Определение № 50594 от 15.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 38/2022 г.

Производството е по реда чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Г. К. срещу решение № 911 от 27.07.2021г. по в.гр.д.№ 716/2021г. на Апелативен съд София за потвърждаване на решението по гр.д.№ 6879/2019г. на СГС, с което по иск на „Траял Корпорация“АД К., търговско дружество, учредено съгласно разпоредбите на Република С., на основание чл.119,ал.1 КМЧП е признато и допуснато изпълнението на територията на България решение от 07.11.2013г. на Районен съд Крушевац, [населено място], Република С. по дело № 99/13, с което П. К. е осъден да заплати на Траял Корпорация“АД сумата 6 667 182.60 динара със законна лихва от 09.04.2012г. С касационната жалба са въведени доводи за неправилност на основанията по чл.281,т.3 ГПК с искане за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявения иск. Твърдението е за неправилно приложение на разпоредбата на чл.46,ал.1,б.“а“ от Договора за правна помощ между НРБ и ФНРЮ за взаимна правна помощ от 1957г., изразяващо се в неправилна преценка относно компетентността на Районен съд Крушевац да разреши спора по предявения от „Траял Корпорация” (под формата на насрещен) иск срещу П. К.. Твърдението е, че П. К. не е имал постоянно местожителство в С., а е имал само адрес за пребиваване в [населено място] - възражение въведено от К. във връзка с предявения срещу него в рамките на спора по дело 116/2012г., висящо пред друг състав на РС Крушевац (с ищец П. К. срещу сръбското дружество за заплащане на възнаграждение на К. за работата му в управителния съвет на „Траял Корпорация“) насрещен иск. Касаторът посочва, че насрещният иск е образуван в отделно производство - дело 99/13г.(чиято екзекватура се иска), но за това дело, пълномощниците му по по-рано заведеното дело (116/2012) не са имали мандат да го представляват, съответно да получават препис от исковата молба. Поддържа се, че препис от исковата молба, обективираща насрещния иск, не е връчен на К. и на неговия адрес след образуване на делото по насрещния иск. Поддържа, че решението по дело № 99/13 е постановено като неприсъствено поради непредставяне от ответника на отговор на иска, което е дало основание съдът да постанови удовлетворяване на исковата молба, независимо, че съдебните книжа са връчвани на К. не на неговия постоянен адрес в България, а на адреса в С., който той е имал до изтичането на работната му виза на 21.04.2012г. Поддържа се, че касаторът като ответник по дело 99/13 не е имал възможност да организира защитата си. Посочва се, че въззивният съд е извършил неправилна преценка на обстоятелствата по чл.46,ал.1,б.“г“ от Договора за правна помощ, приемайки, че К. е бил редовно призован според законодателството на С. по дело 99/13 и в тази връзка са нарушени основни принципи на българското право; че е извършена неправилна преценка и на обстоятелствата по чл.46,ал.1,б.“в“ от ДПП като е отречено решението, чиято екзекватура се иска, да е постановено в противоречие с българското право. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпроса „Приложима ли е разпоредбата на чл.117,т.1 и т.2 КМЧП при преценка на условията за допускане изпълнението на чуждестранно съдебно решение на територията на България с оглед действието на ДПП между НРБ и ФНРЮ?“, който въпрос според касатора е разрешен в противоречие с решението по т.д.№ 340/2017г. на 1 т.о. на ВКС и е „важен за развитието на правото и за точното приложение на закона“. Твърдението е, че въззивният съд е приложил превратно принципа за субсидиарност като е ограничил приложното поле на чл.117 КМЧП и не е извършил необходимата преценка за наличието на основание за допускане изпълнението на чуждестранно съдебно решение на територията на страната ни съобразно разпоредбата на чл.117,т.1 КМЧП. Касаторът възразява, че след като няма постоянно пребиваване на територията на С. от 2012г., образуваното през 2013г. дело 99/13 на РС Крушевац е в компетентността на българския съд, а дори сръбският съд да е бил компетентен, той е следвало да обезпечи надлежното уведомяване и призоваване на ответника по делото, което не е сторено. Касаторът счита, че в резултат на неправилно приложение на чл.46 ДПП в противоречие с практиката на ВКС по т.