Определение № 1706 от 20.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1371/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на „Екобел Фиш“ ЕООД със седалище в [населено място] и А. И. В. от [населено място] - чрез пълномощник адв. Б. Л., срещу решение № 77 от 26.05.2023 г., постановено по в. т. д. № 327/2022 г. на Апелативен съд - Велико Търново. С посоченото решение е потвърдено решение № 96 от 18.10.2022 г. по т. д. № 178/2021 г. на Окръжен съд - Плевен в частта, с която по предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск е признато за съществуващо парично вземане на „Първа инвестиционна банка“ АД към А. И. В. - кредитополучател, и „Екобел Фиш“ ЕООД - солидарен длъжник, произтичащо от договор за банков кредит № 20КР-АА-5116/13.08.2007 г., ведно с анекс № 1/06.04.2015 г. и договор за встъпване в дълг от 06.04.2015г., за сумите 122 128.26 лв. - просрочена главница, 12 987.55 лв. - просрочена договорна лихва за периода от 19.11.2019 г. - 04.02.2021 г., 18.99 лв. - договорна лихва за периода от 13.03.2020 г. до 13.05.2020 г., 1 356.98 лв. - законна лихва за периода от 05.02.2021 г. до 16.03.2021 г., и 120 лв. разноски за връчване на покана чрез ЧСИ, ведно със законната лихва върху главницата от 17.03.2021 г. до окончателното плащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 220/2021 г. на Районен съд - Левски, и след частична отмяна на решението е отхвърлен искът по чл.422, ал.1 ГПК за сумата 400.16 лв. - просрочени наказателни лихви (от които 170.40 лв. - за периода от 19.11.2019 г. до 12.03.2020 г., и 229.76 лв. - за периода от 12.05.2020 г. до датата на обявяване на предсрочна изискуемост на кредита 04.02.2021 г.), като в зависимост от изхода на спора във въззивното производство са присъдени разноски на страните по чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК. В касационната жалба се прави искане за обезсилване на обжалваното решение като недопустимо или за отмяната му като неправилно поради наличие на основания по чл.281, т.3 ГПК. Недопустимостта на решението е аргументирана с оплакване, че въззивният съд се е произнесъл по предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК положителен установителен иск на банката - кредитор при наличие на висящо пред друг съд производство, образувано по предявен по-рано от „Екобел Фиш“ ЕООД и А. В. отрицателен установителен иск за несъществуване на вземането, предмет на издадената в производството по ч. гр. д. № 220/2021 г. на Районен съд - Левски заповед за изпълнение. Неправилността на решението е обоснована с оплаквания за неправилна преценка от страна на въззивния съд на фактите и доказателствата по делото и за необоснованост на изводите на съда относно размера на погасените задължения по кредита, действителността и правните последици на сключения анекс № 1/06.04.20215 г., действителността на договора за встъпване в дълг, забавата на солидарните длъжници и наличието на непогасен остатък по кредита, предпоставящ уважаване на иска по чл.422, ал.1 ГПК. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основание чл.280, ал.2, предл.2 ГПК с аргументи за вероятна недопустимост на въззивното решение и на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдения, че с решението въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС (посочена в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК) по следните значими за изхода на делото въпроси: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото; Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически констатации и правни изводи, както и да формира вътрешното си убеждение на базата на правилата на формалната логика, опита и научното знание“. