Определение № 3111 от 07.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1807/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от А. С. А. срещу определение № 419 от 24.07.2025 г., постановено по в.ч.гр.д. № 336/2025 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново. С това определение след частична отмяна на определение № 524/ 29.04.2025 г., постановено по гр.д. № 769/2023 г. по описа на Окръжен съд – Русе, е изменено в частта му за разноските протоколно определение от 19.02.2025 г. за прекратяване на първоинстанционното производство, като А. С. А. е осъден да заплати на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ допълнително разноски в размер на 3 410 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение с ДДС. С обжалвания акт е потвърдено определение № 524/ 29.04.2025 г., постановено по гр.д. № 769/2023 г. по описа на Окръжен съд – Русе, в частта, с която е оставена без уважение молба, подадена от А. С. А., с която се иска да бъде изменено в частта му за разноските протоколно определение от 19.02.2025 г. за прекратяване на първоинстанционното производство, като бъде намален размерът на разноските за адвокатско възнаграждение, присъдени в полза на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“. В частната касационна жалба се навежда оплакване за неправилност на обжалваното определение, тъй като въззивният съд е допуснал нарушение на нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК. Частният касатор, имащ качеството на ищец в производството, счита, че заплатеното от ответника по предявения иск адвокатско възнаграждение за защитата му пред първата инстанция е прекомерно с оглед на действителната правна и фактическа сложност на делото и доколкото в процеса е направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, то трябва да се възложи за заплащане на ищеца в по-нисък размер. Поддържа, че при определяне на действителната правна и фактическа сложност на делото трябва да се съобрази, че то е прекратено още в първото заседание, преди да са предприети действия за събиране на доказателства, както и че действията по снабдяване с необходими документи от чужбина, които са били необходими, за да се прецени дали предявеният иск е допустим, са извършени от ответното дружество, а не от упълномощения да го представлява адвокат. Заявява, че следва да се отчете и това, че причина за завеждане на предявения иск е поведението на ответника, който не е предоставил на ищеца извънсъдебно изисканата информация за определяне на това кой субект е длъжник по предявеното вземане. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се прави позоваване на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът по частната касационна жалба - Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, е подал писмен отговор, в който заявява, че не са налице основанията за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, както и че то е правилно. Претендира разноски за защита в производството пред касационния съд. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа изложените в частната касационна жалба доводи, данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в установения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, поради което е допустима. За да постанови обжалваното определение, Апелативен съд – Велико Търново е приел, че първоинстанционният съд е сезиран с две молби по чл. 248 ГПК, които са подадени от двете страни по спора и с които се иска да бъде изменено в частта му за разноските постановеното по делото определение за неговото прекратяване. С двете молби е повдигнат въпросът дали в полза на ответника следва да се присъждат разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита в производството пред първата инстанция, както и какъв е неговият размер. Въззивният съд е счел, че с оглед прекратяването на делото на основание чл. 78, ал. 4 ГПК ответникът има право да му бъдат възстановени направените разноски, които се доказва, че са такива за заплатено адвокатско възнаграждение на упълномощен да го представлява адвокат. Съдът е разгледал направеното от ищеца възражение за прекомерност на тези разноски по чл. 78, ал. 5 ГПК, като е извършил съпоставка на размера на платеното адвокатско възнаграждение с действителната правна и фактическа сложност на делото. Последната е определена при съобразяване на предмета на делото, което е образувано за разглеждане на предявен иск по чл. 515 КЗ, на цената на този иск от 120 000 лв., както и на това, че по него е въведено възражение за недопустимост на иска. Отчетени са и действията, извършени от упълномощения от ответника адвокат за защита в производството, които с оглед международния характер на спорното право включват и такива по установяване на съдържанието на приложимото право и снабдяване с документи от субекти, чието място на дейност е извън страната. С оглед на това и като е счел за неприложима Наредба № 1 от 09.07.2004 г., издадена от Висшия адвокатски съвет, въззивният съд е приел, че размерът на направените от ответника разноски за адвокатско възнаграждение, които следва да се възложат в тежест на ищеца, трябва да е по-нисък от платеното възнаграждение. Той е определен на сумата от 4 800 лв. с ДДС, която е с 3 410 лв. по-висока от тази на присъдените разноски с определението за прекратяване на делото от първоинстанционния съд. Поради това е заключено, че е неоснователна подадената от ищеца молба по чл. 248 ГПК, с която се иска в негова тежест изобщо да не бъдат възлагани направените от ответника разноски за адвокатско възнаграждение или те да бъдат намалени, както и че е основателна молбата, подадена от ответника, с която се иска в тежест на ищеца да бъде възложено заплащането на направените от него разноски за адвокатско възнаграждение в по-висок размер от този, присъден с определението за прекратяване на делото. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване частният касатор поставя два въпроса, които заявява, че са разрешени в обжалваното определение и че са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, като по всеки от тях поддържа допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване на един въззивен съдебен акт по чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е налице предвиденото в тази норма общо основание, което е въззивният съд да се е произнесъл по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело. Наред с това, за да бъде допуснато едно решение до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да се направи извод, че е осъществено някое от допълнителните основания за това, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Първият въпрос, който е формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, е: Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички оплаквания и възражения, отнасящи се до неправилността на първоинстанционното определение, посочени в частната жалба, както и да обсъди събраните по делото доказателства, които са от значение за установяване на правнорелевантните за спора факти и направените от страните доводи?. По него частният касатор се позовава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. От посочената съдебна практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в която е дадено разрешение по поставения процесуален въпрос, на която се заявява, че обжалваното определение противоречи, е видно, че тя се отнася до задълженията на въззивния съд, но само в едно конкретно производство, което е това, образувано за разглеждане на въззивна жалба срещу постановено от първоинстанционния съд решение по същество на спора. При постановяване на обжалвания акт обаче апелативният съд се е произнесъл в производство по разглеждане на частна жалба срещу определение на първоинстанционния съд, което се различава от производството по въззивно обжалване на съдебни решения по правомощията, които има въззивният съд в него при произнасяне по правилността на обжалвания акт. Съдът, разглеждащ подадена частна жалба, за разлика от този, разглеждащ въззивна жалба, разполага с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по него, без да е обвързан от изложените в частната жалба оплаквания, които имат значение единствено да го ориентират за становището на страната /в тази насока са указанията, дадени в мотивите на Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. по тълк.д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС/. Това означава, че процесуалният въпрос за задълженията, които има въззивният съд в производството по въззивно обжалване на съдебни решения, който е разрешен в съдебната практика, на която се позовава частният касатор, изобщо не е включен в предмета на настоящото производство, което има друг характер и в което въззивният съд има различни правомощия. С оглед на това той не отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по него не може да се допусне касационно обжалване. Вторият въпрос, поставен от частния касатор, е: При определяне на размера на адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗАдв, длъжен ли е съдът да вземе предвид освен правната и фактическа сложност на делото, материалният интерес и процесуалните действия на страните, включително некоректно и подвеждащо поведение на ответника? Този въпрос не е включен в предмета на делото, по което е постановено обжалваното определение. Спорът, който е повдигнат пред въззивния съд в производството по обжалване на определението на съда от първа инстанция, постановено по направени от страните искания по чл. 248 ГПК, е дали в тежест на ищеца възниква задължение да възмезди направените от ответника разноски за адвокатско възнаграждение, което се доказва, че е уговорено в сключен с упълномощения адвокат договор за поръчка и е заплатено на последния. Следователно в производството не е оказвана безплатно адвокатска защита на ответника от упълномощения адвокат, а правните действия по защита са извършени възмездно. Това означава, че в случая при произнасянето по отговорността за разноски изобщо не намира приложение нормата на чл. 38 ЗАдв, тълкуването и прилагането на която е предмет на формулирания от частния касатор втори въпрос, тъй като с нея се регламентират предпоставките, при които един адвокат може да оказва безплатно адвокатска помощ, както и редът, по който се определя и заплаща възнаграждение на адвоката в тази хипотеза. Ето защо този въпрос не е включен в предмета на делото пред въззивния съд и не отговаря на изискванията за покриване на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения се налага изводът, че не следва да се допуска касационно обжалване на определение № 419 от 24.07.2025 г., постановено по в.ч.гр.д. № 336/2025 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново. В производството по чл. 248 ГПК не се дължат разноски на страната, в чиято полза то е приключило, поради което и искането на ответника по частната касационна жалба за присъждане на такива, направени в производство пред касационния съд, е неоснователно. Актът, с който съдът се произнася по подадената молба по чл. 248 ГПК, не е от категорията на актовете, предвидени в чл. 81 ГПК, с които се слага край на делото, защото с него съдът не решава материалноправен или процесуалноправен въпрос по конкретното исково производство, а само изменя или допълва вече постановен съдебен акт в частта за разноските при направено от страната искане. С оглед на това и изходът от производството по чл. 248 ГПК не обосновава отговорност за нови разноски като санкция за неоснователно предизвикан правен спор. След като не се дължат разноски в производството по чл. 248 ГПК, то няма основание за присъждане на разноски и по делата, образувани при обжалване на постановения в това производство акт. Това се приема последователно в практиката на ВКС - Определение № 387 от 14.08.2019 г., постановено по ч.т.д. № 1669/2019 г. по описа на ВКС, I т.о., Определение № 136 от 19.03.2019 г., постановено по ч.т.д. № 2580/2018 г. по описа на ВКС, I т.о. и други. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение