Определение № 9268 от 29.09.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9619/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от Д. В. И. чрез адв. Юруков срещу Определение № 31961 от 12.08.2026 г. на Административен съд (АС) – София град по адм. дело № 9904/2026 г., с която е отхвърлено искането му за спиране на предварителното изпълнение на Заповед № GPAM-2988758/28.07.2026 г., издадена от мл.автоконтрольор към отдел ПП при СДВР, с която е приложена принудителна административна мярка (ПАМ) по чл. 171, т. 1, б. "б" от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) – "временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство (СУМПС) на водач до решаване на въпроса за отговорността му, но за не повече от 18 месеца". Частният жалбоподател счита, че определението е неправилно. Излага доводи, че съдът не е извършил дължимата конкретна преценка на съвкупността от индивидуалните обстоятелства и не е съпоставил действително засегнатия частен интерес с обществения интерес, защитен от предварителното изпълнение. Счита, че са налице основанията за спиране на допуснатото предварително изпълнение на заповедта. Предвид подробно изложеното, прави искане определението да бъде отменено. Ответникът – мл.автоконтрольор към отдел ПП при СДВР не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд намира, че частната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 АПК, от надлежна страна. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. С обжалваното определение АС – София град е отхвърлено искането на Д. В. И. за спиране на предварителното изпълнение на Заповед № GPAM-2988758/28.07.2026 г., издадена от мл.автоконтрольор към отдел ПП при СДВР, с която е приложена принудителна административна мярка (ПАМ) по чл. 171, т. 1, б. "б" от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) – "временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство (СУМПС) на водач до решаване на въпроса за отговорността му, но за не повече от 18 месеца". За да постанови определението си съдът е анализирал разпоредбите на чл. 172, ал. 6 ЗДвП и чл. 166, ал. 2 и ал. 4 АПК. Приел е, че са представени единствено доказателства, за това, че жалбоподателят е баща на малолетно дете, като са представени и разпечатки от Гугъл мапс, за определени маршрути, но същите по никакъв начин не са обвързани с доказателства, за причините и необходимостта за пътуване по тези маршрути и каква е връзката им с настъпването на твърдените вреди. Наред с това съдът е приел, че вредите нито са конкретизирани, нито са представени каквито и да е доказателства за настъпването на конкретни такива, а са налични единствено наведени общи и банкетни твърдения в жалбата. Съдът е посочил, че твърдяните значителни вреди на Д. В. И., изразяващи се в това, че същият не може да обслужва своите и на семейството си нужди, аргументират наличието на вреди от предварителното изпълнение на ПАМ, но в същото време, така обоснованите вреди за жалбоподателя не са противопоставими на обществения интерес, а именно безопасност на движението за всички участници в него. Предвид изложеното съдът е счел, че искането за спиране на предварителното изпълнение на ПАМ е неоснователно. Определението е правилно. Оспорената Заповед № GPAM-2988758/28.07.2026 г., издадена от мл.автоконтрольор към отдел ПП при СДВР, с която е приложена ПАМ по чл. 171, т. 1, б. "б" ЗДвП, подлежи на предварително изпълнение по силата на закона – чл. 172, ал. 6 ЗДвП. Безспорно е, че предварителното изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт въздейства пряко и непосредствено върху правата и законните интереси на адресата на акта, тъй като придава изпълнителна сила на един невлязъл в сила индивидуален административен акт. Безспорно е също, че това изпълнение, доколкото актът не е влязъл в сила и не е станал окончателен, винаги съдържа в себе си и потенциалната възможност да причини вреди на адресата, ако впоследствие актът бъде отменен. Въпреки тази потенциална възможност законодателят в определени случаи е разпоредил изрично в правната норма, че обжалването няма суспензивен ефект. Какви са били мотивите му за изключението от установения общ принцип на суспензивен ефект на жалбата е ирелевантно, тъй като те нямат отношение към възможността съдът да спре предварителното изпълнение. За да се спре допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на заповедта, е необходимо адресатът на акта, искащ спиране, да докаже, че то би могло да му причини значителна или трудно поправима вреда - чл. 166, ал. 4 във вр. с ал. 2 АПК. Вредата може да бъде както имуществена – загуба или пропусната полза, така и неимуществена. Тя трябва да е значителна или да има такова отражение за молителя, че той трудно да може да я поправи. Настъпването й следва да е достатъчно вероятно. За вероятността от настъпването на вредата и за възможния й размер трябва да бъдат представени доказателства, а не само да има твърдения в тази насока. Изпълнението може да се спре само въз основа на нови обстоятелства. В този аспект обоснован и съответстващ на закона е изводът на първоинстанционния съд, че жалбоподателят, който носи доказателствената тежест, не е установил наличието на значителна или трудно поправима вреда, която да е пряка последица от предварителното изпълнение на административния акт. От представените доказателства не се установява, че на жалбоподателя би се причинила вреда от невъзможността му да управлява МПС, тъй като би се затруднило упражняването на някои от задълженията му във връзка с трудовата му или друга подобна дейност. В същото време такава вреда обаче не може да бъде квалифицирана като значителна или трудно поправима по смисъла вложен от законодателя. Като значителна или трудно поправима вреда следва да се определи само такава увреда, която не може да бъде репарирана по обезщетителен ред, каквато в случая не е установена. Що се отнася до грижите за малолетно дете, също не се представят доказателства в какво се състоят конкретните вреди, а е налице само общо твърдение за „трайно и ежедневно затрудняване на грижата“. Принципно дори и да се приеме, че личният интерес на жалбоподателя е накърнен, по делото не се установява това накърняване да е в резултат на нови обстоятелства, каквото е изричното изискване на чл. 166, ал. 2, изр. последно АПК, за да се спре изпълнението на акта. Като е достигнал до извод за неоснователност на искането за спиране на допуснатото по закон предварително изпълнение на процесната заповед, първоинстанционният съд е постановил правилно определение, което следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 1, вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение