Определение № 125 от 10.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1129/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „УниКредит Булбанк“ АД със седалище в [населено място] срещу решение № 1 от 07.01.2020 т., постановено по в. т. д. № 561/2019 г. на Апелативен съд - Пловдив. С посоченото решение е потвърдено решение № 355 от 27.06.2019 г. по т. д. № 106/2018 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което са отхвърлени предявените от „УниКредит Булбанк“ АД против Е. Е. Б. установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК за съществуване на вземане по заповед за незабавно изпълнение № 9634/11.10.2017 г., издадена в производството по ч. гр. д. № 15953/2017 г. на Районен съд - Пловдив, за сумите 49 112.15 лв., 6 256.08 лв. и 206.26 лв., представляващи съответно главница, договорна лихва за периода 20.10.2016 г. - 09.10.2017 г. и такси към 04.10.2017 г. по обявен за предсрочно изискуем договор за банков ипотечен кредит № 204/0340/116908282 от 22.10.2012 г., и евентуален иск за осъждане на Е. Е. Б. да заплати на „УниКредит Булбанк“ АД отразените в заповедта за изпълнение суми в случай на отхвърляне на иска по чл.422, ал.1 ГПК. В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на обжалваното решение и се прави искане за неговата отмяна, за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания за разрешаване на спора в съответствие със задължителната практика на Съда на Европейския съюз /СЕС/ и за присъждане на разноски. Касаторът поддържа, че решаващият извод на въззивния съд за неоснователност на исковете поради ненастъпила изискуемост на вземането вследствие липсата на погасителен план към договора за кредит е незаконосъобразен и формиран в противоречие с относимата практика на СЕС, обективирана в решение на Съда (трети състав) от 9 ноември 2016 г. по дело С-42/15. Излага доводи, че според задължителното за съдилищата в Република България тълкуване, дадено от СЕС в цитираното решение, погасителният план има само информативен характер и не обуславя дължимостта и изискуемостта на месечните погасителни вноски, чийто падеж, размер и основание са определени ясно в клаузите на договора. Изразява несъгласие с виждането на въззивния съд, че посоченото решение е неприложимо към спора по делото, тъй като е постановено във връзка с тълкуването на разпоредби от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, а спорното вземане произтича от договор за кредит за закупуване на недвижим имот, обезпечен с ипотека. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран отговор от ответницата по касация Е. Е. Б. от [населено място], която изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване /чл.113 ГПК/ при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да се произнесе по предявените от „УниКредит Булбанк“ АД против Е. Е. Б. искове за съществуване на вземане, предмет на издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК, евентуално - за осъждане на ответницата да заплати отразените в заповедта парични суми, Апелативен съд - Пловдив е приел, че исковете са неоснователни, тъй като спорното вземане не е изискуемо. От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че: Между банката - ищец и ответницата е сключен договор за ипотечен кредит на физическо лице № 204/0340/16908282 от 22.10.2012 г., по силата на който банката е предоставила на ответницата кредит в размер на 52 000 лв. за покупка на недвижим имот, върху който е учредена ипотека за обезпечаване на вземанията на банката. В договора е уговорено, че кредитът се предоставя със срок до 22.10.2042 г. и че ще се погасява разсрочено чрез ежемесечни анюитетни вноски с падеж 20-то число на месеца, като всяка вноска ще включва изискуемата към падежа главница и лихвата по редовен дълг /т.7 и т.23/; лихвите при просрочие не се включват при определяне на анюитетните вноски, а се начисляват отделно и са незабавно изискуеми /т.12.4/. Уговорена е възнаградителна лихва в размер на годишен лихвен процент, състоящ се от променлив компонент - базов лихвен процент, формиран от тримесечния СОФИБОР, плюс фиксирана надбавка от 3.461 % за първата година - до 23.10.2013 г., и 5.461 % за останалия период, както и лихва при просрочие, определена също като променлива величина. В т.7, т.12.2 и т.12.3.1 от договора вр. чл.23.3 от приложимите към него общи условия е предвидено главницата по кредита, ведно с дължимата лихва като част от всяка анюитетна вноска, да се издължава съгласно двустранно подписан погасителен план, съставляващ неразделна и задължителна част от договора. Съгласно чл.17 от договора и т.29.3 от общите условия, при неизпълнение на което и да е изискуемо задължение на кредитополучателя, в т. ч. пълно и/или частично непогасяване на главница и /или лихви, целият кредит, включващ главница, лихви, такси и разноски, става предсрочно изискуем. Според заключението на назначената в първоинстанционното производство съдебноикономическа експертиза кредитът е усвоен от ответницата на 01.11.2012 г. в пълен размер и за погасяването му са извършвани плащания до м. октомври 2016 г.; Погашенията са преустановени след 20.10.2016 г., като за времето след тази дата до м. април 2017 г. анюитетните вноски са изцяло неиздължени; Към 20.09.2017 г. непогасеният дълг по кредита възлиза на 48 265.04 лв. - главница, 2 762 лв. - договорна лихва, която е изчислена съобразно клаузата на т.4 от договора и не е увеличавана от банката при различни от договорените условия и не е капитализирана към главницата, и 916.76 лв. - наказателна лихва. Позовавайки се на т.17 от договора, банката - ищец е изпратила до ответницата нотариална покана, съдържаща изявление за обявяване на кредита за изцяло предсрочно изискуем. Нотариалната покана е връчена на 