Определение № 2185 от 07.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 816/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №9/02.01.2024г. на К. К., чрез адв. Зл. О. срещу Решение №230 от 30.10.2023г., постановено по възз. гр. дело №225/2023г. на Врачанския окръжен съд, с което е потвърдено решение №74/16.3.2023г. по гр. дело №367/2022г. на Козлодуйския районен съд, с което е отхвърлен искът по чл.109 от ЗС на К. К. срещу „А. К.“ ЕАД, за премахване на намиращия се под повърхността на собствения й поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място] с площ от 1312 кв. метра, представляващ УПИ [№], топлопровод с обща дължина от около 40 метра, навлизащ от камера 16-21 през [улица]в ПИ [№] през югоизточната му граница и излизащ през северозападната му граница към ПИ [№], заедно с отклонението на югозапад с шахта 16-21-1 и секционираща арматура за захранване на автосервиз в ПИ [№] и ПИ [№], като след премахването на топлопровода, се засипе изкопа и се възстанови повърхността на имота. Касаторката счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди, че в отговора на исковата молба ответникът не е направил възражение за придобиване по давност на сервитут за спорния топлопровод върху имота на ищцата, като се е позовал на придобивната давност едва в устните състезания пред първоинстанционния съд и в отговора на въззивната жалба. В доклада си по делото първоинстанционният съд не е приел за разглеждане възражение на ответника за придобиване по давност на сервитут за спорния топлопровод върху поземления имот на ищцата и не е разпределял между страните доказателствената тежест относно това възражение. Въззивният съд приел, че непълният доклад на първоинстанционния съд не е пречка да се произнесе по възражението на ответника за придобиване по давност, като при това се позовавал на разясненията в т.2 от ТР №1/9.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, но не изпълнил изискването да даде указания до страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В изложението по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК се посочва, че касационно обжалване на решението е допустимо поради очевидната му неправилност, както и на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК - произнасяне от въззивния съд по процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на ВКС в тълкувателни решения и в противоречие с практиката на ВКС. На първо място се твърди, че решението е очевидно неправилно, защото съдът не е обсъдил приложимите императивни разпоредби -чл.64 от Закона за енергетиката от 13.12.2003г. относно възникването, придобиването, съдържанието, размерите, местоположението и режима за упражняване на сервитутите за линейни енергийни обекти и чл.9 на Наредба №16 от 9.6.2004г. за сервитутите на енергийните обекти, които очевидно са приложими по отношение на придобиването от А. „К.“ на сервитут за спорния топлопровод върху поземления имот на ищцата. Твърди се, че въззивният съд е разгледал възражението на ответника за придобиване по давност на сервитут за спорния топлопровод без да даде указания на страните, че могат да посочат относими към това възражение доказателства. В тази връзка се поставят два процесуалноправни въпроса: Допустимо ли е въззивният съд да се произнася по въпроси, които не са посочени в доклада по чл.146 от ГПК като обстоятелства, на които страните основават своите искания, ако във въззивната жалба или в отговора няма позоваване на допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада? Когато въззивният съд се произнася по възражение на ответника за придобивна давност, невключено в доклада по чл.146 от ГПК на първоинстанционния съд, длъжен ли е да даде на страните указания относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за това възражение доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради непълнотата на доклада и дадените указания? Според касатора произнасянето на въззивния съд по тези процесуалноправни въпроси е в противоречие с т.2 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което е прието, че докладът по делото е от особено значение за постановяването на правилно решение по материалноправния спор, тъй като съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна, за да могат те, при условия на равенство на процесуалните си права, да посочат фактите, на които основават исканията си и да проведат доказване на тези факти, както и в противоречие с решение №124/30.9.2019 г. по гр. дело № 3824/2018 г. на ВКС. На следващо място счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос за задължението на съда да обсъди всички доводи на страните и да прецени всички факти, които са от значение за правилното решаване на правния