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Първа инвестиционна банка“АД със седалище в [населено място] - чрез юрк. В. А.. В отговора е изразено становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол поради отсъствие на основанията по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК и чл.280, ал.1, т.1 ГПК и за неоснователност на касационната жалба, като е поискано присъждане на юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежни страни в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - Велико Търново е извършил самостоятелен анализ и преценка на фактите и доказателствата по делото и при съобразяване на разпоредбата на чл.269 ГПК е приел за установено, че: На 13.08.2007 г. е сключен договор за банков кредит № 20КР-АА-5116/13.08.2007 г. за текущи битови нужди, по силата на който ищецът „Първа инвестиционна банка“ АД е предоставил на ответницата А. И. В. кредитен лимит от 140 000 лв., усвоен на 21.08.2007 г. Кредитът е обезпечен с първа по реда ипотека в полза на банката, учредена от трето лице - И. В., върху недвижим имот в землището на [населено място]. В р.V, т.9 на договора страните са уговорили дължима годишна лихва по кредита в размер на основния лихвен процент на БНБ, увеличен с надбавка от 8 пункта, която се начислява само за дните на фактическо ползване на предоставения кредит. Към датата на сключване на договора основният лихвен процент е 4.1 %, респ. годишният лихвен процент е 12.1 %. Страните са уговорили, че дължимите, но неизвършени в срок плащания поради недостиг на авоар по разплащателната сметка на кредитополучателя, се олихвяват с договорения в р.V, т.9 лихвен процент, увеличен с надбавка 8 пункта плюс наказателна надбавка 20 пункта, а в чл.29 на договора са предвидили основания, при които банката има право да обяви цялото кредитно задължение за изискуемо преди крайния срок за ползване на кредита. По повод отправено искане за преизчисляване на дълга поради неправилно прилаган лихвен процент ищцата е уведомена от банката с писмо от 13.12.2013 г., че е извършено преизчисляване на кредитните задължения и че в резултат на преизчислението й е възстановена сумата 22 167.68 лв., формирана от разлика между прилагания и договорения основен лихвен процент. На 10.12.2013 г., с цел привеждане на кредита в редовност, ищцата е внесла сумите 17 613.34 лв. и 360 лв. (просрочени главница и лихви), след което е поискала изготвяне на нов погасителен план. На 06.04.2015 г. е сключен договор за встъпване в дълг, по силата на който „Екобел Фиш“ ЕООД е встъпило като солидарен длъжник в задълженията на А. В. по договора за кредит от 13.08.2007 г. На същата дата е подписан анекс № 1 към договора за кредит, с който е признато в отношенията между кредитора и солидарните длъжници, че към 06.04.2015 г. размерът на задълженията по кредита е 134 385.97 лв., и е приет нов погасителен план - приложение № 2, заместващ изцяло първоначалния погасителен план приложение № 1 към договора. След подписване на анекса - на 07.04.2015 г., банката е възстановила по сметка на кредита сумата 7 276.51 лв., представляваща лихва, формирана от разлика между договорен и прилаган основен лихвен процент, а длъжниците са внесли за привеждане на кредита в редовност сумата 16 184.58 лв. (просрочени главница и лихви). Поради неплащане в срок на 15 погасителни вноски по кредита банката - кредитор е изпратила до солидарните длъжници покани за доброволно изпълнение, съдържащи изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем на основание чл.29.2, б.“а“ от договора за кредит. Поканата до А. В. е връчена на 25.11.2020 г., а до „Екобел Фиш“ ЕООД - на 05.01.2021 г. След обявяване на предсрочната изискуемост банката е подала заявление от 19.03.2021 г. за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК за просрочените вземания за главница, лихви и разноски, което е уважено от заповедния съд. В срока за възражение по чл.414 ГПК солидарните длъжници са оспорили вземането по заповедта за изпълнение, като са предявили на 09.09.2021 г. пред Софийски градски съд отрицателен установителен иск, по повод на който е образувано т. д. № 1837/2021 г. След уведомяването й от заповедния съд, съгласно чл.415 ГПК, за предприетото оспорване банката е предявила по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск срещу солидарните длъжници за установяване съществуването на обективираното в заповедта парично вземане. Въз основа на така установените правнорелевантни факти въззивният съд е приел от правна страна, че договорът за кредит обвързва валидно кредитора и солидарните длъжници и че с оглед на целта, заради която е сключен, той е подчинен на съдържащата се в Закона за потребителския кредит правна уредба, поради което ищцата А. В. се ползва от потребителска защита, съгласно Закона за защита на потребителите (ЗЗП). Предвид така направения извод, въззивният съд е разгледал възражението на ответницата за неравноправен характер на клаузата за наказателна лихва - т.11, р.V от договора, и е приел, че възражението е основателно. След като е анализирал съдържанието на клаузата и се е позовал на практика на СЕС, съдът се е произнесъл, че спорната клауза е неравноправна по смисъла на чл.143, т.5 ЗЗП, не поражда правни последици съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП и като резултат от това за солидарните длъжници не е възникнало, съответно и не съществува, задължение за заплащане на наказателни лихви за периода от 19.11.2019 г. до 04.02.2021 г. в отразения в заповедта за изпълнение размер от 400.16 лв. В съответствие с извода за нищожност на клаузата на т.11, р.V съдът е отменил частично решението на първоинстанционния съд и е отхвърлил иска по чл.422, ал.1 ГПК за съществуване на вземане на банката - кредитор за сумата 400.16 лв. За неоснователно въззивният съд е счел възражението на ответниците, че анекс № 1/06.04.2015 г. и договорът за встъпване в дълг са нищожни, тъй като са сключени въз основа на нищожната клауза за наказателна лихва по т.11, р.V от договора за кредит. Въззивният съд е преценил, че уговорките в анекса не навеждат на извод за извършено от страните увеличаване на размера на непогасената главница по кредита чрез прибавяне на просрочени задължения за лихви, в т. ч. и наказателни лихви за просрочие, начислени върху възнаградителната лихва. Изложил е съображения, че анексът и договорът за встъпване в дълг съдържат единствено уговорки относно размера на главницата, които не обхващат размера на дължимите лихви. Въззивният съд е разгледал възражението на ответниците за отсъствие на предпоставките по чл.29.2, б.“а“ от договора за кредит за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Ответниците са поддържали, че в периода от сключване на договора до подписване на анекса от 06.04.2015 г. банката е прилагала лихвен процент, различен от уговорения, и в резултат на това те са извършили плащания в по-голям от действително дължимия размер, покриващи изцяло дълга и изключващи забавата им като основание за обявяване на предсрочна изискуемост. За да отговори на възражението, въззивният съд е обсъдил представените по делото решения от 27.02.2015 г. и 05.03.2015 г. на Кредитния комитет и на Управителния съвет на „Първа инвестиционна банка“ АД, с които е предвидено, че всички натрупани просрочия по кредита за главница, лихви, такси и комисионни следва да бъдат платени от кредитополучателя, а за остатъка от редовната главница да се сключи анекс с нов погасителен план и договор за встъпване в дълга на съдлъжник, като банката ще възстанови на кредитополучателя натрупаната референтна лихва. Във връзка с решенията съдът е взел предвид и констатациите в заключението на съдебно - счетоводната експертиза по делото, че макар да са осчетоводени на 07.04.2015 г., т. е. след сключване на анекса и на договора за встъпване в дълг, извършените от длъжниците плащания, в т. ч. плащането от 06.04.2015 г., и възстановените от банката лихви от разлики в основния лихвен процент имат погасителен ефект по отношение на просрочените задължения преди 06.04.2015 г., които не са предмет на анекс № 1, и не се отнасят до задълженията на кредитополучателите, залегнали в новия погасителен план в приложение № 2. Въз основа на констатациите в експертното заключение съдът се е произнесъл, че възстановените от банката лихви в периода от сключване на договора за кредит до подписване на анекс № 1 възлизат на сумата 29 44.19 лв., която сума надхвърля размера на надплатените - според твърденията на ответниците, 29 331.98 лв.; С извършените в периода 13.08.2007 г. - 06.04.2015 г. плащания са погасени част от дължимата главница по кредита и част от дълга за лихвите, като след тази дата, при съобразяване и на извършените след 06.04.2015 г. плащания (посочени в заключението), е останал непогасен остатък както от задължението за главница, така и от задължението за възнаградителни лихви, в размери, съответстващи според заключението на отразените в заповедта за изпълнение суми. След като е приел за установено, че задълженията за погасяване на главница и лихви не са изпълнявани своевременно на падежа, съдът е направил извод, че е допусната забава в обслужването на кредита по смисъла на чл.29.2, б.“а“ от договора за кредит и за банката - кредитор е възникнало право да обяви целия дълг по кредита за предсрочно изискуем. Във връзка с неправилно начислената наказателна лихва съдът е отбелязал, че с оглед установения общ размер на просрочените задължения за договорна лихва - 12 987.55 лв., изключването на задължението за наказателни лихви в размер на 400.16 лв. не може да доведе до отпадане на основанието за обявяване на предсрочна изискуемост. Пред въззивната инстанция ответниците са поддържали и възражение, че изявлението на банката - кредитор за обявяване на кредита за предсрочно изискуем не е достигнало до тях, но въззивният съд го е счел за неоснователно. След съвкупна преценка на фактите и доказателствата съдът е достигнал до категоричен извод, че ответниците са уведомени надлежно за упражненото от банката право да превърне кредита в предсрочно изискуем на основание чл.29.2, б.“а“ от договора за кредит - поради забава на 15 погасителни вноски по кредита, и че с връчване на по-късно полученото от „Екобел Фиш“ ЕООД изявление кредитът е станал предсрочно изискуем, считано от 05.01.2021 г. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за недопустимост поради настъпила преклузия на възражението за прихващане, заявено от ответниците с допълнителния отговор на допълнителната искова молба. Наред със съображенията за преклудиране на възражението, въззивният съд е мотивирал недопустимостта на възражението и с липсата на конкретизация на основанието на противопоставените за прихващания вземания. В заключение въззивният съд се е произнесъл, че банката - ищец има парично вземане към ответниците - солидарни длъжници за отразените в заповедта за изпълнение суми в размер на 122 128.26 лв. - просрочена главница по договора за кредит, 12 987.55 лв. - просрочена договорна лихва за периода от 19.11.2019 г. до 04.02.2021 г., 18.99 лв. - договорна лихва за периода от 13.03.2020 г. до 13.05.2020 г., 1 356.98 лв. - законна лихва за периода от 05.02.2021 г. до 16.03.2021 г., и 120.00 лв. - разноски за връчване на покана чрез ЧСИ (за обявяване на предсрочната изискуемост). Предвид така формирания краен извод, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК е уважен за посочените суми. Във въззивната жалба ответниците на навели оплаквания, че искът по чл.422, ал.1 ГПК и постановеното по повод на него първоинстанционно решение са недопустими, предвид по-рано предявеният от тях отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК за несъществуване на вземането по заповедта за изпълнение, предмет на разглеждане в производството по т. д. № 1837/2021 г. на Софийски градски съд. Въззивният съд е преценил оплакването като неоснователно, посочвайки, че споделя преобладаващото в практиката на ВКС разрешение за недопустимост на отрицателния установителен иск за същото вземане, за което преди това кредиторът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение. Изводът, че при подадено от кредитора заявление за издаване на заповед за изпълнение отрицателният установителен иск на длъжника е недопустим, е мотивиран с уредения в процесуалния закон специален ред за защита на длъжника срещу заповедта за изпълнение. Поставен е акцент върху произтичащото от чл.415 ГПК задължение за кредитора при подадено в срока по чл.414 ГПК възражение от длъжника да предяви иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК, за да установи съществуването на оспореното вземане, както и върху неблагоприятните последици за кредитора от неизпълнение на това задължение. Предвид обстоятелствата, че заявлението за издаване на заповед по чл.417 ГПК е подадено по пощата на 17.03.2021 г. и по разпореждане на закона - чл.422, ал.1 ГПК, искът на кредитора за съществуване на вземането се смята предявен към тази дата, която предхожда датата на предявяване на отрицателния установителен иск на длъжниците - 09.09.2021 г., въззивният съд се е произнесъл, че искът по чл.422, ал.1 ГПК, както и решението на първоинстанционния съд за неговото уважаване, не са процесуално недопустими. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - Велико Търново въззивно решение. В касационната жалба и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са навели доводи за процесуална недопустимост на обжалваното въззивно решение поради постановяването му по недопустим иск, предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК при наличие на по-рано предявен от тях отрицателен установителен иск за несъществуване на същото спорно вземане. Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, Върховният касационен съд следи служебно за допустимостта на обжалваното въззивно решение и в стадия за селекция на касационните жалби; Ако в производството по чл.288 ГПК касационната инстанция констатира вероятност решението да е недопустимо, тя е длъжна да го допусне до касационно обжалване за проверка на допустимостта му по реда на чл.290 ГПК. С изменението на ГПК от ДВ бр.86/2017 г. вероятната недопустимост на въззивното решение е уредена като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване - чл.280, ал.2, предл.2 ГПК. След преценка на данните по делото и на доводите в изложението, с които е обосновано основанието по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК, настоящият състав на ВКС намира, че не съществува вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо. Защитата на длъжника срещу издадена в заповедното производство заповед за изпълнение по чл.410 ГПК и чл.417 ГПК е предмет на специална правна уредба, съдържаща се в разпоредбите на чл.413 и сл. ГПК. Съгласно чл.414, ал.1 и ал.2 ГПК (приложима редакция ДВ бр.100/2019 г.), длъжникът може да възрази писмено срещу заповедта за изпълнение или срещу част от нея, без да е необходимо обосноваване на възражението (освен в случаите по чл.414а), в едномесечен срок от връчване на заповедта. При подадено в срока по чл.414, ал.2 ГПК възражение от длъжника заповедният съд указва на заявителя - кредитор, че може да предяви иск за вземането си в едномесечен срок от съобщението - чл.415, ал.1 и ал.4 ГПК (приложима редакция ДВ бр.100/2019 г.), за да установи със сила на пресъдено нещо съществуването на вземането. Ако кредиторът изпълни надлежно указанията на заповедния съд, по разпореждане на закона искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и неговото успешно провеждане има за последица влизане в сила на заповедта за изпълнение с последваща възможност за принудително реализиране на обективираното в съдържанието й парично вземане. Пропускът на кредитора да предяви положителния установителен иск по чл.422 ГПК и да представи доказателства за това до изтичане на преклузивния срок по чл.415, ал.4 ГПК е обвързано от процесуалния закон с неблагоприятни правни последици, посочени в чл.415, ал.5 ГПК - обезсилване на заповедта за изпълнение изцяло или частично, както и на издадения въз основа на нея изпълнителен лист в случаите по чл.418 ГПК. Уреденият в чл.414 ГПК и чл.415 вр. чл.422, ал.1 ГПК специален процесуален ред, по който се развиват заповедното производство и разглежданото в трайната съдебна практика като негово продължение исково производство, образувано по повод на предявения от заявителя - кредитор положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, изключва общия процесуален ред за защита на длъжника. При наличие на издадена и необезсилена заповед за изпълнение защитата на длъжника се осъществява чрез изрично предвидения в закона правен способ - подаване на възражение по чл.414 ГПК, като длъжникът няма право на избор дали да подаде възражение срещу заповедта или да предяви против кредитора отрицателен установителен иск по общия ред на чл.124, ал.1 ГПК, с който да оспори съществуването на обективираното в заповедта парично вземане. Предвиденият в чл.414 ГПК облекчен процесуален ред, при който защитата на длъжника се изчерпва с подаване на възражение (без изискване да бъде мотивирано) и като последица от възражението тежестта за установяване съществуването на вземането се прехвърля върху кредитора, а пропускът на кредитора да предяви иск по чл.422, ал.1 ГПК в преклузивния срок по чл.415, ал.4 ГПК води до обезсилване на заповедта (и на изпълнителния лист по чл.418 ГПК), лишава длъжника от правен интерес да оспорва съществуването на вземането чрез отрицателен установителен иск и да води самостоятелно исково производство, различно от производството по чл.422, ал.1 ГПК. Защитата на длъжника чрез отрицателен установителен иск, предявен във връзка с проведено заповедно производство, е допустима и възможна само след влизане в сила на заповедта за изпълнение при предпоставките на чл.424 ГПК и чл.439 ГПК. Ако въпреки липсата на правен интерес длъжникът предяви в срока по чл.414, ал.4 ГПК отрицателен установителен иск, този иск ще е процесуално недопустим, но ще изпълни ролята на възражение по чл.414, ал.1 ГПК, пораждащо правен интерес за кредитора да защити вземането си като предяви в преклузивния срок по чл.415, ал.4 ГПК специалния иск по чл.422 ГПК за съществуване на вземането. В посочения по-горе смисъл е и задължителната практика на ВКС, формирана при действието на чл.274, ал.3 ГПК в редакцията преди изменението от ДВ бр.86/2017 г. - определение № 688/14.12.2009 г. по ч. гр. д. № 692/2009 г. на ІІІ г. о., определение № 258/18.03.2010 г. по ч. т. д. № 68/2010 г. на І т. о., определение № 244/12.05.2010 г. по ч. гр. д. № 180/2010 г. на ІІІ г. о., както и практиката в определение № 384/31.07.2019 г. по ч. т. д. № 217/2019 г. на ВКС, І т. о. В подкрепа на тезата за недопустимост на иска по чл.422, ал.1 ГПК и на постановените по повод на него решения на инстанциите по същество касаторите са се позовали на практика на ВКС, обективирана в определение № 202/19.03.2021 г. по гр. д. № 4165/2020 г. на ВКС, ІV г. о. (с което не е допуснато касационно обжалване и което не формира практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК), определение № 318/09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2108/2019 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 76/07.05.2013 г. по гр. д. № 391/2012 г. на ВКС, ІV г. о., и решение 50295/23.01.2023 г. по гр. д. № 4165/2020 г. на ВКС, І. г. о. В цитираните актове, независимо от разликата във фактите, е застъпено принципно становище, че при издадена в полза на кредитора заповед за изпълнение длъжникът има право на избор дали да се брани срещу заповедта с възражение по чл.414 ГПК или като предяви отрицателен установителен иск за същото вземане по чл.124, ал.1 ГПК; След предявяване на отрицателен установителен иск от длъжника, който има характер на възражение по чл.414 ГПК, за кредитора не тече срок по чл.415, ал.1 ГПК и предявеният по-късно от него иск по чл.422, ал.1 ГПК като недопустим подлежи на прекратяване на основание чл.126, ал.1 ГПК. Настоящият състав на ВКС не споделя сочената от касаторите съдебна практика по съображения, че редът за защита на длъжника срещу издадена заповед за изпълнение е предмет на специална правна уредба, която изключва общия процесуален ред и конкретно - възможността за оспорване на вземането по издадената заповед чрез предявяване на отрицателен установителен иск в отделно производство. Признаването на право в полза на длъжника да избира как да се защити срещу заповедта за изпълнение при наличие на изрична законова разпоредба, указваща способа за защита - чл.414 ГПК, създава несигурност за кредитора и е несъвместимо със специалната правна уредба на заповедното производство. В случая, както е констатирал и въззивният съд, заявлението по чл.417 ГПК е подадено от кредитора „Първа инвестиционна банка“ АД по пощата на 17.03.2021 г. и на 19.03.2021 г. Районен съд - Левски, действайки като съд по заповедното производство, е издал заповед за изпълнение срещу солидарните длъжници А. В. и „Екобел Фиш“ ЕООД. В едномесечния срок по чл.414, ал.4 ГПК длъжниците, вместо да подадат възражение пред компетентния за това съд, са предявили на 09.09.2021 г. отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК за несъществуване на вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение. Искът е предявен пред Софийски градски съд, в чийто район се намира седалището на „Първа инвестиционна банка“ АД, като по този начин длъжниците са заобиколили обусловената от продължението на заповедното производство местна подсъдност на спора за съществуване на вземането. В изпълнение на указанията на заповедния съд, който в съответствие с приложимите разпоредби на процесуалния закон е възприел