Определение № 201 от 03.04.2017 г. на ВКС по т. д. № 2174/2016 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано e по касационната жалба с вх. № 6940 от 13.V.2016 на [фирма]-София /по-нататък само [фирма] или Банката/, подадена чрез нейния юрисконсулт против решение № 528 на Софийския апелативен съд, ТК, 6-и с-в, от 22.ІІІ.2016 г., постановено по т. д. № 3438/2015 г., с което е било потвърдено първоинстанционното решение № 88/26.VІ.2015 г. на Софийския ОС, ТК, 5-и с-в, по т д. № 152/2014 г. В ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените от банката настоящ касатор по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК срещу [фирма], [фирма] и П. Д. Д. пасивно съединени положителни установителни искове, относно това, че тези трима ответници солидарно й дължат сума в общ размер от 90 004.69 евро, представляваща вземане по банков кредит с настъпил падеж – преди датата на подаване на заявлението по чл. 417, т. 2 ГПК /10.ІV.2014 г./, от която 60 000 евро – девет падежирани вноски от главницата по погасителен план за периода от 14.VІІ.2013 г. и до подаването на това заявление; 28 029.94 евро – просрочени лихви, вкл. договорна и наказателна лихва /надбавка/, дължими за периода 14.VІІ.2013 г. – 9.ІV.2014 г., а именно: 23 936.11 евро – договорна лихва и 4 108.83 евро – наказателна лихва /надбавка/; 1 058.25 евро неплатена такса за управление на кредита, дължима на 14.ІХ.2013 г.; 958.25 евро – неплатена такса „управление”, дължима на 14.ХІІ.2013 г.; 958.25 евро – неплатена ткса „управление”, дължима на 14.ІІІ.2014 г., както и ведно със законната лихва върху горепосочената главница, ситано от 11.ІV.2014 г. и до окончателното й изплащане. Оплакванията на банката касатор са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който пасивно съединените положителни установителни искове на [фирма]-София срещу тримата ответници да се уважат за горепосочените суми в размер общо на 91 004.69 евро, вкл. и ведно със законната лихва върху главницата от 60 000 евро, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417, т. 2 ГПК и ведно с пропорционално присъждане на всички направени по водене на делото от кредитната институция разноски. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК [фирма] обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 139/5.ХІ.2014 г. на І-во т.о. по т д. № 57/2012 г., по следните четири материално- и процесуалноправни въпроса: 1./ „Необходимо ли е ищецът изрично да е поискал от съда да признае за установено съществуването на вземанията му по договора за кредит за вноски с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, които вноски са детайлно посочени в извлечение от счетоводните книги, като част от общото вземане или въззивният съд следва да ги признае за установени и без изрично искане /имайки предвид, че САС е постановил, че вземането съществува в размер и по основание така, както е заявено пред заповедния съд/?”; 2./ „Следва ли въззивният съд по иск с правно основание по чл. 422 ГПК-във вр. чл. 415 ГПК да признае за установено съществуването на вземане на ищеца по договор за банков кредит по отношение на вноските по кредита и другите акцесорни вземания с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и включени в представеното извлечение от счетоводните книги, ако за първи път такова изрично искане е направено от ищеца в хода по същество пред първата инстанция?”; 3./ „Ако е необходимо изрично искане по т. 1, кой е крайният момент, до който ищецът трябва да го упражни – при подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, при депозиране на исковата молба по чл. 422 ГПК, в първото заседание за разглеждане на делото, до приключване на съдебното дирене в първата инстанция, при устните състезания в първата инстанция?”; 4./ „Представлява ли изменение на основанието на иска по чл. 422 ГПК установяване на съществуването на вноски и други акцесорни вземания с настъпил падеж по договор за банков кредит (посочени в извлечението от счетоводни книги при подаване на заявлението по чл. 417 ГПК), представляващи част от общото вземане, предмет на установителния иск с оглед постановките на т. 11, б. „ б ” от ТР № 4/18.VІ.