спор, и го е решил в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №18/23.2.2021г. по гр. дело №2536/2020г.; решение №17/14.9.2022г. по гр. д. №1926/2021г. на ВКС. В противоречие с тази практика на ВКС, Врачанският окръжен съд не е обсъдил доводът в исковата молба, че наличието на подземния топлопровод е станало явно едва на 24 септември 2019г., когато той се е повредил и е трябвало да бъде поправен. По същество това е възражение, че владението на ответника върху сервитута за топлопровода върху имота на ищцата не е било явно до посочената дата. Придобивната давност може да започне да тече едва след като владението стане явно, защото само след проявяване на владението собственикът може да предприеме действия по защита на правото си, застрашено от течащата придобивна давност - така се приема в решение №61/7.7.2022г. по гр. дело №1659/2020 г. на ВКС, I гр. отд. Следващият въпрос: „Допустимо ли е възникването и придобиването по давност на сервитут за топлопровод (линеен енергиен обект) при липса на влязъл в сила подробен устройствен план, с който се определят местоположението и размерите на сервитутните зони за него в засегнатите имоти?“ се поставя във връзка с твърдението на касатора, че окръжният съд е приел, че ответникът не е придобил сервитут за спорния топлопровод на основание чл.60, ал.2, т.2 от ЗЕЕЕ /отм./, поради липса на отреждане на имота на ищцата за топлопровод, но че няма пречка заявеният от ответника сервитут да бъде придобит по давност. Излага, че в т.4 от ТР №7/25.4.2013г. на ВКС по тълк. дело №7/2012г. на ОСГТК е направено ясно разграничение между сервитути, възникващи между собственици на поземлени имоти и законни сервитути, които възникват в полза на операторите на услуги, какъвто е и сервитутът по чл.64 от Закона за енергетиката. Същото разграничение се прави и в практиката на ВКС по отделни дела - опр. №422 от 10.10.2012г. по ч. гр. дело №345/2012г. на ВКС; опр. №11/7.1.2013г. по ч. гр. дело №569/2012 г. на на ВКС, II гр. отд. и опр. №68/15.2.2016 г. по ч. гр. дело № 272/2016г. В противоречие с тази практика, въззивният съд е приел, че сервитутът по чл.64 от Закона за енергетиката може да се придобие по давност, защото по давност може да се придобие сервитут, възникващ между собственици на поземлени имоти. Твърди, че в противоречие с решение №309/6.1.2020г. по гр. дело № 850/2019г. на ВКС, в което се приема, че сервитутът по чл.64 от Закона за енергетиката не може да възникне без наличието на една от предпоставките, уредена в ал. 4 на същата разпоредба - влязъл в сила подробен устройствен план, който определя местоположението и размерите на сервитутните зони за линейния енергиен обект в засегнатите имоти, въззивният съд е приел, че сервитутът за спорния топлопровод е възникнал и е придобит по давност от „А. К.“ ЕАД при липса на влязъл в сила подробен устройствен план, с който се определят местоположението и размерите на сервитутните зони за него в засегнатия имот на ищцата. По изложените съображения се моли въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване, след което да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане, или постановено решение по съществото на спора, с което предявеният иск по чл. 109 ЗС бъде уважен. Ответникът по касационната жалба – А. К. ЕАД, представлявано от изпълнителния директор, чрез подадения писмен отговор оспорва същата. Счита, че липсват основания за допускане до касационно обжалване, поради което моли то да не бъде допускано. Излага, че въззивният съд не е извършил нарушение във връзка с осъществената от него правораздавателна дейност, а цитираната от касатора съдебна практика е неотносима към казуса. Твърди, че при постановяване на решението въззивния съд правилно е приложил относимите правни норми и съдебна практика, в резултат на което е достигнал до законосъобразния извод за неоснователност на предявения иск по чл. 109 ЗС. В заключение се моли решението да не бъде допускано до касационно обжалване. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното: Производство е образувано по иск с правно основание чл. 109 от ЗС, предявен от К. М. К. срещу „А. К.“ ЕАД за осъждане ответника да премахне от собствения на ищцата поземлен имот с идентификатор [№]по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], с площ от 1312 кв. метра, подземен топлопровод с обща дължина около 40 метра, навлизащ от камера 16-21 през [улица]в ПИ [№] през югоизточната му граница и излизащ през северозападната му граница към ПИ [№], заедно с отклонението на югозапад с шахта № 16-21-1 и секционираща арматура за захранване на автосервиза в ПИ [№] и ПИ [№], като след премахването на топлопровода да засипе изкопа и да възстанови повърхността на имота. Ответникът „А. К.