д.№ 340/2017г. на 1 т.о. на ВКС, където е посочено, че „изискванията на чл.117 КМЧП следва да са налице при допускане изпълнението на чуждестранно решение, независимо от действието на договора на правна помощ“, въззивният съд е постановил очевидно неправилно решение. В писмен отговор насрещната страна „Траял Корпорация“АД К. оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на касационната жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: В хода на производството по дело 116/12 пред РС Крушевац ищецът по него П. К. е бил редовно представляван - обстоятелство, което не е спорно в производството по екзекватура. В съдебното заседание на 07.11 2012г. (видно от протокола от това заседание, приобщен на л.86 от материалите по делото на СГС) неговият представил адв. Д. М. (с пълномощно по заместване от пълномощника на К. адв. З. М.) е получил непълен препис от отговора на исковата молба, съдържаща и насрещен иск. Пълномощникът е заявил становище преписката по насрещния иск да се отдели в отделно производство. Делото е отложено за 21.12.2012г. На 21.11.2012г. от пълномощника на К. адв. З. М. е депозирано „писмено заявление от пълномощника на ищеца със становище по отговора на ответника на исковата молба и насрещната искова молба“. В него е посочено, че адв. М. е получила и се е запознала с пълния текст на отговора, съдържащ насрещния иск, но няма да заяви становище по последния, докато съдът не се произнесе дали той ще се разглежда в същото производство. Поискала е съдът да „отхвърли насрещната искова молба като нередовна, тъй като не са налице условията за разглеждането й в настоящото производство“. В същия смисъл е и изразеното в писменото становище на адв.М. от 15.12 2012г. - насрещната искова молба следва да се разгледа в отделно производство, в съответствие с новоприетия закон за гражданското съдопроизводство, а ако съдът реши да се произнесе по нея в рамките на образуваното вече производство, тогава от името на К. ще бъде заявено становище по нея. С акт на съда по дело 116/12 от 21.12.2012г. е отхвърлено искането за обединяване в общо производство пред този съд на внесената насрещна искова молба. Наредено е на деловодството да отдели преписката по нея и делото да бъде предадено за разглеждане от друг съдебен състав. На ответника по насрещния иск К. е изпратен за връчване препис от исковата молба (насрещния иск) по образуваното под нов номер дело № 99/13 по описа на РС Крушевац: с препоръчана пратка 00952/03.04.2013г., изпратена на адреса, посочен от К. в качеството му на ищец по дело 116/12 ( [улица]/9, Ч.), с констатации от 4 и 5 април 2013г. „получателят не си е у дома“ като и при двата опита е отбелязано оставяне на съобщение; с препоръчана пратка 18686/26.06.2013г., изпратена на същия адрес с констатация „непотърсена”; с пратка 02549/21.08.2013г. върната като непотърсена през септември 2013г. На 07.11.2013г. е постановено решението по дело 99/13, с което П. К. е осъден да заплати на „Траял Корпорация“ сумата 6 667 182.63 динара със законна лихва от дата на предявяване на насрещния иск - 09.04.2012г., съставляваща обезщетение за вреди, за причиняването на които, К. е осъден с влязла в сила присъда на РС Крушевац по дело 186/2012г. (С присъдата от 29.02.2012г. по дело 186/12г. П. К. е осъден за това, че през 2009г. като генерален директор на „Траял Корпорация“ е допуснал очевидна безстопанственост и поради нехайство е причинил щети на дружеството, неосъществявайки необходимия надзор по събиране на вземанията му от трето лице в производството по несъстоятелност на последното, в резултат на което „Траял Корпорация“ е загубила правото си на събиране на вземането от 6 667 182.63 динара. В присъдата е посочено, че с цел удовлетворяване на имуществения иск ощетеното дружество може да заведе гражданско дело, което е сторено посредством предявения и отделен в отделно производство - №99/13 насрещен иск). С решението от 07.11.2013г (наименовано „присъда”) по дело 99/13 П. К. е задължен да заплати на „Траял Корпорация“ обезщетението, установено с влязлата в сила присъда № 186/1012г. В решението е посочено, че то подлежи на обжалване в срок от 15 дни пред Апелативен съд К.. В мотивите е прието, че на П. К. е бил предоставен „този иск за отговор“, но ответникът не е предоставил отговор, поради което съдът е постановил решението си (присъдата), с която удовлетворява исковата молба. Удостоверено е, че решението е влязло в сила на 05.05.2014г. (като връчено на длъжника на 22.04.2014г. и на кредитора на 12.11.2013г.). На 07.04.2015г. пред Районен съд Крушевац е депозирано предложение от адвокат М. Б. като пълномощник на П. К. за повторно гледане на спора по дело № 99/13 с твърдения, че пълномощникът е получил решението на 30.03.2015г. Изложено е, че поради незаконни действия по връчване на решението на К. не е дадена възможност той да участва в гледането на делото пред съда и да обжалва резултата по него. Предложението за повторно гледане на делото е отхвърлено с решение от 18.05.2018г. на РС Крушевац, който е изложил съображения, че на ответника не е отнета възможността да участва в делото чрез незаконни действия, особено като се има предвид, че искът по това дело (предявен като насрещен с отговор на исковата молба) е съществувал в дело 116/12 от 06.04.2012г. - датата на предявяването му до 21.12.2012г., когато съдът е постановил насрещният иск да се гледа отделно; че през цялото това време искът и насрещният иск са съществували в едно дело, в което П. К. е посочил като свой адрес [улица]/9, Ч.; че насрещният иск е бил връчен на пълномощника на К., който е дал становище по този иск; че К. неоснователно изтъква, че тази искова молба му е връчена на адрес, който е напуснал на 29.02.2012гг., защото дори ответникът да се е изнесъл от посочения адрес на посочената дата, по дело 116/12 той не е уведомил съда за промяната на адреса си, което е бил „ длъжен да направи, съгласно ГПК“; счетено е, че след като насрещният иск е съществувал в дело 116/12 до 21.12.2012г., когато е постановено отделянето му, връчването на ответника не е могло да бъде извършено на друг адрес, освен на адреса, посочен в дело 116/12, който адрес К. е посочвал до приключването на спора по него - ноември 2013г. По тези съображения е счетено, че не са изпълнени условията, посочени в разпоредбата на чл.426,ал.1,т.2 от съдопроизводствения закон за повторно гледане на делото и не са били налице незаконни действия при връчването на ответника;а на него е дадена възможност да участва в гледането на спора, тъй като връчването е извършено на адреса, който сам посочва. С решение от 25.10.2018г. на Висш съд К. е потвърдено решението от 18.05.2018г. по дело 99/13 и е отхвърлена жалбата на К. като неоснователна като са споделени всички съображения на районния съд. В решението на Висшия съд К. не е указана възможност за обжалване. Съставът на САС е приел, че в процедурата по признаване на процесното чуждестранно решение е приложим Договорът между Народна Република България и Федеративна Народна Република Ю. за взаимна правна помощ, тъй като по силата на чл.3 КМЧП, когато е налице действащ двустранен международен договор, преценката относно условията за признаване и допускане на изпълнението на чуждестранното решение се извършва при съблюдаване на този договор. Мотивирано е, че в тези случаи нормите на КМЧП се прилагат субсидиарно - доколкото в договора определени въпроси не са изрично уредени. Обосновано е, че са изпълнени изискванията на чл. 45 от Договора за правна помощ между Република България и Република С. - към молбата за допускане на изпълнението са приложени пълен препис от решението и удостоверение, че е влязло в сила и подлежи на изпълнение; наличие на изрично удостоверяване, че ответникът е бил редовно призоваван и уведомен според законодателството на държавата, в която е постановено решението. Счетено е, че не са налице правоизключващите предпоставки, обосноваващи отказ за признаване и допускане изпълнението по чл.46, ал.1, б. „а“- „д“ от Договора. Обсъдени са конкретните възражения, наведени от въззивника. По твърдението за неправилна преценка относно компетентността на районния съд в [населено място], С., да разреши спора с оглед разпоредбата на чл. 46, ал. 1, б. "а" от договора - неотчитане на обстоятелството, че постоянният адрес на П. К. е в България и твърдението, че решаването на делото е от изключителната компетенция на местните съдилища, решаващият състав на апелативния съд е мотивирал извода, че се иска признаване на осъдително решение за заплащане на обезщетение от непозволено увреждане, при което вредата е причинена на територията на Република С. - факт, установен с влязла в сила присъда, а изключителна компетентност на българските съдилища за такива искове не е предвидена изрично - нито в двустранния договор, нито в чл.19 КМЧП. Твърдението за нарушение на чл. 46, ал. 1, б. "г" от договора - нередовност на призоваването и нарушаване на правото на защита на ответника в производството по насрещния иск е счетено също за неоснователно по съображения, че тези доводи са обсъдени от сръбския съд в проведеното самостоятелно производство по искането за отмяна на неприсъственото решение, проведено на две инстанции и са приети за неоснователни с влязъл в сила съдебен акт. Мотивирана е и неоснователността на твърдението, че процесното решение противоречи на българското законодателство по смисъла на чл. 46, ал. 1, б. "в" от договора с правния аргумент, че обезщетяване на вреди, причинени в резултат от престъпление, не противоречи на българското законодателство, а такава отговорност е уредена в чл. 45 и сл. от българския закон - ЗЗД. Искането за допускане на обжалването по поставения от касатора въпрос не следва да бъде уважено: Тезата на касатора, която стои в основата на въпроса - че въззивният съд е „ограничил“ приложното поле на чл.117 КМЧП и не е извършил необходимата преценка за наличието на основание за допускане изпълнението на чуждестранно съдебно решение на територията на страната ни съобразно разпоредбата на чл.117,т.1 КМЧП - чуждестранният съд да е бил компетентен с оглед разпоредбите на българското право, не съответства на ясно изложените правни аргументи в мотивите към обжалвания акт. Разпоредбата на чл.117,т.1 КМЧП е възпроизведена в чл.46,ал.1,т.1 ДПП с уточнението, че Кодексът въвежда и изискването при имуществени спорове чуждата компетентност да не произтича единствено от гражданството или регистрацията на ищеца в държавата на съда. Същественото е, че ищецът не е въвел в предмета на спора твърдение, че единственото основание за чуждата компетентност по имуществения спор за обезщетение от деликт, предмет на дело 99/13 по описа на РС Крушевац, е била регистрацията на ищеца по него „Траял Корпорация“ в държавата на съда - Република С., който довод би бил и в очевидно несъответствие с разпоредбата на чл.18 КМЧП (вредите са настъпили извън България и вредоносното деяние е извършено извън пределите на България). Въззивната инстанция, обсъждайки предпоставката по чл.46,ал.1,т.1 от Договора за правна помощ, изрично е приела, че изключителна компетентност на българските съдилища по искове за непозволено увреждане не е предвидена изрично - нито в двустранния договор, нито в чл.19 КМЧП. Неуместно е позоваването от касатора на противоречие на обжалваното решение с решението по т.д.№ 340/2017г. на 1 т.о. на ВКС, касационното обжалване по което е допуснато по съвсем различен процесуалноправен въпрос. Въззивното решение е постановено в съответствие с дадения отговор на правния въпрос с решението по гр.д.№ 241/2012г. на 2 г.о. на ВКС - признаване и допускане изпълнението на чуждестранни решения и други актове съобразно разпоредбите на КМЧП се извършва в случаите, когато липсва уредба на това признаване в общностното право, международни актове и двустранни актове - договори за правна помощ; КМЧП съдържа общата уредба. Тезата, която също стои зад въпроса, че въззивният съд не е изследвал дали са били нарушени основни принципи на българското право, свързани със защитата на страните - проверка, дължима на основание чл.117,т.2 от КМЧП, също не съответства на мотивите към обжалваното решение. Това условие за допускане признаване, съответно допускане изпълнението на чуждестранното решение, се съдържа в разпоредбата на чл.46, ал.1,б.”в” от ДПП, която също е обсъдена от състава на апелативния съд, който е изложил категоричните и ясни аргументи - обезщетяване на вреди, причинени в резултат от престъпление, не противоречи на българското законодателство, а такава отговорност е уредена в чл. 45 и сл. от българския закон - ЗЗД. Самото твърдение на касатора във въпроса, че решението на сръбския съд противоречи на българското право е декларативно и необосновано с каквито и да било правни доводи. Както се посочи неуместно и неотносимо е позоваването на касатора на противоречие на обжалваното решение с решението по т.д.№ 340/2017г. на 1 т.о. на ВКС. Недоказано е и приложното поле на допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК, за което касаторът не е изложил никакви аргументи. При отсъствие на въпрос, отговарящ на критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция няма правомощие да извежда включения в предмета на спора и значим за изхода му правен проблем, обусловил решаващите правни аргументи на въззивната инстанция, от оплакванията на касатора за неправилност на решението, от твърденията му по фактите и собствената му преценка за тяхното значение за изхода на спора. Единствено при наличието на изчерпателно изброените от законодателя общо и допълнително основания може да бъде осъществен факултативният касационен контрол, а тези предпоставки в настоящия случай отсъстват. Касаторът не поставя правен въпрос по съществените за изхода на спора правни проблеми, относими към констатацията, че П. К. чрез надлежен процесуален представител е получил препис от отговора на своята искова молба, с който е предявен и насрещния иск на дружеството, т.е получил е препис от насрещния иск, по който той е ответник; че П. К. е бил призоваван за производството по дело 99/13 на същия адрес, който до приключване на производството по дело 116/12, по което той е ищец, е посочил като свой, неуведомявайки за нов такъв, от който да бъде призоваван; че този факт е дал основание за извод, че тази страна е била редовно призована за производството по дело 99/13 с оглед разпоредбите на приложимия сръбски процесуален закон. Решението по дело 116/12 е постановено на шести ноември 2013г. и по него актуалният адрес, посочен от самия касатор-ищец по делото, е този, на който през м.април-август 2013г. са изпращани призовките по дело 99/13, решението по което е постановено на седми ноември 2013г. Доводът за очевидна неправилност не е подкрепен с релевантни съображения. Основанието за директен достъп до касационен контрол следва да бъде надлежно обосновано от касатора и не подлежи на служебно установяване от съда, а в случая отсъства каквото и да било основание за преценка от съобразителната част на обжалваното въззивно решение да са пряко установими пороци в сочения смисъл - решението на апелативния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е видимо необосновано, предвид правилата на формалната логика. Доводът на касатора, че пълномощниците му по дело 116/12 не са имали мандат да го представляват по образувания в отделно производство насрещен иск - по дело 99/13 и да получават препис от исковата молба по последното, освен че не е въведен в рамките на спора пред инстанциите по същество, е и нелогичен, тъй като насрещният иск е предявен като защитно средство на насрещната страна в рамките на производството по дело 116/12 и препис от него е връчен на пълномощниците на К. в хода на висящото производство по това дело. Редовното уведомяване на К. като ответник по дело 99/13 е основано на други аргументи, а не на уведомяване чрез пълномощниците му, които са го представлявали по дело 116/12. При този изход на производството касаторът следва да заплати на насрещната страна сумата 7 735 лева - поискани и доказани разноски за изготвянето на отговор на касационната жалба. По изложените съображения съставът на ВКС