Определение № 1179 от 20.09.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1720/2010 г.

Делото е образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение на Софийския градски съд по гр. д. № 12460/2009 год. Ответниците по жалбата, ищци по делото, В. Б. –Ш., Г. О. и М. Р. – О., тримата от [населено място], оспорват жалбата като неоснователна. След проверка, касационният съд установи следното: Софийският градски съд, с обжалваното въззивно решение, е потвърдил решението на Софийския районен съд, постановено на 25. 6. 2009 г. по гр. д. № 11294/2008 год.. С това решение е осъдено [фирма] да заплати на всеки от тримата ищци по 600 лв. обезщетение за неимуществени вреди и да заплати на всеки от тримата по 24. 61 лв. лихва за забава върху главницата от 600 лв.. Съдът е ангажирал отговорността на дружеството на основание чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД, след като е приел за установено от доказателствата по делото, че негови служители не са изпълнили задължението си за необходима грижа към пътниците, чийто полет е бил отложен, като им осигурят информация, настаняване в хотел и други мерки за нормално пребиваване през времето на закъснение на полета, вследствие на което ищците са преживели неудобство, стрес и възмущение. Жалбоподателят е подал молба вх. № 61338/2. 9. 2010 г., с която моли да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Искането е необосновано. С молбата се твърди, че въззивното решение е в противоречие със съдебната практика, която приема, че договорната отговорност изключва деликтната отговорност, което становище е отразено в представеното от жалбоподателя решение на състав на ВС от 1960 г.. В случая не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй-като посоченото решение не е тълкувателно и не представлява задължителна съдебна практика. То е и неотносимо към спора по настоящото дело, тъй-като е безспорно установено, че между страните няма преки договорни правоотношения. Претенцията на ищците се основава на немарливо изпълнение на работата от страна на дружеството – превозвач, което не е осигурило необходимите условия за нормално пребиваване на пътниците от отложения самолетен полет, каквито стандартни изисквания са предвидени в Регламент № 261/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета от 11. 2. 2004 год.. Неоснователно е твърдението за допускане на касация на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК относно приетото от съда, че наличието на форсмажорни обстоятелства е ирелевантно за правния спор. Касаторът се позовава на липса на съдебна практика по този въпрос, но той няма значение за крайното решение. В хода на делото, жалбоподателят е твърдял, че са налице форсмажорни обстоятелства, тъй-като метеорологичните условия на летище П. не са позволявали излитане на самолета, който е бил предназначен да извърши превоза на пътниците, в случая ищците, от летище Т. А. до летище София. Претенцията на ищците за обезщетение не е основана на факта, че техният полет е бил отложен, а на обстоятелството, че служителите на авиокомпанията не са извършили необходимите действия да осигурят на пътниците нормални условия за пребиваване докато изчакват осъществяването на отложения самолетен полет. Върховният касационен съд