Определение № 50021 от 23.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 2496/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на „Топлофикация Русе“ АД, [населено място], срещу определение № 287 от 25.08.2022 г. по в.ч.т.д. № 223/2022 г. на Апелативен съд Велико Търново. Ответникът по частната касационна жалба-„Мечел Карбон“ АГ, [населено място], Швейцария, чрез пълномощнициге си е подал отговор, с който оспорва както наличието на основание за допускане на касационно обжалване на определението, така и доводи по съществото на процесуалния спор. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С определението, предмет на обжалване, състав на Апелативен съд Велико Търново е потвърдил определение № 193 от 03.06.2022 г. по т.д. № 308/2021 г. на Окръжен съд Русе, с което е върната исковата молба на частния касатор и е прекратено производството по делото като неподведомствено на гражданските съдилища, поради наличие на арбитражно споразумение между страните. За да постанови този резултат, въззивният състав е развил съображения, че в сключения между страните договор за доставка на въглища от 30.11.2011 г. е предвидено, че възникналите между тях спорове ще се решават от Арбитражния институт на Търговската камара на Стокхолм. Посочил е, че с договор от 05.07.2013 г. страните са прекратили действието на договора за доставка на въглища от 30.11.2011 г., но изрично са уговорили, че прекратяването му не се отнася до възникналите и непогасени до този момент задължения. Оттук е изведено разбиране, че с оглед характера на арбитражното споразумение същото продължава да обвързва страните и след прекратяване на договора, доколкото предмет на спора между тях са задължения, възникнали преди прекратяването му, а в договора от 05.07.2013 г. липсва изрична воля за отмяна на арбитражната клауза. Разгледано е също така и наличието на договор за особен залог на вземанията от 05.07.2013 г., както и обстоятелството, че кредиторът по него е пристъпил към изпълнение по реда на чл. 44а ЗОЗ. Съдът е приел, че тези обстоятелства не променят процесуалните пречки за разглеждане на предявения отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за несъществуване на вземането на швейцарското дружество от общите български съдилища, защото се касае за различен предмет на делото. Частната касационна жалба е допустима като подадена в срок, срещу подлежащо на обжалване, валидно въззивно определение. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. С изложението, инкорпорирано в частната касационна жалба са формулирани въпросите: “1. Намира ли приложение разпоредбата на чл. 43, ал. 1 КМПЧ по конкретното дело, в частност: налице ли е служебно задължение на съда да установи служебно съдържанието на чуждото право по реда на чл. 43, ал. 1 КМЧП при разглеждане на възражение за неподведомственост на спора по реда на чл. 8, ал. 1 ЗМТА?“ „2. Следва ли съдът в рамките на правораздавателната си дейност и при преценка на възражение по чл. 8, ал. 1 ЗМТА да приложи чл. 102, ал. 1 КМЧП?“ „3. Следва ли да се приложи общата разпоредба на чл. 20 ЗЗД по отношение на процесуални договори?“ „4. Длъжен ли е съдът служебно да установи действителността на арбитражна клауза, доколкото тя съставлява договор?“ „5. Следва ли подведомствеността /компетентността/ да бъде определена по конкретното дело съобразно изискванията на Луганската конвенция от 2007 г.?“ и „6. Длъжен ли е въззивният съд по реда на чл. 236, ал. 2 ГПК да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на частния жалбоподател?“ Сочи, че са налице основанията за допустимост на касационното производство, установени в чл.280, ал.1, т. 1 ГПК, като са изброени и приложени решения на ВКС във връзка с всеки от въпросите. Въпрос пети страната обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК с оглед противоречие с Решение № 7/02.07.1992 г. по конст. д. № 6/1992 на КС. По въпрос шести се поддържа допълнителният селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Сочи се също наличие на предпоставката по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност на обжалваното определение. В обосноваване за защитната си теза частният касатор не оспорва самостоятелността на арбитражното споразумение спрямо материалноправния договор, но твърди, че съдилищата е трябвало да изследват служебно съдържанието на чуждестранното право съгласно чл. 43, ал. 1 КМЧП и да се произнесат съобразно него по валидността на споразумението. Твърди, че въззивният съд е игнорирал чл. 102 КМЧП и чл. 20 ЗЗД, като не е тълкувал арбитражната клауза в съвкупност с последващо сключените споразумения между страните, поради което е достигнал до грешен извод относно нейната приложимост. Поддържа, че съдът неправилно не е приложил чл. 5, парг. 1, б. „б“ от Луганската конвенция от 2007 г., като жалбподателят счита, че същата норма обуславя международна компетентност на българския съд. Релевира разпоредбата на чл. 36 ЗОЗ и извежда от нея правото си като длъжник да оспори вземането на кредитора си по общия ред, независимо от сключените между страните споразумения. Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни постановки, правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му, чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда. Частният касатор не обосновава наличие на предпоставките за достъп до касационно обжалване на атакуваното от него определение. Настоящият състав намира за неосъществен общият селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношения на първия въпрос, тъй като същият не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. В обжалваното определение, въпросът е намерил отрицателен отговор, който обаче не е решаващ за крайната воля на съда за наличие на изрична уговорка при прекратяване на договор, от който произтичат материалноправни задължения и в който се съдържа клауза, обвързваща страните с арбитражно споразумение, която не е прекратена. Като решаващ следва да бъде отчетен изводът на въззивния съд за процесуалната самостоятелност на арбитражното споразумение, въпрос по който е налице константна съдебна практика на ВКС – напр. решение № 34/16.04.2021 г. по т.д. № 1373/2020 г. на ВКС, II т.о., определение № 77/ 12.02.2020 г. по ч.т.д. № 196/2020 г. на ВКС, II т.о. и др. Въпроси втори и трети са свързани с тълкуването на арбитражната клауза от въззивния съд, от която е изведен извод за неподведомственост на гражданските съдилища на спорове между страните, възникнали във връзка със задължения на същите по договора и след прекратяването му. Съгласно указанията на горепосоченото тълкувателно решение касационните основания за правилност на въззивния акт по чл. 281, т, 3 ГПК са различни от тези за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая формулираните въпроси са свързани с проверка на правилността на изводите на въззивния състав и биха подлежали на разглеждане само ако бъде допуснато касационно обжалване т.е. същите са относими към основанията по чл.281 ГПК, а не към тези по чл.280 ГПК поради което са ирелевантни за тази фаза на касационното производство. Четвъртият поставен въпрос не удовлетворява общото основание за допускане на определението до касационно обжалване, доколкото ищецът, оспорвайки основателността на отвода за неподведомственост, не е твърдял недействителност/нищожност/ на арбитражното споразумение, а е оспорил неговата приложимост към висящия пред съда спор. Дори и същият да се приеме за релевантен, не е налице и противоречие по този въпрос на обжалвания акт с посочената практика на ВКС в насока, че по силата на разпоредбите на чл. 8, ал. 1 и чл. 19, ал. 1 ЗМТА, произнасянето по действителността, съответно недействителността на сключено арбитражно споразумение по чл. 7, ал. 1 ЗМТА, е в компетентността на съда /държавен или арбитражен/, който е сезиран с материалноправен спор между страните по арбитражното споразумение. Петият въпрос не е бил предмет на обсъждане в мотивите на обжалваното въззивно определение, което изключва обуславящото му значение за изхода на спора и изводите на съда за неподведомственост на спора. Последният формулиран от частния касатор въпрос също не може да обоснове достъп до обжалване, доколкото се основава на оплаквания за съществено нарушение на съдопроизводствените правила и произнасянето по него не попада в предмета на селективното производство. При формулиране на този въпрос не е отчетено задължението на частния касатор да обоснове кои конкретно доводи, твърдения и възражения не са съобразени от въззивната инстанция и как това би рефлектирало върху постановения правен резултат, като в случая тези оплаквания са поддържани общо,обстоятелство водещо до извод за липса на валидно въведено общо основание. Касаторът е поддържал и основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК, обосновано от него чрез развиване на общи оплаквания за допуснати процесуални нарушения и такива по отношение на материалния закон. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК. Това основание, в случая, страната е обосновала с оплаквания за неправилност на акта, неотносими към тази фаза на производството. Така постановеното определение не може да се квалифицира като очевидно неправилно и поради това, че не е налице нито една от очертаните хипотези, а и страната не развива доводи относими към тях. При постановяване на акта не са допуснати груби нарушения на правилата на формалната логика, нито е приложен несъществуващ закон, нито е налице превратно приложение на закона. Както вече бе посочено, оплакванията на частния касатор за допуснати закононарушения и необоснованост представляват единствено основания по чл.281 т.3 ГПК, неподлежащи на проверка в етапа по селектиране на касационните жалби, поради което не могат да обосноват допускане на определението до касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение