Определение № 861 от 23.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2554/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. А. Н. и А. Х. Н. срещу решение №140 от 16.07.2025 г. по в.гр.д.№282/2025 г. на АС Пловдив. С обжалваното решение е потвърдено решение №219 от 27.02.2025 г. по гр.д.№394/2024 г. на ОС Пловдив, с което са отхвърлени предявените от Х. А. Н. и А. Х. Н. срещу „Застрахователна компания Уника“ АД искове за признаване на установено, че не дължат сумата от 50 000 лв., ведно със законната лихва от 16.08.2013 г. до окончателното заплащане и сумата от 4104.17 лв., разноски, по изпълнителен лист, издаден на 27.01.2015 г. по гр.д.№2603/2013 г. на ОС Пловдив. В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно поради съществени нарушения на процесуалните правила, нарушение на материалния закон и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Прекъсва ли погасителната давност искане на взискателя за налагане на запор на движими вещи на длъжника, без ясно и точно конкретизиране на движимите вещи. 2. Разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД касае ли присъдената с влязло в сила съдебно решение законна лихва или по отношение на законната лихва във всички случаи се прилага тригодишната давност, установена в чл.111, б.„в“ ЗЗД. 3. Включва ли вземането по смисъла на чл.117, ал.2 ЗЗД и законната лихва към главното задължение или по отношение на законната лихва се прилага във всички случаи тригодишна давност, установена в чл.111, б.„в“ ЗЗД. Спрямо първи и втори въпроси се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а спрямо трети - че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по касация „Застрахователна компания Уника“ АД не заявява становище. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че със запорно съобщение от 07.04.2015 г. по изп.д.№20158380402269, съдебният изпълнител е наложил запор върху притежавани от длъжника А. Х. Н. моторни превозни средства, което обаче не е породило действие, тъй като към този момент те не са били негова собственост, като следващото предприето по това изпълнително дело действие е вписване на възбрана върху притежавани от длъжника А. Х. Н. недвижими имоти въз основа на искане за вписване на възбрана от 23.08.2019 г., но то също не е породило присъщото му действие да насочи изпълнението върху посочените имоти, тъй като към този момент не са били негова собственост. В този смисъл е достигнал до извод, че с изтичането на две години от образуване на изпълнителното делото е настъпила т. нар. перемпция – прекратяване на принудителното изпълнение по силата на закона на 05.03.2017 г. Установил е, че след прехвърляне на изпълнителното дело на ЧСИ №819, същото е продължило под №20208190400200, по което с молба от 05.03.2020 г. взискателят „Застрахователна компания Уника“ АД е поискал налагане на запор върху притежавани от длъжниците движими вещи, находящи се в описан в молбата жилищна сграда и стопанска постройка, което не е извършено поради невъзможност да се връчи на длъжниците съобщението за насрочения опис. Посочил е, че съобразно разясненията по т.10 от ТР №2 от 26.06.2015 г. по т.д.№2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, за висящи изпълнителни дела след 26.06.2015 г. давността се прекъсва от всяко изпълнително действие, извършено по изпълнителното дело след посочената дата, като в тази връзка следва да се отбележи, че водещо значение има искането на кредитора – взискател, което дори и да не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ, води до прекъсване на давността, ако непредприемането му се дължи на причини, независещи от кредитора, включително бездействие на съдебния изпълнителя. Изразил е становище, че в случая причина да не се осъществи посоченото изпълнително действие е както невъзможността да се извърши опис на движимите вещи поради трайното отсъствие на длъжниците от страната, така и бездействието на съдебния изпълнител да предприеме съответните действия за осъществяването му - да им назначи особен представител по реда на чл. 430 ГПК и да извърши описа. Отбелязал е, че перемирането на изпълнителното производство не обуславя процесуалната нередовност на искането за предприемане на определено изпълнително действие, годно да прекъсне давността, като е без значение за процесуалната редовност на искането за налагане на запор и обстоятелството, че на длъжниците не е връчена покана за доброволно изпълнение. Счел е, че молбата на взискателя от 05.03.2020 г., с която е поискано съдебният изпълнител да извърши запор на движими вещи, е искане за извършване на изпълнително действие, което е прекъснало започналата да тече на 26.06.2015 г. 5 - годишна погасителната давност по чл.117, ал.2 ЗЗД и в този смисъл не следва да се сподели становището на ищците, че спрямо вземането за законна лихва е приложима кратката 3 – годишна давност по чл.111, б.„в“ ЗЗД, доколкото процесните вземания са установени със съдебно решение и по силата на чл.117, ал.2 ЗЗД се погасяват с изтичането на 5 – годишна давност. От изложеното е намерил, че към датата на подаване на исковата молба (13.02.2024 г.) вземанията, предмет на принудително изпълнение, не са погасени по давност, с оглед на което предявените искове по чл.439 ГПК са неоснователни. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. Изложените в решението съображения относно действията на взискателя, които са в състояние да прекъснат погасителната давност и относно приложението на чл.117, ал.2 ГПК по отношение присъдената с влязло в сила решение законна лихва, са в изцяло съответствие с дадените в т.10 от ТР №2 от 26.06.2015 г. по т.д.№2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в т.3 от ТР по т.д.№2/2023 г. на ОСГТК на ВКС и в константната практика на ВКС, разяснения, съгласно които погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция, като активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие. Задължението за действие е на съдебния изпълнител. Образуването на изпълнително дело е правно административен почин на органа и негово задължение, чието изпълнение или неизпълнение не е обуславящо за материалноправния ефект от действията на кредитора. Правно и фактически, действията на взискателя следва да са необходимите, които законът предписва и му позволява при осъществяване на принудително изпълнение – изразена воля в писмен вид поради препращането в чл.426, ал.3 ГПК; пред орган на принудително изпълнение с депозиран оригинал на изпълнителния титул - чл.426, ал.1 ГПК; с посочен изпълнителен способ - чл.426, ал.2 ГПК, като в практиката на ВКС не съществува съмнение, че изпълнителният способ следва да бъде конкретизиран и чрез посочване на обекта на изпълнение, но когато последното е насочено към движими вещи и взискателят иск опис, тъй като не знае и не може да знае конкретните движими вещи, които се притежават от длъжниците и се намират в жилището им, достатъчно е да се укаже изпълнителният способ. Дължимото авансовото заплащане на такси за осъществяването на способа – чл.73, ал.3, чл.433, ал.1, т.6, чл.426, ал.3 ГПК, чл.80 ЗЧСИ е от значение, ако невнасянето им е довело до връщане на молбата. Необходимо е молбата на кредитора за изпълнение да е редовна, като се съобразява възможността за възлагане по чл.18 ЗЧСИ, а съдебният изпълнител има служебната компетентност да укаже и изиска изправянето на недостатъците. Води до прекъсване на давността молба, в която е посочен начинът на изпълнение, включително и когато първоначалната й нередовност е поправена - чл.426, ал.3 ГПК, вр чл.129 ГПК, но само върнатата поради неотстраняване на нередовности молба на взискателя не прекъсва давността. От друга страна разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД е достатъчно ясна и непротиворечива, като не съществува съмнение в дългогодишната и константна практика на ВКС (решение №2648 от 10.10.1978 г. по гр.д.№1767/78 г. на ВС, Първо ГО, решение №235 от 21.09.2012 г. по гр.д.№1762/2011 г. на ВКС, ГК, Трето отделение, решение №448 от 04.07.2024 г. по гр.д.№3976/2022 г. на ВКС, ГК, Четвърто отделение и мн.др., наличието на която изключва селективното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК спрямо трети въпрос ), че всяко едно вземане (вкл. посочените в чл.111 ЗЗД, в т.ч. и за лихви), което е установено с влязло в сила решение се погасява с петгодишна давност, а в съдебната практика, на която се позовава касаторът, не се съдържа различен от дадения отговор – в ТР №3 по т.д.№3/2017 г. на ОСГТК на ВКС въпрос относно разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД не е разглеждан, а в решение №401 от 18.12.2013 г. по гр.д.№3552/2013 г. на ВКС, ГК, Четвърто отделение, е налице произнасяне по въпрос, свързан с приложението на чл.115, б.„а“ ЗЗД спрямо родител, който не упражнява родителски права, като изрично е посочено, че ако вземането е установено със съдебно решение, давностният срок е всякога пет години. Предвид изложеното и тъй като при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,