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г.?” По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация П. Д. Д. от София писмено е възразил чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното от банката въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му, както и за присъждане на разноски за настоящето касационно производство в размер на изплатения адвокатски хонорар, възлизащ на 3 500 лв. (три хиляди и петстотин лева) – съгласно приложените по делото договор за правна защита и съдействие № А-566227 от 5.VІІ.2016 г. и Списък по чл. 80 ГПК. Инвокирани са доводи, че касационната жалба била в противоречие с изрично цитираните в мотивите на обжалвания съдебен акт решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и че не своевременно, т.е. за първи път едва в производството пред САС, банката настоящ касатор била направила искане за признаване съществуването на нейни вземания срещу тримата ответници с настъпил падеж преди подаване на заявлението й по чл. 417, т. 2 ГПК. О. двама ответници по касация- [фирма] и [фирма], не са ангажирали становища на свои представители нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията в касационната жалба –за неправилност на атакуваното въззивно решение. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред САС, настоящата касационна жалба на [фирма]-София ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая е налице приложно поле на касационното обжалване по 4-те релевирани в изложението на банката касатор материално- и процесуалноправни въпроса, са следните: За да потвърди изцяло решението на Софийския ОС, с което пасивно съединените положителни установителни искове на банката настоящ касатор са били отхвърлен в предявения по делото техен размер от общо 444 305.35 евро, САС е приел, че въззивните доводи, наведени от кредитната институция в жалбата й, се отнасят само до падежираните преди датата на подаване на заявлението по чл. 417, т. 2 ГПК вноски по процесния договор за банков кредит, т.е., че обжалваното първоинстанционно решение било влязло в сила „в частите, с които предявените искове са отхвърлени за сумите над общо 90 004.69 евро”. Констатирано е било в тази връзка, че в хода на устните състезания пред първостепенния съд, при условията на евентуалност, в случай че не бъде възприета тезата й за настъпила предсрочна изискуемост на целия процесен кредит, [фирма]-София е направила искане да бъдат признати за съществуващи само вземанията й към тримата ответници, сочени като нейни солидарни длъжници, които са с настъпил падеж към момента на приключване на съдебното дирене, евентуално – към датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение въз основа на извлечението от счетоводните й книги. Така, с изричното позоваване на т. 11, б. „ б ” от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 4/18.VІ.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.дело № 4/2013 г., но също и на шест, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения на отделни състави от ТК и ГК на ВКС, възпроизвеждащи постановката по т. 18, ал. 2 от същото тълкувателно решение, въззивната инстанция в крайна сметка е приела, че искът с който е сезирана подлежи на отхвърляне и за горепосочената негова част: „тъй като предметът на исковото производство е обвързан от основанието и размера на вземането, заявено в заповедното производство, и е недопустимо в исковото производство да се изменя основанието, от което същото произтича”. Налице е основанието по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, тъй като според точния разум на т. 11, б. „б” от горецитираното ТР на ОСГТК на ВКС „в производството по иска, предявено по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, е допустимо да се приемат за съвместно разглеждане друг иск на ищеца – чл. 210, ал. 1 ГПК, насрещен иск – чл. 211 ГПК, инцидентен установителен иск – чл. 212 ГПК, ако са налице условията за приемането им за съвместно разглеждане с иска по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК”. От друга страна, общоизвестно е /арг. чл. 64, ал. 1 ЗСВ/ постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 139/5.ХІ.2014 г. на състав на І-во т.о. на ВКС по т. д. № 57/2012 г., следващо по време горецитираното тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС, с което дословно е прието, че вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката-кредитор по реда на чл. 418-във вр. чл. 417, т. 2 ГПК и чл. 60, ал. 2 ЗКИ не е изискуемо, независимо,у че кредиторът сее позовал на предсрочната изискуемост на целия остатък от кредита в исковата си молба. В тази хипотеза изискуеми са само вземанията, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания /неустойки, лихви/, които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и са включени в представеното извлечение от счетоводните книги. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение