исканата правна помощ. Изводът на съда, че помощта е несвоевременно поискана, е неправилен. Частната жалба е допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК, срещу валиден и допустим съдебен акт, обжалваем по реда на частното производство съобразно чл. 274, ал. 2, изр. 1, пр. 1 от ГПК, от надлежно легитимирано лице, с правен интерес от неговото обжалване. По същество жалбата е основателна. Въззивното производство пред Апелативен съд – София е било образувано въз основа на жалба вх. № 264467 от 07.02.2023г. на Л. М. Н. срещу решение № 260088 от 12.01.2023г. по гр.д. № 16289/2018г. на Софийски градски съд. С решението, по реда на чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, е било признато за установено, че Л. М. Н. дължи на „УниКредит Булбанк“ АД, солидарно с М. В. Н., сума от 12 571. 96 евро главница, със законната лихва от 23.03.2018г. до окончателното плащане, както и 244. 58 евро възнаградителна лихва и 600. 78 евро лихва върху просрочена главница. Вземанията, за които е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 19769/2018г. на Софийски районен съд, са били основани на Договор за банков потребителски кредит на физическо лице № 254/3766/17982087 от 21.11.2012г. с анекси. В заповедното, в първоинстанционното и във въззивното производство Л. М. Н. е бил представляван от адвокат Т. Е. Т. съгласно предоставени пълномощни. Оказването на правната защита и съдействие е било безплатно, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, съгласно изричан уговорка с адвоката. Във връзка с подадената въззивна жалба жалбоподателят е бил освободен от заплащане на държавна такса частично (над размера от 250 лева) на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК. От него е било декларирано, че е здрав, със семейно положение – разведен и че дължи издръжка на непълнолетно дете. Декларирано е било също, че притежава единствено ½ идеална част от поземлен имот в землището на [населено място] и работи като таксиметров шофьор в [населено място] със заплата от 1 500 лева. С молба вх. № 28868 от 29.10.2025г. до въззивния съд Л. М. Н. е посочил, че в няколко срещи преди насроченото открито заседание на 05.11.2025г. упълномощият адвокат е заявявал, че делото срещу банката няма как да бъде спечелено и най-вероятно обжалваното решение на Софийски градски съд ще бъде потвърдено. Тъй като не иска да бъде представляван от адвокат, който не вярва в успеха по делото, жалбоподателят е посочил, че оттегля даденото пълномощно. Със същата молба той е поискал предоставяне на правна помощ – безплатна адвокатска защита по в.гр.д. № 701/2024г. на Апелативен съд – София, тъй като няма финансова възможност да ангажира адвокат. В проведеното на 05.11.2025г. съдебно заседание молбата за предоставяне на правна помощ е била оставена без уважение. Съображенията на състава на Апелативен съд – София са били, че искането е несвоевременно (предполага шиканиране на делото), както и че липсват доказателства за предпоставките, визирани от закона за допускане на безплатна правна помощ. Срещу определението е била подадена частната жалба, предмет на настоящото производство по чл. 274, ал. 2 от ГПК. Във връзка с нея отново е било поискано освобождаване от държавна такса по чл. 83, ал. 2 от ГПК и в последствие, като приложение, от жалбоподателя е била представена декларация за материално и гражданско състояние към месец април 2026г. Потвърдени са били предходно посочените обстоятелства по декларацията във връзка с искането за освобождаване от заплащане на държавна такса по въззивната жалба. От Л. М. Н. единствено е било уточнено, че страда от бронхиална астма, доходите му са в размер на 800 евро от работа като „куриер доставки“ и че издържа непълнолетно дете (момче) на 17 години. Искането на жалбоподателя за освобождаване от заплащане на държавна такса по частната жалба е било уважено. При тези обстоятелства изводът на въззивния съд за неоснователност на молбата вх. № 28868 от 29.10.2025г. на Л. М. Н. за предоставянето на правна помощ не може да бъде споделен. Съгласно чл. 23, ал. 2 от ЗПП предоставянето на правна помощ на физическо лице, включително под формата на процесуално представителство, е основано на изискването молителят да не разполага със средства за заплащане на адвокат, да желае да има такъв и интересите на правосъдието да изискват това. Условията са с оглед целта на закона – предоставянето на ефективна правна помощ е за гарантиране на равен достъп на лицата до правосъдие (чл. 3 от ЗПП). Този достъп трябва да е необходим и препятстван единствено от липсата на средства за заплащане на адвокат, при което съгласно чл. 23, ал. 3, вр. ал. 2 от ЗПП е установено изискването за деклариране на имущественото състояние на молителя, съответно излагане на релевантни в тази връзка обстоятелства и тяхното доказване. В случая жалбоподателят желае предоставяне на правна помощ, като пълномощията на предходно представлявалия го адвокат са оттеглени. С оглед имущественото му състояние, жалбоподателят не разполага със средства за адвокат. При притежавана единствено идеална част от поземлен имот, неговият месечен доход е от полаган труд, за което получава възнаграждение от 800 евро, с които издържа себе си и непълнолетното си дете. Този доход е не по-малко от възнаграждението за адвокат, което жалбоподателят би платил за процесуално представителство, при критериите на чл. 36 от ЗА относно адвокатското възнаграждение. Това е при съобразяване на материалния интерес по делото (над 12 000 евро) и фактическата и правна сложност на спора. Действително липсва деклариране на имущественото състояние на молителя във връзка искането по чл. 94 от ГПК, направено във въззивното производство, но достатъчно в тази връзка следва да се счете представената от него декларация, подадена при освобождаването му от държавна такса по частната жалба по чл. 95, ал. 5 от ГПК, съдържаща идентични декларирани обстоятелства. По делото не е било спорно, че бракът между кредитополучателите Л. М. Н. и М. В. Н. е бил прекратен с развод и от брака им има родено дете, което е непълнолетно и за което жалбоподателят дължи издръжка, като допълнителни обстоятелства, касаещи възможността му да ангажира адвокат. Същевременно осъществяваното преди това процесуално представителство на жалбоподателя от адвокат е било при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, също индикация, че той е материално затруднено лице. Изпълнено е и изискването интересите на правосъдието да налагат предоставянето на помощта. Това е дори само поради качеството на жалбоподателя „потребител“. Делото касае спор по договор за кредит, който попада в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Системата за защита, въведена с Директивата, се основава на идеята, че потребителят е по-неблагоприятно положение спрямо търговеца. На тази идея се основава и националното законодателство относно потребителите (ЗЗП и специалните закони относно отделните видове потребителски кредити), приложимо по делото. По-неблагоприятното положение на жалбоподателя по материалното правоотношение изисква участието му като страна в спора да бъде улеснено - чрез осигуряване на безплатна адвокатска защита, каквато той няма средства да заплати, с което да му бъде осигурен ефективен достъп до правосъдие. От въззивния съд е направен извод за липса на предпоставки за предоставяне на правна помощ, но на жалбоподателя не е била дадена възможност тези предпоставки да бъдат установени. Съгласно чл. 99 от ГПК съдът информира страните за техните законни права и задължения във връзка с правната помощ, както и за правните последици при неизпълнение на задълженията им. Разпоредбата е израз на общо задължение на съда по чл. 101 от ГПК да следи надлежно за служебното извършване на процесуалните действия, като дава указания на страните в тази връзка. Всъщност от всички съобразими обстоятелства във връзка с предоставянето на правната помощ, от жалбоподателя единствено не е било декларирано неговото имуществено състояние. Както се посочи обаче, това е било направено в частното въззивно производство, при което нередовността във връзка с искането по чл. 94 от ГПК е отстранена. Не може да бъде споделен изводът на въззивния съд, че искането за правна помощ е било несвоевременно. За такова искане е от значение единствено делото да е висящо. Оплакванията на жалбоподателя в този смисъл са основателни. При изложеното обжалваното определение следва да бъде отменено с предоставяне на правна помощ по чл. 23, ал. 2 от ЗПП. Конкретното искане по чл. 25, ал. 5 от ЗПП до Адвокатския съвет на Адвокатска колегия - София за определяне на адвокат, вписан в Националния регистър за правна помощ, следва да бъде направено от състава на Апелативен съд – София след връщане на делото. От този съд следва да бъде издаден и акт за назначаване на адвоката като процесуален представител (чл. 26, ал. 2 от ЗПП). Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо търговско отделение