Определение № 471 от 06.10.2017 г. на ВКС по т. д. № 1622/2017 г.

Производството е по чл.274 ал.3 ГПК. Образувано е по частна жалба на [фирма] против определение №57/05.04.2017 год. по ч.т.д.№ 81/2017 год. на Апелативен съд – Велико Търново, в частта му с която е отменено определение № 415/ 11.11.2016 год. по т.д.№ 95/2015 год. на Окръжен съд – Габрово и е допълнено, на основание чл.248 ГПК, определение № 180 / 14.09.2016 год. по т.д.№ 95/2015 год. на същия съд, като жалбоподателят е осъден да заплати на [община] сумата от 8 772 лева, понесени по делото разноски. Жалбоподателят оспорва правилността на определението, като счита, че същото е в разрив със задължителните указания в ТР № 6 / 2013 год. по тълк.дело № 6/2012 год. на ОСГТК на ВКС, досежно извършената от съда преценка за сложността на спора, при произнасяне относно възмездяването на разноски, тъй като не е съобразил, че още с отговора на исковата молба ответникът е противопоставил недопустимост на иска, предвид правосубектността на ищеца / юридическо лице / и с оглед правното основание на претенциите, поради което, и доколкото на същото именно основание исковете са оставени без разглеждане, очевидно излишно са водени последващите процесуални действия. С отговора и след отхвърлените искания на ищеца в първото съдебно заседание, поради воденето на производството като „ бързо „, според жалбоподателя е отпаднала правната сложност на спора, което съдът е следвало да съобрази при произнасянето си по отговорността за разноски. Ответната страна – [община] – оспорва допустимостта на частната жалба, поради необоснованост на основание за допускане на касационното обжалване. С допълнителна молба – вх.№ 8083/18.07.2017 г., претендира разноски за настоящото производство, в размер на 628,80 лв. ,заплатено адвокатско възнаграждение. Същото е оспорено като изобщо дължимо и поради прекомерност от жалбоподателя, с молба вх.№ 10464 / 03.10.02017 година. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК ,от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: С определение № 180/14.09.2016 год. по т.д.№ 95/2015 год., Габровски окръжен съд е прекратил, като недопустимо, производството по предявени от [фирма] против [община] искове, с правни основания чл.94 и чл.95 ал.1 т.6 от ЗАПСП, поради недоказана от ищеца активна процесуална легитимация за воденето на исковете. С определение № 415/11.11.2016 год., определението е допълнено, по реда на чл.248 ГПК, с осъждане ищеца за разноски в полза на ответника, в размер на 4 536 лв., от които 4 236 лв. – адвокатско възнаграждение и 300 лева - разноски по платен депозит за експертиза.Претендираното от ответника за възмездяване възнаграждение от 8 472 лв. съдът е счел за прекомерно, в съответствие със своевременно отправено възражение, на основание чл.78 ал.5 ГПК, от ищеца. Определението е обжалвано от [община] и с тук атакуваното определение първоинстанционното определение по чл.248 ГПК е отменено, с постановено присъждане в полза на ответника разноски в размер от 8 772 лв., от които 8 472 лв. – адвокатско възнаграждение и 300 лева депозит за вещо лице. За да отхвърли възражението за прекомерност, въззивният съд е съобразил предмета на делото, в аспект на спецификите на обектите на авторското право, предпоставящо задълбочено проучване на доктрината и съдебната практика, продължителността на производството, както и съдържанието на извършените от процесуалния представител на ответника действия, вкл. по проучване, събиране и становище по приетите доказателства – писмени, свидетели и експертно заключение. Въззивният съд изрично е посочил, че правният резултат – прекратяване на производството като недопустимо, без произнасяне по съществото на спора - не е обстоятелство, съобразимо в аспект на отпадане или намаляване на правната сложност на делото, след като обективно производството се е развило изцяло. В изложението по чл.280 ал.1 ГПК, касаторът не е формулирал конкретен правен въпрос, а развил съображения относно противоречие на въззивното определение с ТР № 6 /2013 год. по тълк.дело № 6/2012 год. на ОСГТК на ВКС, позовавайки се на оная част от мотивите, в които наличието на задължителна съдебна практика по правния въпрос е посочено като пример за правна сложност на делото в по-ниска степен. Формално е посочена и разпоредбата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, в обосноваване на допълнителен селективен критерий. Неформулирането на правен въпрос, относим към решаващия извод на въззивния съд, в кореспонденция с който са изложените касационни основания за неправилност на произнасянето му, е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Дори такъв да би бил приет за еднозначно изводим от изложението,не се явява обоснован допълнителния селективен критерий с единствено цитираното ТР № 6 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС, тъй като визираната част от мотивите на същото е неотносима към решаващите изводи на въззивния съд.Не се касае за посочена от първоинстанционния съд задължителна съдебна практика и еднозначно,единствено на основание същата, разрешаване на спора относно допустимостта на исковете, извън съобразяването на конкретни обстоятелства и доказателства по делото, макар относими единствено към активната процесуална легитимация на ищеца,което обстоятелство въззивният съд да не е съобразил, като изключващо правната сложност на спора. Отделно от това, Тълкувателното решение не съдържа задължителни указания, че това обстоятелство / задължителна съдебна практика / би било единствено съобразимо и достатъчно за намаляване възмездимото адвокатско възнаграждение, независимо от други релевантни обстоятелства, част от които също примерно изброени. Не е обоснован, съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС и допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Последният предпоставя най-малкото посочване на неясна, непълна или противоречива правна норма, провокирала противоречива съдебна практика по тълкуването й или обосноваването на основание за изменение на иначе еднозначна, но неправилна практика по тълкуването на такава норма, наложено от промяната в обществените условия или изменение на законодателството. Следователно, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. Няма основание да се откаже на ответната страна възмездяване на разноски, но с оглед своевременно заявеното от жалбоподателя възражение за прекомерност, предвид предмета на частната жалба и обхвата на дължимото произнасяне, спрямо което се преценява и обхвата на ангажираната от ответника, действително необходима защита, жалбоподателят следва да бъде осъден за възмездяване на минималния, съгласно чл.7 ал.1 т.7 вр. с чл.11 от Наредба № 1 / 2004 год., размер от 200 лева. Според настоящия състав, материалният интерес по съществото на спора е несъобразим в хипотезиса на чл.7 ал.1 т.7 от Наредбата, когато предмет на частната жалба е отговорността за разноски, тъй като произнасянето няма отношение и правни последици спрямо този интерес. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение