Определение № 8865 от 16.07.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5361/2024 г.

Образувано е по жалба на „Балчик Белвю Пропъртис“ ЕООД, гр. Варна срещу заповед № РД - 815 / 12.12.2017 г. на министъра на околната среда и водите, с която на основание чл.12, ал. 6, във вр. с чл. 6, ал. 1, т.1 и т. 2 от Закона за биологичното разнообразие (ЗБР) е обявена за защитена зона BG0000573 „Комплекс Калиакра” в землищата на с.Тюленово, община Шабла, област Добрич, с.Камен бряг, с. Свети Никола, с. Българево, гр. Каварна, с. Божурец, с. Топола, община Каварна, област Добрич и гр. Балчик, община Балчик, област Добрич, с обща площ от 483, 363 кв.км, от които 473, 272 кв.км морски пространства. Заповедта се оспорва като нищожна по изложени в жалбата подробни съображения, макар и част от тях по своето естество да детерминират порок за унищожаемост (такива са развитите в т.ІІІ, т.1.1, т.2, т.3, т.4 и т. ІV). Заявено е особено искане за отправяне на преюдициално запитване към Съда на Европейския съюз при следните формулирани от жалбоподателя въпроси: -При определяне от страна на държавите-членки на Европейския съюз съгласно чл. 6, ал.1 от Директива 92/43 ЕИО на Съвета от 21 май 1992 година за опазване на естествените местообитания и на дивата флора и фауна на необходимите консервационни мерки, които при необходимост включват подходящи планове за управление, специално разработени за териториите или включени в други развойни планове, и подходящи мерки от правно, административно и договорно естество, които да отговарят на екологичните изисквания на типовете естествени местообитания от приложение І и видовете от приложение ІІ, срещащи се в тези райони, следва ли при ограничаване правото на собственост, вкл. но не само при пълни или частични забрани за ползването на частната собственост по предназначението й, да се прилага чл. 17 от Хартата на основните права на Европейския съюз, гарантиращ справедливо и своевременно обезщетение за понесената загуба? Противоречи ли на чл. 17 от Хартата на основните права на Европейския съюз липсата на мерки по чл. 6, ал.1 от Директива 92/43/ ЕИО на Съвета от 21 май 1992 година за опазване на естествените местообитания и на дивата флора и фауна, определящи справедливо и своевременно обезщетение за понесената загуба при консервационни мерки, наложени от държавата-членка, ограничаващи правото на ползване на частната собственост по предназначението й? -Следва ли „подходящи мерки от правно, административно и договорно естество, които да отговарят на екологичните изисквания на типовете естествени местообитания“ чл. 6, ал.1 от Директива 92/43/ЕИО на Съвета от 21 май 1992 година за опазване на естествените местообитания и на дивата флора и фауна да се тълкува в смисъл, че тези мерки следва при ограничаване правото на собственост, вкл. но не само при пълни или частични забрани за ползване на частната собственост по предназначението й, да гарантират справедливо и своевременно обезщетение за понесената от собственика и ползвателя загуба, като се има предвид и чл. 2 от Директивата, съгласно която мерките, взети в изпълнение на настоящата директива, вземат под внимание икономическите, социалните и културните изисквания, както и регионалните и местните особености? -Следва ли от чл. 8, ал.2 от Директива 92/43/ЕИО на Съвета от 21 май 1992 година за опазване на естествените местообитания и на дивата флора и фауна, а именно, че в сътрудничество с всяка засегната държава Комисията разработва за територии, представляващи интерес за Общността, за които е предложено финансово участие, мерките за запазване или възстановяване в благоприятно консервационно състояние на приоритетни типове естествени местообитания и приоритетни видове в съответните територии, а също така установява общите разходи по тези мерки, да се тълкува в смисъл, че тези мерки, вкл. правни, следва при ограничаване правото на собственост, вкл. но не само при пълни или частични забрани за ползването на частната собственост по предназначението й, да гарантират справедливо и своевременно обезщетение за понесената от собственика и ползвателя загуба, като се има предвид и чл. 2 от Директивата, съгласно който мерките, взети в изпълнение на настоящата директива, вземат под внимание икономическите, социалните и културните изисквания, както и регионалните и местните особености? -При определяне от страна на държавите-членки на Европейския съюз, съгласно чл. 6, ал.1 от Директива 92/43/ЕИО на Съвета от 21 май 1992 година за опазване на естествените местообитания и на дивата флора и фауна на необходимите консервационни мерки, които при необходимост включват подходящи планове за управление, специално разработени за териториите или включени в други развойни планове, и подходящи мерки от правно, административно и договорно естество, които да отговарят на екологичните изисквания за типовете естествени местообитания от приложение І и видовете от приложение ІІ, срещащи се в тези райони, следва ли при ограничаване правото на собственост, вкл. но не само при пълни или частични забрани за ползването на основните права на Европейския съюз, гарантиращ, че всеки, чийто права и свободи, гарантирани от правото на Съюза, са били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита пред съд и че всеки има право неговото дело да бъде гледано справедливо и публично в разумен срок от независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон, както и че всеки има възможността да бъде съветван, защитаван и представляван? Противоречи ли на чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз липсата на предвидена възможност за контрол по взетите мерки по чл. 6, ал.1 от Директива 92/43/ЕИО на Съвета от 21 май 1992 година за опазване на естествените местообитания и дивата флора и фауна? Върховният административен съд, шесто отделение като съобрази оспорването, с което е сезиран, както и всички заявени от жалбоподателя искания и приложените към тях доказателства, намира за установено следното: Формулираните въпроси в особеното искане за отправяне на преюдициално запитване към Съда на Европейския съюз касаят правоприлагане по съществото на спора. В този смисъл същите би следвало да са заявени в допустимо съдебно производство, т.е. по допустимо оспорване (респ. допустима жалба). Жалбата на „Балчик Белвю Пропъртис“ ЕООД, гр. Варна срещу заповед № РД - 815 / 12.12.2017 г. на министъра на околната среда и водите е процесуално недопустима, тъй като съгласно чл. 12, ал.7 от Закона за биологичното разнообразие актът е изключен от пряк съдебен контрол (допустим би бил косвен такъв (ад хок контрол) по реда на чл. 17 от ГПК в рамките на искове по защита правото на собственост, които са подсъдни на общите съдилища). Съгласно чл. 120, ал.2 от Конституцията на Република България гражданите и юридическите лица могат да обжалват всички административни актове, които ги засягат, освен изрично посочените със закон. С решение № 14 от 12.10.2021 г. по конституционно дело № 14 / 2020 г. във връзка с оспорване на същата заповед № РД - 815 / 12.12.2017 г. на министъра на околната среда и водите, включително и от настоящия жалбоподател и по искане на разглеждалия делото тричленен състав на Върховния административен съд, Конституционният съд на Република България е отхвърлил искането за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 12, ал.7 от Закона за биологичното разнообразие, приемайки, че същата не противоречи на чл. 120, ал.2 от Конституцията на Република България. Съгласно чл. 14, ал.6 от Закона за Конституционния съд решенията на съда са задължителни за всички държавни органи, юридически лица и граждани. Процесуалните предпоставки за допустимост на съдебното производство са неизчерпателно изброени в чл. 159 АПК. Правната доктрина и тълкувателна практика ги квалифицира на процесуални предпоставки по възникване правото на съдебно оспорване и такива по неговото упражняване (съответно на абсолютни и относителни, положителни и отрицателни от всяка от посочените групи). Липсата на процесуална предпоставка по възникване правото на съдебно оспорване за разлика от тези по упражняване е несанируемо, тъй като субективното право на достъп до съд не е възникнало в правната сфера на оспорващото лице. Съгласно чл. 159, т.1 АПК жалбата се оставя без разглеждане, а ако е образувано съдебно производство, то се прекратява, когато актът не подлежи на оспорване. В случая е наличен фактическият състав от тази правна хипотеза и отсъствието на абсолютна положителна процесуална предпоставка по възникване правото на съдебно оспорване, детерминира недопустимост на съдебното производство, което налага неговото прекратяване като недопустимо. Недопустимостта на съдебното производство налага отхвърляне искането за сезиране на Съда на Европейския съюз, тъй като поставените с него въпроси на първо място касаят спора по същество и на следващо не е налице съмнение относно приложимостта и действието на общностните разпоредби към правоотношението, обект на съдебен контрол. Произнасяне по този въпрос е налице по сходен правен спор - виж определение № 10129 / 10.11.2022 г. по адм. дело № 1134 / 2018 г. на Върховния административен съд, тричленен състав на шесто отделение, оставено в сила с определение № 9763 / 17.10.2023 г. по адм. дело № 2927 / 2023 г. на Върховния административен съд, петчленен състав на Втора колегия. Разпоредбата на чл.47, ал.1 от Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС) няма директен ефект. Не са налице и изключителните случаи, при които общностното право придава директен ефект на текстовете на Директива 92/43/ЕИО на Съвета за опазване на естествените местообитания и дивата флора и фауна и Директива 79/409/ЕИО на Съвета относно опазване на дивите птици. Те са надлежно транспонирани в Закона за биологичното разнообразие като ясно са определени процесуалните правила и съдебния контрол върху актовете, с които се обявяват защитените зони. В решението си по дело С-93/12 от 27.06.2013 г., СЕС прокламира, че принципът на процесуалната автономия на държавите членки предполага във вътрешния правен ред на всяка държава членка да се посочат компетентните юрисдикции и да се определят процесуалните правила за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, както и че държавите членки носят отговорността за осигуряването на ефективна защита на тези права във всеки отделен случай. В §36-38 от посоченото решение е прието, че „съгласно принципа за лоялно сътрудничество, понастоящем закрепен в член 4, параграф 3 ДЕС, процесуалните правила за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, не трябва да бъдат по-неблагоприятни от тези, които уреждат аналогични вътрешноправни производства (принцип на равностойност) и не трябва да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза (принцип на ефективност). Правото на достъп до съд и ефективна съдебна защита не е безусловно. Както приема СЕС в редица свои дела, принципът на ефективна съдебна защита представлява основен принцип на правото на Съюза, който произтича от общите конституционни традиции на държавите членки. Основните права не са абсолютни и спрямо тях може да се налага ограничение, при условие, че те действително отговарят на преследваните от разглежданата мярка цели от общ интерес и че не представляват по отношение на следваната цел непропорционална и нетърпима намеса, която биха могли да търпят отделни определени лица, чиито права и интереси са засегнати. По изложените съображения съдебното производство по делото следва да бъде прекратено като недопустимо, а искането за сезиране на Съда на Европейския съюз отхвърлено като неоснователно. Водим от горното, Върховният административен съд, шесто отделение