20.09.2017 г. при условията на чл.47, ал.5 ГПК. Въззивният съд е констатирал, че въпреки указаната в доклада по чл.146 ГПК доказателствена тежест, ищецът не е представил по делото погасителния план към договора за кредит, предвиден изрично в клаузите на т.7 и т.12 вр. чл.23 ОУ. За да разреши спора между страните относно значението на погасителния план за валидността на договора и за изискуемостта на претендираното от банката вземане, въззивният съд е изходил от изричната уговорка между страните, че разсроченото погасяване на кредита ще се извършва съгласно двустранно подписан погасителен план, считан за неразделна и задължителна част от договора, и от действащата към момента на сключване на договора приложима правна уредба, съдържаща се в Закона за потребителския кредит /ЗПК/. Акцентирал е върху разпоредбата на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, предвиждащ като задължително изискване договорът за кредит на потребители да съдържа информация относно условията за издължаване на кредита, в т. ч. и погасителен план с информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Изразил е виждане, че разпоредбата на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК кореспондира с чл.10, § 2, б.“з“ и б.“и“ на Директива 2008/48ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити, които съдържат изискване броят, размерът и периодичността на дължимите погасителни вноски да се уреждат в погасителен план, и признават право на потребителя през целия срок на договора да получава при поискване и безвъзмездно от банката извлечение под формата на погасителен план. Като е съобразил посочените разпоредби, въззивният съд е формирал извод, че липсата на погасителен план не се отразява на валидността на договора за кредит и на задължението на ответницата за върне предоставения й кредит, ведно с договорените лихви, но съставлява пречка ответницата - длъжник да изпадне в забава преди настъпване на окончателния падеж на кредита. В подкрепа на направения извод въззивният съд е изложил аргументи, че договорът за кредит не съдържа индивидуализация на размера на ежемесечно дължимата погасителна вноска, формирана като сбор от главница и възнаградителна лихва, а препраща по отношение на нея към двустранно подписан погасителен план, какъвто не е представен от банката - ищец; При неопределеност на размера на дължимата ежемесечна погасителна вноска е невъзможно вноската да стане изискуема с настъпване на договорения от страните падеж и кредитополучателят да изпадне в забава поради неплащането й, съответно кредитът да бъде превърнат в предсрочно изискуем от банката при условията на т.17 от договора. В заключение липсата на погасителен план е преценена като факт, изключващ правото на банката да търси изпълнение на задълженията на кредитополучателя за главница и лихви по кредита преди настъпване на уговорения в договора окончателен падеж. Въззивният съд не е възприел довода на ищеца, че при наличие на уговорки в договора относно крайния падеж, размера на предоставените средства и определяемия размер на възнаградителната лихва ответницата е била в състояние сама да изчисли размера на дължимите месечни погасителни вноски. Изложил е мотиви, че след като банката изготвя и предлага договора, в нейна тежест е да изготви и да предложи на кредитополучателя погасителен план с размера на вноските, предвиден като задължителна неразделна част към договора. За неоснователен въззивният съд е счел и довода, че ответницата е имала яснота относно размера на погасителните вноски, тъй като ги е заплащала в продължение на четири години след сключване на договора. Във връзка с този довод въззивният съд се е позовал на констатацията в заключението на съдебносчетоводната експертиза, че извършваните от ответницата плащания до окончателното преустановяване на погашенията по кредита не са с един и същ размер и че са били предназначени за погасяване и на други задължения към същата банка. Отчел е и отсъствието на информация за конкретния размер и брой на непогасените вноски в нотариалната покана, в която е инкорпорирано изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, и в заявлението за издаване на заповед по чл.417 ГПК. В изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК въззивният съд е обсъдил и довода във въззивната жалба на ищеца за незадължителен характер на погасителния план предвид тълкуването, дадено от СЕС с решение от 9 ноември 2016 г. по дело С-42/15. Доводът е преценен като неоснователен по съображения, че решението е постановено по повод тълкуване на разпоредбите на чл.10, § 2, б.“з“ и б.“и“ от Директива 2008/48/ЕО от 23 април 2008 г. и според произнасянето в него не се допуска държава - членка да предвижда в националната си правна уредба уточняване под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяване на главницата по кредита, което произнасяне не отрича задължението на кредитора при договори с разсрочено погасяване на главница и/или лихви да предостави дължимата информация на потребителя за размера, броя, датите и периодичността на подлежащите на заплащане погасителни вноски. Като допълнителен аргумент за неоснователност на поддържания от ищеца довод съдът е изтъкнал и обстоятелството, че сключеният между страните договор за кредит е извън обхвата на Директива 2008/48/ЕО, доколкото в чл.2, § 2, б.“а“ и „б“ на същата е предвидено изрично, че тя не се прилага при договори за кредит, обезпечени с ипотека, и при договори за кредит, чиято цел е придобиване на вещни права на собственост върху земя и сграда. Съдът е посочил, че специалната правна уредба на договорите за кредит за покупка на жилищен имот, обезпечени с ипотека, е създадена след сключване на процесния договор с приемането на Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители, обн. ДВ бр.59/2016 г., в който е транспонирана Директива 2014/17/ЕС от 04 февруари 2014 г. относно договорите за кредит за жилищни недвижими имоти за потребители, но тази директива и попадащите в обхвата й договори за кредит не са предмет на решението по дело № С-42/15 на СЕС. Въззивният съд се е произнесъл в мотивите към решението си и по възраженията на ответницата за наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит. С касационната жалба на ищеца и с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са въведени основания по чл.281, т.3 ГПК, съответно основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, относими към изводите на съда по възражението за неравноправни клаузи, поради което тези изводи не следва да се обсъждат. Настоящият състав на ВКС намира, че не е осъществено поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът „УниКредит Булбанк“ АД е формулирал следните въпроси, за които твърди, че са обусловили изхода по конкретното дело и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: „ 1. Погасителният план към договор за кредит с потребител обуславя ли дължимостта и изискуемостта на вноските по основание, размер и падеж, след като в самия договор за кредит тези обстоятелства са уговорени изрично между страните, или погасителният план има само информативен характер и служи за информираност на потребителя; 2. Длъжен ли е българският съд да възприеме тълкуване на правно понятие, което няма легална дефиниция във вътрешното законодателство или правото на ЕС, но което понятие е обсъдено в заключение по преюдициално запитване по чл.267 ДФЕС, макар и заключението да е дадено по искане за тълкуване на правна норма, която не намира приложение при решаване на конкретния правен спор“. Според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Първият въпрос от изложението е относим към предмета на разгледания от въззивния съд правен спор, но постановеният с обжалваното решение правен резултат не е обусловен от неговото разрешаване. В съдържанието на въпроса е инкорпорирана тезата на касатора, поддържана пред инстанциите по същество, че погасителният план има само информативен характер и липсата му не се отразява на дължимостта и на изискуемостта на погасителните вноски по кредита, тъй като основанието, размера и падежа на отделните вноски са уговорени между страните в договора. Въззивният съд не е отрекъл информативния характер на погасителния план, но е приел, че в конкретния случай той има съществено значение за определяне размера на дължимите вноски и за настъпване на изискуемостта на всяка една от тях. Преценката на съда относно значението на погасителния план е основана на конкретни клаузи от договора за кредит, в които страните са препратили към погасителен план и са постигнали съгласие той да се счита задължителна и неразделна част от договора, и е мотивирана с приложимата към спорното правоотношение правна уредба в ЗПК, предвиждаща като задължително условие наличие на погасителен план за договори от вида на процесния. Същевременно в мотивите към решението съдът е изложил съображения, че клаузите на договора не съдържат информация, достатъчна за индивидуализиране на размера на погасителните вноски, формирани като сбор от главница и възнаградителна лихва, което изключва възможността погасителният план да бъде заместен от договора. Поставеният от касатора въпрос не кореспондира с така изложените мотиви, което е достатъчно, за да се отрече характеристиката му на обуславящ правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Несъответствието на въпроса с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК прави безпредметно обсъждането на доводите в изложението относно значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК не е изпълнено и по отношение на втория въпрос от изложението, който има теоретичен характер и не касае предмета на спора, с който е бил сезиран въззивният съд. Въпросът е от значение за правилността на изразеното от въззивния съд становище за неотносимост към спора на формираната с решение от 9 ноември 2016 г. по дело С-42/15 на СЕС задължителна практика по тълкуване на разпоредби от Директива 2008/48ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити. В производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд не преценява законосъобразното формиране на изводите на въззивния съд относно приложимото към спора право, поради което формулираният въпрос не може да послужи като общо основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Не е налице и допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като независимо в какъв смисъл ще бъде отговора на поставения въпрос, той ще е от значение за правилното решаване на спора по конкретното дело, не и за точното прилагане на закона и за развитието на правото в аспекта на разясненията, дадени в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Предвид изложените съображения, решението по в. т. д. № 561/2019 г. на Апелативен съд - Пловдив не следва да се допуска до касационно обжалване. В отговора на касационната жалба ответницата е направила искане за разноски, но не е представила доказателства за реалното им извършване, поради което разноски не следва да се присъждат. С отговора е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между ответницата и адв. Е. И. от АК - Пловдив, в който е уговорено безплатно процесуално представителство в производството пред ВКС на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗА. Процесуалният представител не е претендирал уговореното възнаграждение и при липса на заявено искане няма основание възнаграждението да се присъжда служебно от касационната инстанция. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,