отрицателния установителен иск като възражение по смисъла на чл.414 ГПК и е указал на кредитора да предприеме действията по чл.415 ГПК, банката - кредитор е предявила в срока по чл.415, ал.4 ГПК положителния установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, по който се е произнесъл въззивният съд с обжалваното въззивно решение. При така осъществилите се факти няма основание искът по чл.422, ал.1 ГПК да се преценява като недопустим и въззивното решение да се допуска до касационно обжалване поради вероятност да е процесуално недопустимо. Аргументът на касаторите, че производството по иска е следвало да бъде прекратено на основание чл.126, ал.1 ГПК като по-късно заведено, не е съобразен с правилото на чл.422, ал.1 ГПК, че искът на кредитора се смята предявен от момента на подаване на заявлението. Датата на подаване на заявлението - 17.03.2021 г., предхожда датата на предявяване на отрицателния установителен иск - 09.09.2021 г., поради което аргументирането на тезата за недопустимост на иска по чл.422, ал.1 ГПК с разпоредбата на чл.126, ал.1 ГПК е неуместно. Обстоятелството, че в качеството на длъжници в заповедното производство касаторите са уведомили заповедния съд за предявения от тях иск на 10.09.2021 г., е ирелевантно за допустимостта на иска по чл.422, ал.1 ГПК, тъй като при наличие на изричната разпоредба на чл.415, ал.1 ГПК заповедният съд е бил длъжен да даде указания на заявителя - кредитор да предяви иска си по чл.422, ал.1 ГПК. По изложените съображения съставът на ВКС преценява, че не се налага проверка на допустимостта на въззивното решение по реда на чл.290 ГПК и поради това не следва да се допуска касационно обжалване на решението на основанието по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК. Касаторите са обосновали приложното поле на касационното обжалване и с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поддържайки, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по „касационните въпроси“ за задълженията на въззивния съд да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото (1), и да извърши преценка на всички относими доказателства и правнорелевантни факти при изграждане на фактическите си и правни изводи, като формира вътрешното си убеждение на базата на правилата на формалната логика, опита и научното знание (2). В т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. е разяснено, че правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК е този въпрос, който е обусловил формирането на решаващите правни изводи на въззивния съд по съществото на правния спор; Въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, в т. ч. за преценката на доказателствата, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и за законосъобразността на неговите изводи, не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. В тълкувателното решение е проведено ясно разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК и касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, като е акцентирано върху законодателното разрешение, че в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК Върховният касационен съд не проверява правилността на обжалваното въззивно решение, а селектира касационните жалби според специфичните за достъпа до касационен контрол основания по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. Изключение от посоченото разрешение е очевидната неправилност на въззивното решение, въведена като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване с изменението на ГПК от ДВ бр.86/2017 г. Преценени от гледна точка на постановките в цитираното тълкувателно решение, поставените от касаторите въпроси не могат да се квалифицират като правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, по повод на които би могло да се допусне касационно обжалване на решението на Апелативен съд - Велико Търново. Аргументите, с които е обяснено значението на въпросите за изхода на правния спор, съставляват оплаквания за процесуална незаконосъобразност на решението и за необоснованост на изводите на въззивния съд за съществуване на установяваното по реда на чл.422, ал.1 ГПК парично вземане, както и за неговия размер. Същевременно, по начина, по който са зададени, въпросите