Определение № 389 от 29.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5406/2016 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], чрез процесуалния представител на дружеството адв. К. Й., против въззивно решение № 131 от 22.07.2016 г. по в.гр.д. № 272/2016 г. на Варненския апелативен съд. На първо място в касационната жалба са изложени доводи за недопустимост на въззивното решение. Жалбоподателят поддържа, че са били налице предпоставките на чл. 229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на производството по делото пред въззивната инстанция до приключване с влязъл в сила съдебен акт на т.д. № 1893/2015 г. по описа на Окръжен съд- Варна, като твърди, че това дела има за предмет спор, който е преюдициален по отношение на иска по чл. 108 ЗС. На следващо място поддържа, че въззивното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка на неговата допустимост. В изложението са формулирани и няколко процесуалноправни и материалноправни въпроси, за които касаторът поддържа да са обусловили крайния изход по делото и да са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС- основание по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК. В писмен отговор ответниците по касация К. Ц. и Н. Ц. изразяват становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 137 от 05.02.2016 г. по грд. № 1257/2015 г. на Окръжен съд- Варна, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] против К. Й. Ц. и Н. Д. Ц. иск с правно основание чл. 108 ЗС за ревандикация на недвижим имот, представляващ апартамент № 13, находящ се в сграда [населено място], [улица], ет.6, както и на паркоместа №№ 6 и 15, находящи се в същата сграда, при граници, подробно описани в диспозитива на съдебното решение, ведно със съответните за всеки обект идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж. От фактическа страна по делото е установено, че с нотариален акт № 51, т.І, дело № 42 от 15.02.2011 г. касаторът е продал тези обекти на У. Р. С., за сумата 304 000 лв. В т.2 от нотариалния акт страните са уговорили, че продажната цена ще бъде платена като се прихване вземането на купувача У. С. към дружеството- продавач, произтичащо от предоставени на дружеството средства като допълнителни парични вноски. Тезата на ищеца [фирма] е била, че този договор е нищожен поради невъзможен предмет и поради липса на основание, тъй като купувачът не е правил допълнителни вноски в дружеството и съответно дружеството няма към него задължение за връщане на парични суми, с което да се извърши прихващане на продажната цена на имотите. Поради това и последващите разпоредителни сделки с тези имоти, извършени от У. С. и съпругата му Е. С. в полза на Н. Д., и от Н. Д. и съпругата му Ю. Д. в полза на К. Ц. и съпругата му Н. Ц. не са произвели вещно- прехвърлително действие и последните приобретатели- Ц., не са придобили правото на собственост върху тях. Първоинстанционният съд е отхвърлил иска. Приел е, че договорът за покупко- продажба не е нищожен поради невъзможен предмет, тъй като продаденият с него апартамент представлява самостоятелен и обособен обект на правото на собственост. Обстоятелството, че страните са уговорили заплащане на продажната цена чрез прихващане на задължение на продавача към купувача, произтичащи от допълнителни вноски в дружеството, каквито в действителност няма направени, е преценено като неотносимо към валидността на договора. Пред въззивната инстанция ищецът- жалбоподател, е направил искане за спиране на производството по делото на основание чл. 229, ал.1, т.4 ГПК, като е представил доказателства, че по негова искова молба срещу У. Р. С. и М. Е. С. за прогласяване нищожност на договора за покупко- продажба, обективиран в нотариален акт № 51,1 т.І, дело № 42/2011 г., поради липса на предмет и на основание, а при условията на евентуалност- за осъждане на ответниците да заплатят сумата 304 000 лв., представляваща неизплатената продажна цена на имотите, има образувано търговско дело, което е висящо пред Варненския окръжен съд. Искането е оставено без уважение по съображения, че липсва идентитет между страните по двете дела. Въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване по поставения в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правен въпрос под № ІІ.3, преформулиран по следния начин: наличието на висящ спор по чл. 26 ЗЗД между продавач и купувач относно валидността на договор за покупко- продажба преюдициален ли е по отношение на спор за собственост между продавача и последващ приобретател на вещта и съставлява ли основание по чл. 229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на производството по иска за собственост. Отговорът на този въпрос е от значение за преценката за допустимост на въззивното решение. По формулираните в изложението въпроси, които изцяло са обусловени от тази преценка, съдът ще се произнесе с решението по чл. 290 от ГПК, в зависимост от извода си за допустимост или недопустимост на обжалвания съдебен акт. Водим от гореизложеното съдът