“ ЕАД, чрез депозирания в срока по чл. 131 ГПК отговор, оспорва предявения иск, и моли същият да бъде отхвърлен. От фактическа страна, въззивният съд е приел, че ищцата К. М. К. е закупила поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], с площ от 1312 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, чрез договор за покупко - продажба на урегулиран поземлен имот от 06.10.2005г., обективиран в нотариален акт №191, том XV, peг. № 12235, дело №758/2005г. От разрешение на строеж №14/06.06.2000г. на главния архитект на [община] и разрешение за ползване №83 от 06.03.2001г. на Началник РДНСК, [населено място], е установил, че в периода 2000г. – 2001г. е изграден и въведен в експлоатация строеж, представляващ „Топлоснабдяване на жилищен блок 63“ по ново трасе от камера №16-21 при „Автогара”, [улица]в [населено място], част от топлопреносна мрежа, собственост на ответника „А. К.” ЕАД, [населено място]. С оглед показанията на свидетелката Г. С. е приел за установено, че върху разрешението за строеж се е подписала тя, в качеството си на „Началник отдел на териториално селищно устройство и строителство” и Главен инженер на [община], тъй като е ръководила дейността по териториално и селищно устройство и главният архитект й е бил подчинен в структурата на отдел териториално селищно устройство. От заключението по СПЕ, е приел за установено, че подписът за „Главен архитект" в разрешение за строеж №14/06.06.2000г. не е изпълнен от лицето М. А. Б., която е изпълнявала тази длъжност. От заключението на изслушаната СТЕ е установено, че по регулационен план на [населено място], одобрен със заповед № 92/2000 г., парцел V, кв.184 е с предназначение „за обществено хранене" и по застроителния план на града е допуснато изграждане на обществена сграда в североизточния край; изграждането на топлопровод в парцелите се основава на необходими инсталации в сграда, която е допусната за изграждане /или съществуваща/ в имота, а не се проектира специален терен за топлопровод; трасетата на топлопровода преминават по улици и тротоари, но някои пресичат поземлени имоти. През 2003 година със заповед № 39/25.02.2003 г. е одобрен ПУП за изменение на граници и предназначение на поземлени имоти около процесния, УПИ [№], кв. 184 запазва своето предназначение; УПИ I-2413 е отреден „за търговия и услуги", УПИ [№] - с отреждане „за търговия", УПИ [№] - с отреждане „за автокъща", УПИ [№] - с отреждане „за търговия и услуги", УПИ [№] - с отреждане „за обществено хранене", УПИ [№] с отреждане „за автомивка" и УПИ [№] - с отреждане "за автосервиз". Към момента за [населено място] има изготвена кадастрална карта, одобрена със заповед РД-18- 89/11.12.2007 г. на ИД на АГКК София, върху който е нанесена регулацията; предназначението на УПИ [№] /имот 502.518/ е „за обществено хранене" застрояване - за обществени сгради; по одобрена кадастрална карта процесният имот е с идентификатор [№]и начин на трайно ползване „за друг обществен обект, комплекс"; процесният имот - парцел V кв.184 или имот с идентификатор [№] през различните периоди е с предназначение „за обществено хранене"; по принцип за топлопроводи няма поземлени имоти с конкретно предназначение /освен ако в отделен имот има голямо съоръжение/; процесният имот, в който се намира шахтата на топлопровода, е с предназначение за обществено хранене; през 2003г. е изготвен ПУП, който не изменя границите и предназначението на този имот, а се отнасял за съседни имоти; в плана на подземният кадастър на [населено място] тази шахта, както и прилежащите трасета не са нанесени; топлопроводът не е за предвидената сграда в имота по застроителният план, а за бл. 63 и преустройство на захранването на блока; към момента на изграждане на процесното съоръжение, същото е допустимо по действащият подробен устройствен план; другите имоти, в които има изградени топлопроводи, също не са отредени за топлопровод специално. От правна страна, съдът е приел, че ищцата се легитимира като собственик на процесния имот поземлен имот с идентификатор [№], поради което е налице първата предпоставка за уважаване на иска по чл. 109 ЗС. Въззивният съд е посочил, че според трайната съдебна практика /вкл. Тълкувателно решение №4 от 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015г. на ОСГК/ както законността на един строеж не винаги означава неоснователност на иска по чл. 109 ЗС за премахването му, така и само незаконността на построеното също не е достатъчно за уважаване на иска по чл. 109 ЗС за премахване на строежа, като е необходимо да се докаже, че същият създава пречки за упражняване на правото на собственост на ищеца върху поземления имот. Посочил е, че от приложените разрешение на строеж №14/06.06.2000г. и разрешение за ползване №83 от 06.03.2001г., преценени съвкупно със заключението по СТЕ, безспорно се установява, че предходен собственик на имота е била [община], имотът е бил с предназначение „за обществено хранене", като процесният топлопровод е бил изграден още преди закупуването му от ищцата. Към момента на изграждането му, процесното съоръжение е допустимо по действащия подробен устройствен план, като нито процесния, нито другите имоти, в които има изградени топлопроводи, са отредени специално за топлопровод. Въззивният съд, позовавайки се на разясненията в ТР №4, е извършил преценка дали ответникът има облигационно, пълно или ограничено вещно право или сервитут върху имота, което да му позволява да държи този тръбопровод в имота на ищцата, като е изложил, че поради липсата на отреждане на терена за топлопровод, осъществяване на хипотезата на придобиване на сервитутно право от ответника по силата на законовата норма на чл. 60, ал. 2, т. 2 ЗЕЕЕ/отм./с отреждане на терена е невъзможно. Пристъпил е към разглеждане на доводите на ответника, заявени още с отговора на исковата молба и поддържани в отговора на въззивната жалба, за придобиване на сервитутно право да държи процесния топлопровод в имота на ищцата по придобивна давност, изтекла в 21 годишен период, считано от месец март 2001г., на основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 55 ЗС. Посочил е, че разглеждането от настоящата инстанция на заявеното с отговора на ответника пред първоинстанционния съд основание - придобивна давност, е наложително, тъй като непълният доклад на районния съд не е пречка за това, доколкото такива оплаквания лисват в жалбата, поради което въззивният съд не е бил оправомощен да изменя доклада в тази насока, но няма как да не се произнесе по тези евентуални доводи на ответника, като в тази насока са и разясненията в т. 2 от т.р. № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1 по описа за 2013 г. на ОСГТК. С оглед придобивното основание за процесния сервитут по чл. 60, ал. 2, т. 2 ЗЕЕЕ/отм./ и съобразно съдебната практика, въззивният съд е приел, че без значение за изхода на делото е валидността и законосъобразността на оспореното разрешение на строеж, но въпреки това е посочил, че същият е търпим по смисъла на § 16 ПР ЗУТ, предвид установеното от разрешението за ползване № 83 от 06.03.2001 г. на Началник РДНСК, [населено място], построяване на същият към датата на разрешението и заключението на съдебно – техническа експертиза, че към момента на изграждане на процесното съоръжение, същото е допустимо по действащия подробен устройствен план, като нито този, нито другите имоти, в които има изградени топлопроводи, са отредени специално за топлопровод. Прието е, че ответникът е установил, че е упражнявал непрекъснато владение върху процесния сервитут в продължение на повече от 10 години и до настоящият момент. Посочено е, че е установил владението си още с издаването на разрешение за ползване №83 от 06.03.2001г., като през цялото време и до настоящият момент ползва топлопровода по предназначението му, за което не е налице спор между страните по делото, поради което е придобил сервитутът по давност. Предвид което въззивният съд е приел, че липсва условието, посочено в Тълкувателно решение №4 от 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС – ответникът по иск с правна квалификация чл. 109 ЗС да няма облигационно, пълно или ограничено вещно право или сервитут върху имота на ищеца. След като топлопроводът е разположен в имота на ищеца, но въз основа на придобит от ответника сервитут, то е изключена възможността за уважаване на иска по чл. 109 ЗС, тъй като е противопоставим на собственика на земята. Отделно от това е посочено, че по делото не са установени конкретни създадени от ответника пречки за ищцата да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем поради наличния топлопровод на ответника. По изложените съображения, въззивният съд е приел предявеният иск по чл. 109 ЗС за неоснователен. При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за касационно обжалване. Допускането до такова на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК / ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. На първо място се твърди, че решението е очевидно неправилно, защото съдът не е обсъдил приложимите императивни разпоредби, съдържащи се в Закона за енергетиката от 13.12.2003г. Очевидната неправилност е такъв порок на решението, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата, събрани по делото по отделно и в тяхната цялост, вкл. във връзка с приетите по делото заключения на СТЕ, без да нарушава правилата на логическото мислене, изводите за установените по делото факти се явяват