Определение № 349 от 02.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1568/2010 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 03.06.2010г. по гр.д.№254/2010г. на Окръжен съд Пазарджик, с което са уважени предявени искове за сумата 5 846, 40 лева, представляваща обезщетение за ползуване на съсобствен имот за времето от 01.12.2003г. до 01.12.2004г. на основание чл.31, ал.2 ЗС и иск с правно основание чл.86 ЗЗД, като са отхвърлени същите до пълните им размери. Жалбоподателят [община] поддържа, че с решението е даден отговор на процесуални и материално правни въпроси, който са решени в противоречие с практиката на ВКС, разрешавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Моли да се допусне касационно обжалване на решението в частта му, с която е уважен иска, на основание чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Жалбоподателката С. Н. М. поддържа, че с решението, в частта му, с която е отхвърлен предявените от нея иск с правно основание чл.86 ЗЗД, е даден отговор на материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС- основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като, прие следното: С обжалваното решение съдът, като е отменил решение по гр.д.№436/2009г. на РС Велинград, е уважил предявения от С. Н. иск срещу [община] за сумата 5 846, 40 лева, представляваща обезщетение за ползуване на съсобствен имот за времето от 01.12.2003г. до 01.12.2004г. на основание чл.31, ал.2 ЗС, като го е отхвърлил до пълния размер от 6000лева и e отхвърлил предявения иск с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата 3 510лева, за времето от 01.12.2008г. до 01.12.2008г., за представляваща лихви за забава. Установено е по делото, че ищцата и общината са признати за съсобственици имот с влязло в сила решение от 14.06.2001г. по гр.д.№633/2001г. ОС Пазарджик при части-2/3идеални части за първата и 1/3 идеална част за общината, тъй като е било прието за установено, че имотът е незаконно отнет от праводателя на ищцата през 1952г. и неговата реституция е настъпила по силата на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ. Съдът е установил, че към настоящия момент имота е включен в п.ІІ-за училище, в кв.424 по плана на[населено място], като има и заповед №1592/2005г. на Кмета на [община], с която е одобрено попълването на кадастралния план с нов имот пл.№7696, с площ от 2729кв.м / съставен от имоти 2480,2481 е 2482/ по плана на[населено място] - при части 1/3идеални част за общината и 2/3 идеални части за ищцата. Установено е по делото, че на ищцата с влязло в сила решение и е присъдено обезщетение за това, че не е ползувала съсобствения имот за минал период - до 16-07-2003г., като исковата й молба по това дело е приета за покана и за вземането й по настоящето дело -16.11.1999г. Вземането й за процесния период е прието за основателно, тъй като имотът е ползван като училищен двор в[населено място], както и че не е погасено по давност с оглед разпоредбата на чл.111, ал.1, б.”в” ГПК, тъй като искова молба е подадена в съда на 02.12.2008г. Съдът, като е приел, между писменото поискване на обезщетение и поканата за заплащане на обезщетение има разлика, е направил извод, че не се дължи заплащане на лихви за минал период-до предявяване на настоящия иск, а размерът на обезщетението е определен от експертиза като равностойност на пазарния наем за незакрити площи, независимо, че е ползуван като двор на училище-4-то основно “Г.Б.”. В изложението досежно допустимостта на касационното обжалване общината жалбоподател поддържа, че решението на въззивния съд е даден отговор на процесуалния въпрос от значение за спора за разпределението на доказателствената тежест между страните при иск с правно основание чл.31, ал.2 ЗС, на който е даден отговор в противоречие с ТР №129/30.06.1986г. на ОСГК на ВС, където е прието, че претендиращия обезщетение следва да докаже, че е лишен от ползването, като са му създадени пречки от ответника, след направено искане за ползване. Поддържа също така, че е даден отговор и на материалноправните въпроси за необходимостта да бъде направено конкретна искане за ползуване, отправено от този съсобственик който не ползува веща, за да може да се приеме, че останалите съсобственици са започнали да му пречат и това следва ли де се държи сметка за това как е ползуван имота при определяне размерът на дължимото се обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС, които въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, разрешавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Жалбоподателакта С. Н. поддържа, че с решението е даден отговор на материалноправния въпрос от значение за спора за началния, момент от който става дължимо акцесорното задължение за лихви за забава, при наличие на изпратена покана за заплащане на основното задължение- обезщетение за ползуване по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС, на който въпрос съдът е отговорил в противоречие с практиката на ВКС. При тези данни по делото настоящеия съдебен състав намира, че е налице релевираното основание за допустимост на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставения за разглеждане процесуален въпрос за разпределението на доказателствената тежест между страните при иск с правно основание чл.31, ал.2 ЗС. Налице е и основание за допускане на касационно обжалване по материалноправните въпроси за това следва ли де се държи сметка за това как е ползуван имота при определяне размерът на дължимото се обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС, както и за началния, момент от който става дължимо акцесорното задължение за лихви за забава, при наличие на изпратена покана за заплащане на основното задължение, по които съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз и в решение от 11.03.2009г. по гр.д.№3204/2008г. на ВКС и решение от 15.11.2010г. по гр.д.№478/2009г. на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Предвид изложените съображения, съдът