не кореспондират с мотивите към обжалваното решение, от които е видно, че въззивният съд е отговорил на доводите във въззивната жалба, с която е бил сезиран, и е извършил самостоятелна преценка на фактите и доказателствата при съобразяване на разпоредбата на чл.269 ГПК. Противно на твърденията на касаторите, въззивният съд не е игнорирал доводите им за направено от банката признание за извършвани от тях плащания за погасяване на кредитните задължения, но на база констатациите в заключението на съдебно - счетоводната експертиза е приел, че чрез плащанията са погасени частично задълженията за главница и за възнаградителни лихви и е останал непогасен остатък от задълженията в размер, съответстващ на сумите по заповедта за изпълнение. Относно наказателната лихва въззивният съд се е произнесъл, че клаузата, с която тя е уговорена в договора за кредит, е неравноправна и нищожна по смисъла на чл.146 ЗЗП, поради което е изключил начислената наказателна лихва (в посочения от вещото лице размер) от общия размер на вземането по заповедта. Видно от мотивите към решението, съдът е направил извод, че наказателната лихва не е взета предвид при сключване на анекс № 1 и на договора за встъпване в дълг, поради което не е дала отражение върху формирането на размера на дълга, залегнал в тяхното съдържание. Позовавайки се на констатациите в заключението, съдът е изложил и съображения защо приема, че макар да са осчетоводени на 07.04.2015 г., т. е. след датата на сключване на анекса и на договора за встъпване в дълг, извършените преди 06.04.2015 г. от кредитополучателя и от солидарния длъжник плащания и възстановените от банката суми за неправилно начислена възнаградителна лихва имат погасителен ефект по отношение на просрочените към датата на сключване на анекса и на договора кредитни задължения, респ. не следва да се отнасят за погасяване на задължения след датата 06.04.2015 г. Изводът, че погасителният ефект обхваща само просрочените към датата на сключване на анекса задължения, е мотивиран и с решенията на Управителния съвет и на Кредитния съвет на банката, с които са определени параметрите на договаряне в бъдещия анекс и условията за неговото сключване. В стадия на производството по чл.288 ГПК съставът на ВКС няма правомощия да проверява дали въззивният съд е преценил правилно констатациите в заключението на съдебно - счетоводната експертиза и останалите доказателства, които имат значение за установяване на релевантните за спора факти. Извън предмета на производството по чл.288 ГПК е и правилното възприемане от страна на въззивния съд на фактите по делото, отнасящи се до размера на извършените плащания и момента на настъпване на техния погасителен ефект, остатъка от непогасените задължения преди и след сключването на анекс № 1 и на договора за встъпване в дълг, наличието или липсата на непогасени задължения в размера, за който е издадена заповедта за изпълнение, и осъществяването на обективните предпоставки за предсрочна изискуемост на кредита. Евентуалната неправилност на изводите, до които е достигнал въззивният съд след преценката на фактите и доказателствата по делото, би могла да се установи само при осъществяване на същинския касационен контрол по реда на чл.290 ГПК в случай, че въззивното решение се допусне до касационно обжалване. Предвид обстоятелството, че въпросите, с които е обосновано приложното поле на касационното обжалване, са от значение за правилността на въззивното решение, касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне и това изключва възможността по отношение на решението да се проведе касационен контрол по реда на чл.290 ГПК. Поради несъответствие на поставените в изложението въпроси с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК не следва да се обсъжда посочената от касаторите практика на ВКС, с която е обоснована специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка за достъп до касационно обжалване. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 327/2022 г. на Апелативен съд - Велико Търново. С оглед недопускане на касационното обжалване касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по касация сумата 300 лв. -юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,