Решение № 150 от 6.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 8647/2020 г.

Решение № 150 от 6.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 8647/2020 г., VI о., докладчик съдията Нели Дончева Производството е по чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на С. С. от [населено място], ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника си адв. М. Т. от ДАК, подадена срещу решение № 2646/26.05.2020 г., постановено по адм. дело № 1242/2020 г. по описа на Административен съд С. град, с което е отхвърлена жалбата й срещу Разпореждане № 4506-40-53/23.06.2017 г. на Директора на фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите" – С. към НОИ – С., с което е отказано изплащане на гарантирано вземане. В жалбата се посочват оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Излагат се съображения, че касатора не е бил уведомен от работодателя, че по отношение на дружеството работодател е открито производство по несъстоятелност, с което е нарушена разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от Наредбата за реда и начина на информиране на работниците и служителите и за отпускане и изплащане на гарантираните вземания при несъстоятелност на работодателя. Твърди се, че посочената разпоредба има за цел да осигури своевременно информация за работниците и служителите относно обявяването на дружеството в несъстоятелност и е началния момент, от който последните имат право да заявят претенции за изплащане по реда на ЗГВРСНР на неполучени суми за трудово възнаграждение и обезщетение и води до нов начален момент от който следва да се счита че започва да тече срока по чл. 25 от Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя /ЗГВРСНР/. Иска се от съда да отмени атакуваното решение. Ответната страна - Директора на фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите" – С. към НОИ – С., чрез процесуалния си представител, в писмени бележки оспорва касационната жалба и излага подробни съображения за нейната неоснователност. Посочва, че обжалваното решение на Административен съд С. град е правилно и законосъобразно и като такова се иска от съда да бъде оставено в сила. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и счита, че следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд - шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, касационният състав приема следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство е Разпореждане № 4506-40-53/23.06.2017 г. на Директора на фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите" – С. към НОИ – С., с което на С. С. от [населено място] е отказано изплащане на гарантирано вземане, на основание чл. 26, ал. 3 във връзка с чл. 25 от ЗГВРСНР. От събраните по делото доказателства безспорно се установява, че със заявление-декларация за отпускане на гарантирано вземане вх. № 4502-21-77 от 14.06.2017 г. по описа на ТП на НОИ - С., Стаматова е поискала да й бъде отпуснато гарантирано вземане по ЗГВРСНР, като в заявлението е посочила, че работи на длъжност "експерт бизнес развитие" при работодателя "Електра Юръп" АД, ЕИК *********. Установява се, че Стаматова е била в трудово правоотношение с работодателя "Електра Юръп" АД, на посочената длъжност, от 11.12.2013 г. до 01.08.2017 г. Безспорно се установява, че дружеството работодател е обявен в несъстоятелност с решение № 620 от 31.03.2017 г. по т. дело № 4631/2015 г. по описа на СГС, считано от 04.04.2017 г., на която дата посоченото обстоятелство е вписано и в търговския регистър. Съобразявайки разпоредбата на чл. 25 от ЗГВРСНР и обстоятелството, че към датата на подаване на заявлението-декларация за отпускане на гарантирано вземане от заявителката – 13.06.2017 г. са изтекли повече от два месеца от 04.04.2017 г., т. е. не е спазен срока по чл. 25 от ЗГВРСНР, административния орган е отказал изплащане на гарантирано вземане. Въз основа на установената фактическа обстановка, първоинстанционния съд счел, че оспореното разпореждане е издадено от компетентен орган, в кръга на правомощията му, в предвидената форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон. Приел е, че заявителката не е спазила преклузивния двумесечен срок по чл. 25 от ЗГВРСНР, с което е погасено материалното й право на гарантирано вземане, поради което постановения от Директора на фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите" – С. към НОИ – С. отказ за изплащане на гарантирано вземане се явява правилен и законосъобразен. Върховният административен съд – шесто отделение намира първоинстанционното решение за валидно, допустимо и правилно по следните съображения: Първоистанционният съд правилно е приел, че оспореното разпореждане е издадено от компетентен административен орган, с оглед правомощията му по чл. 26 от ЗГВРСНР и притежава законово изискуемото съдържание, в което са изложени фактическите и правни основания за издаването й. Разпореждането е издадено и в съответствие с приложимия материален закон. Съгласно разпоредбата на чл. 25 от ЗГВРСНР /в редакцията към датата на издаване на издаване на административния акт – месец юни 2017 г. / гарантираните вземания се отпускат въз основа на заявление-декларация по образец, подадено от работника или служителя до териториалното поделение на НОИ по седалището на работодателя в двумесечен срок от датата на вписване на решението по чл. 6 или от датата на информиране на работниците и служителите от българския работодател за обстоятелството, че е открито производство по несъстоятелност по реда на законодателството на другата държава. Чл. 6 от ЗГВРСНР регламентира, че правото на гарантирани вземания за работниците и служителите по чл. 4, ал. 1 възниква от датата на вписване в търговския регистър на съдебното решение за: 1. откриване на производство по несъстоятелност; 2. откриване на производство по несъстоятелност с едновременно обявяване в несъстоятелност и 3. откриване на производство по