обосновани. Не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общо приложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. Посоченият от касатора Закон за енергетиката от 13.12.2003г. не е съобразен от въззивния съд, тъй като е неотносим към процесния топлопровод. Доколкото същият е бил изграден и въведен в експлоатация в периода 2000-2001г., то съдът е съобразил и приложил действащия към този момент материален закон, а именно Закона за енергетиката и енергийната ефективност, обнародван в ДВ бр.64, от 16.07.1999г., отменен със Закона за енергийната ефективност, обн. ДВ, бр. 18 от 5.03.2004г. Процесуално-правните въпроси: „Допустимо ли е въззивният съд да се произнася по въпроси, които не са посочени в доклада по чл.146 от ГПК като обстоятелства, на които страните основават своите искания, ако във въззивната жалба или в отговора няма позоваване на допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада?“ и „Когато въззивният съд се произнася по възражение на ответника за придобивна давност, невключено в доклада по чл.146 от ГПК на първоинстанционния съд, длъжен ли е да даде на страните указания относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за това възражение доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради непълнотата на доклада и дадените указания?“ се поставят във връзка с твърдението на касатора, че въззивният съд е разгледал възражението на ответника за придобиване по давност на сервитут за спорния топлопровод без да даде указания на страните, че могат да посочат относими към това възражение доказателства. Първоинстанционният съд в доклада си, обективиран в определение №403/02.06.2022г. е посочил, че за да се уважи предявен иск с правно основание чл. 109 ЗС, следва да са установи наличието на следните предпоставки: неоснователност на действията на ответника по негаторния иск и създаване на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем. Произнасянето на въззивния съд по възражението за давността е във връзка с установяване основателността/ неоснователността на действията на ответника. За допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно / чл. 269, изр. 2 ГПК /. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. Доколкото във въззивната жалба не се съдържат твърдения за допуснати от първ. съд процесуални нарушения, то и съдът не е имал задължения да дава указания, поради което не се установява да е действал в противоречие с разясненията, съдържащи се в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. №1/2013г., ОСГТК. Според дадените в доклада указания, следва да се установи неоснователността на действието на ответника, а според разпоредбата на чл. 154 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. Възражението на ответника, че още през 2001г., след изграждането на отклонението е започнал до го ползва и до настоящия момент повече от 21 години никой не е имал претенции за преустановяването му, е обективирано в писмения му отговор. Това е била една от защитните му тези, поради което не е имало пречка въззивният съд да я разгледа и съобрази нейната основателност доколкото е бил своевременно заявена, и пряко свързано с предмета на доказване, като съдът не е имал задължение да разпределя доказателствената тежест в тази връзка. В цитираното от касатора решение №124/30.9.2019 г. по гр. дело № 3824/2018 г. на ВКС, се приема, че въззивната инстанция не може да подменя и да разширява предмета на делото и да подменя предмета на доказване, освен в хипотезата на посочените изключения на чл. 266, ал. 1 и 2 ГПК или когато се прилага императивни правни норми или се следи служебно за интересите на страна по делото по изрична разпоредба на закона. Затова в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2 се прие, че ако първата инстанция не е дала в доклада правилни указания за разпределение на доказателствената тежест и реши, че на доказване подлежат други факти и обстоятелства и е направено оплакване за такова процесуално нарушение във въззивната жалба, действащата при ограничен въззив втора инстанция следва да поправи пропуските на първата инстанция“. Доколкото по настоящото дело, във въззивната жалба не се съдържат никакви твърдения за допуснати от първ. нарушения във връзка с доклада, то не може да се направи извод, че въззивният съд е действал в противоречие с посочената съдебна практика. Изложените от касатора твърдения за извършена по личното му мнение, неправилна преценка на събраните по делото доказателства, включително наличието на всички елементи на давността, не могат да бъдат коментирани в настоящия етап на производството, тъй като касаят правилността на решението, която може да бъде изследвана само след като същото бъде допуснато до касационно обжалване. По следващия процесуалноправен въпрос за задължението на съда да обсъди всички доводи на страните и да прецени всички факти, които са от значение за правилното решаване на правния спор, касаторът твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №18/23.2.2021г. по гр. дело № 2536/2020 г.; решение № 17/14.9.2022г. по гр. д. №1926/2021г. Не се констатира въззивният съд да е действал в противоречие с цитираните от касатора решения. Напротив, именно в съответствие с тях, включително и с разясненията, съдържащи се ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК и множество решения, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, вкл. и на експертизите, приети в хода на първоинстационното производство, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба и писмения отговор. След като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, в мотивите на решението си е обсъдил доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и своевременно въведените от страните доводи и възражения. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактическите констатации и правните изводи. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Развил е съображения в рамките на надлежното му сезиране, като е обсъдил доказателствата, събрани и в двете инстанции в рамките на спорната пред него фактическа обстановка. По въпроса „Допустимо ли е възникването и придобиването по давност на сервитут за топлопровод /линеен енергиен обект/ при липса на влязъл в сила подробен устройствен план, с който се определят местоположението и размерите на сервитутните зони за него в засегнатите имоти?“ касаторът твърди, че произнасянето на съда е в противоречие с цитираната от него практика. Следва да се отбележи, че определение №422 от 10.10.2012г. по ч. гр. дело №345/2012 г., №11/7.1.2013г. по ч. гр. дело №569/2012г. на ВКС и определение №68/15.2.2016 г. по ч. гр. дело №272/2016г. са постановени в производства, касаещи отказ на съдията по впиванията да впише нотариален акт за учредяване на специален сервитут по чл. 64, ал. 2 от ЗЕ в полза на лицензиант за дейност по разпределение на електрическа енергия, поради което не съдържат разяснения, които биха могли да се съобразят в настоящото производство. В посоченото от касатора решение №309/6.1.2020г. по гр. дело № 850/2019г. на ВКС е прието, че енергийното предприятие дължи изплащане на еднократно обезщетение по чл. 64, ал. 4, т. 2 от ЗЕ на собственика на недвижим имот, засегнат от изграждането на енергиен обект, само когато е налице и другата, установена с чл. 64, ал. 4, т. 1 от ЗЕ, предпоставка за възникването на съответния сервитут, а именно – когато е налице влязъл в сила подробен устройствен план, с който е определено местоположението на сервитута в имота. Когато енергиен обект е изграден в чужд недвижим имот, за който няма такова предвиждане в подробния устройствен план (каквато е хипотезата на въпроса), по аргумент за противното от чл. 64, ал. 4 от ЗЕ, в полза на енергийното предприятие не възниква сервитутно право върху този имот. Така изложените мотиви обаче касаят възникването на сервитут, изграден при действието на Закона за енергетиката, обнародван в ДВ бр. 107/9.12.2003г., който не може да намери приложение по отношение на процесния топлопровод, изграден и въведен в експлоатация в периода 2000-2001г. Следва да се отбележи, че според § 26, ал.1 от същия закон, възникналите по силата на отменения Закон за енергетиката и енергийната ефективност сервитутни права в полза на енергийните предприятия за съществуващи към влизането в сила на този закон енергийни обекти запазват действието си, в какъвто смисъл е и произнасянето на въззивния съд. В тази насока е и заключението на вещото лице, че за спорния топлопровод не е извършено отреждане нито в процесния, нито съседните имоти, като такова отреждане не е извършено и за никой друг топлопровод, като се има предвид и обстоятелството, че към момента на изграждането му всички имоти, през които е преминавал са били частна общинска собственост, т.е. към момента на изграждането му е била спазена разпоредбата на чл. 67, ал. 1 ЗУТ, според която подземни и надземни общи мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура се изграждат в общински и държавни поземлени имоти. В заключение следва да се посочи, че по тези въпроси не са налице основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане до касационно обжалване. Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване. С оглед изхода на спора, ответникът има право на разноски, но доколкото не са представени доказателства за направени такива, нито за техния размер, то съдът не му присъжда разноски. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.