несъстоятелност, постановяване на прекратяване дейността на предприятието, обявяване на длъжника в несъстоятелност и спиране на производството поради недостатъчност на имуществото за покриване на разноските по производството. Константна е съдебната практика, че срокът по чл. 25 от ЗГВРСНР е преклузивен, т. е. с изтичането му се погасява материалното субективно право да се получи гарантирано вземане от фонд ГВРС. С. до делото се явява въпросът от кога започва да тече посочения срок, като в тази насока касаторът излага съображения, че след като работодателят не е изпълнил задължението си за уведомяване по чл. 3, ал. 1 от Наредбата за реда и начина на информиране на работниците и служителите и за отпускане и изплащане на гарантираните вземания при несъстоятелност на работодателя, не е налице пропускане на двумесечния срок. По отношение на срока за упражняване на правото на гарантирано вземане, законодателят е предвидил две хипотези с разпоредбата на чл. 25 от ЗГВРСНР. При първата хипотеза, началният момент, от който тече двумесечния срок е вписване на решението по чл. 6 от ЗГВРСНР, а при втората хипотеза - началният момент, от който тече двумесечния срок е датата на информиране на работниците и служителите от българския работодател за обстоятелството, че е открито производство по несъстоятелност по реда на законодателството на другата държава. Относима към настоящия спор е първата хипотеза, като правнорелевантния факт, от който възниква правото на гарантирани вземания за работниците и служителите по чл. 4, ал. 1 от ЗГВРСНР е датата на вписване в търговския регистър на съдебното решение за откриване на производство по несъстоятелност /чл. 6, т. 1 от закона/. Предвид разпоредбата на чл. 7, ал. 1 от Закона за търговския регистър /относима към случая/, вписаното обстоятелство за откриване на производството по несъстоятелност се смята, че е станало известно на третите добросъвестни лица от момента на вписването, поради което ирелевантно се явява обстоятелството дали работодателят е изпълнил задължението си по чл. 3, ал. 1 от Наредбата за реда и начина на информиране на работниците и служителите и за отпускане и изплащане на гарантираните вземания при несъстоятелност на работодателя, тъй като законодателят не е предвидил при неизпълнение на това задължение възможност за удължаване на срока по чл. 25 от ЗГВРСНР, респ. възстановяването му. Неизпълнението на задължението за информиране от страна на работодателя е основание да му се потърси административнонаказателна отговорност (глава пета по ЗГВРСНР), но не изключва прилагането на срока за заявяване на вземането по чл. 25 от закона. С вписването в търговския регистър на решението за откриване на производството по несъстоятелност на работодателя на касатора, а именно: 04.04.2017 г. е започнал да тече двумесечния срок за упражняване на правото на гарантирано вземане по ЗГВРСНР, изтекъл на 04.06.2017 г. и заявлението на касатора от 14.06.2017 г. се явява подадено след изтичане на посочения срок. Ето защо правилен се явява изводът на първоинстанционния съд за правилност и законосъобразност на отказът на Директора на фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите" – С. към НОИ – С. за изплащане на гарантирано вземане на Стаматова, поради неспазване на срока по чл. 25 от закона. Налага се изводът, че съдът правилно е приложил материалният закон, съобразно изискването на чл. 142, ал. 1 АПК, като съобразена е и целта на закона - възможността за гарантиране на вземанията на работниците да се упражни в кратък срок, за да им бъде осигурен доход, въпреки изпадането на работодателя в несъстоятелност, а фондът да упражни правото си на регресен иск срещу работодателя и да се удовлетвори от масата на несъстоятелността до приключване на производството. Ето защо и предвидените в специалния закон срокове са сравнително кратки, а при отказ за изплащане на гарантирано вземане от фонда, за работника/служителя е налице възможността да предяви иск за изплащане на дължимите трудови възнаграждения и в производството по несъстоятелност. При постановяване на решението си съдът е съобразил и решението по дело С-338/17 на Съда на Европейския съюз, което има значение за правилното тълкуване и прилагане на чл. 25 от ЗГВРСНР. Съгласно същото, СЕС е приел, по първия въпрос на запитването, че Директива 2008/94/ЕО относно закрилата на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател трябва да се тълкува в смисъл, че тя допуска национална правна уредба, като чл. 4, ал. 1 от Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя, която не гарантира вземания от трудови правоотношения на работници и служители, чиито трудови правоотношения са прекратени повече от три месеца преди вписването в търговския регистър на решението за откриване на производство по несъстоятелност на работодателя им. Предвид отговора на първия въпрос съдът е приел че не е необходимо да отговаря на втория, третия и четвъртия въпрос. Р. на СЕС не дава основание да се правят различни фактически и правни изводи относно законосъобразността на атакувания административен акт. В заключение следва да се посочи, че първоинстанционният съд е обсъдил всички относими за правилното решаване на спора доказателства, надлежно и аргументирано е анализирал всички факти от значение за спорното право и е направил верни изводи, които се споделят от касационната инстанция. Атакуваният съдебен акт се основава на правилна преценка на събраните доказателства, издаден е в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби, като е постановен при стриктно спазване на съдопроизводствените правила. Не са допуснати процесуални нарушения от категорията на съществени такива. По тези съображения и след служебна проверка на съдебното решение, при която настоящата инстанция не констатира пороци, съставляващи касационни основания за отмяната му, последното като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила.