Определение № 3293 от 24.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1272/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Х. М., против решение № 1379 от 14.11.2023 г. по гр. дело № 2019/2023 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260076 от 03.04.2023 г. по гр. дело № 7617/2020 г. на Пловдивски районен съд за отхвърляне на предявения от него против Д. И. И. иск по чл. 109 ЗС. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради постановяването му в противоречие с материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Аргументира посочените касационни основания с неправилно изведени от въззивния съд изводи поради несъобразяване с установеното от заключението на съдебно-техническата експертиза приобщаване на пространство от фоайе, представляващо обща част на сградата, и поддържането на противоправното състояние от ответника, препятстващо упражняването на правото му на собственост в пълен обем. Иска отмяна на решението. Претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касационният жалбоподател се позовава на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Формулира следните въпроси, за които твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с тълкувателната и казуална практика на ВКС: 1. Допустимо ли е съдът да мотивира решението си единствено на гласни доказателства, когато законът изрично е предвидил изискване за писмен акт или официален документ; 2. Длъжен ли е решаващият съд да обсъди всички приети по делото доказателства или може да прави това избирателно, и 3. Поддържането на едно противоправно състояние попада ли в обхвата на търсената защита по чл. 109 ЗС или е необходимо ответникът да е извършил това противоправно състояние, т. е. само неправомерните действия ли са правно релевантни за уважаване на иск по чл. 109 ЗС или поддържането на противоправно състояние в съсобствен имот също представлява елемент от фактическия състав на негаторния иск и не е ли предмет на защита с този иск всяко смущаване на правото на собственост. Поддържа, че първите два въпроса са разрешени от въззивния съд в обжалваното решение в противоречие с ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а третият въпрос – с решение № 5 от 12.06.2017 г. по гр. дело № 2844/2016 г. на ВКС, II г.о., решение № 163 от 04.06.2012 г. по гр. дело № 656/2011 г. на ВКС, II г.о., и решение № 348 от 16.10.2012 г. по гр. дело № 903/2011 г. на ВКС, I ГО. Ответникът по касационната жалба Д. И. И. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който е оспорил наличието на основания за допускане до касационен контрол и поддържа валидност, допустимост и правилност на обжалваното въззивно решение. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, поддържани в изложението, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена в производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Първоинстанционното производство е образувано по предявен от В. М. против Д. И. осъдителен иск с правно основание чл. 109 ЗС за преустановяване препятстващи правото му на собственост действия и премахване на пристройка (преддверие) в сграда, обоснован с твърдения за притежаване от него на право на собственост на два апартамента и гараж в сграда в режим на етажна собственост в [населено място], а от ответника на вещно право на ползване върху други апартамент и гараж в същата сграда, неоснователно приобщил общи части от сградата, като е изградил свързана с ползвания гараж незаконна пристройка (с преграждения за обособяване на преддверие) върху част от партерна площадка - обща част на сградата, създаваща му пречки като етажен собственик да упражнява правото си на собственост в пълен обем. Ответникът е оспорил иска, възразявайки че не той е изградил пристройката, която е съществувала към 2018 г., когато в качеството си на законен представител на малолетната му дъщеря, е закупил от нейно име апартамент и гараж в сградата, върху които има учредено право на ползване, същата не е част от ползвания от него гараж и също му създава затруднения, а и до него имат достъп всички собственици в сградата, вкл. и ищецът. За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на негаторния иск, въззивният съд, след като е обсъдил твърденията и доводите на страните, съобразно оплакванията във въззивната жалба и събраните доказателствени средства, е приел за правилна установената от първоинстанционният съд фактическа обстановка, с изключение на частта, с която същият е приел, че ответникът е притежавал в собственост обект в сградата. Така въззивният съд е установил, че през 2015 г. въз основа договор за делба на право на строеж върху недвижим имот, сключен в нотариална форма, ищецът (сега касатор) е придобил право на собственост върху апартамент № 1 с идентификатор *****, апартамент № 6 с идентификатор ***** и гараж № 4 с идентификатор ***** в жилищна сграда в режим на етажна собственост, находяща се в [населено място], район Ю., [улица]. Страна по договора за делба е и търговско дружество „Кабаков СК4 ЕООД, което е реализирало строителството на жилищната сграда, въведена в експлоатация на 11.01.2016 г. Посочено е за установено от въззивния съд, че на 16.03.2018 г. с нотариален акт за продажба на недвижим имот малолетната дъщеря на ответника Д. И., действаща чрез баща й като законен представител, е придобила от дружеството – строител собствеността върху апартамент № 10 с идентификатор ***** и гараж № 1 с идентификатор ***** в същата сграда, като в полза на ответника е учредено ограничено вещно право на ползване върху тези обекти, което и не е спорно между страните по производството. Обсъдено е от въззивния съд и приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-техническата експертиза, въз основа на което е установено, че по одобрения инвестиционен проект от 27.05.2015 г. за строежа на сградата са предвидени шест гаража и фризьорски салон на първия етаж (партер). По проект, ползваният от ответника гараж № 1, е предназначен за две коли, с вход от [улица], врата към преддверие (което се намира между гараж № 1, гараж № 2, асансьорна шахта и фоайето на стълбищна клетка, като по проект към това преддверие няма друга врата към гараж № 2) и врата от преддверието към фоайе на стълбище. Гараж № 4 – собственост на ищеца, е предвиден за една кола, с вход от [улица]и врата към фоайе на сградата. Посочено е, че по проект преддверието осигурява достъпа само до гараж № 1, предвидено е в него да има мивка и две врати – едната между гаража и преддверието и втората от преддверието към общото фоайе на стълбищната клетка, и за него няма отбелязване за обект с характеристики на обща част за сградата. Изведена е също и констатацията на експертното заключение от преписката в общинската администрация на район „Ю. на [община] за липсата на екзекутивна документация за извършените промени в първи (партерен) етаж, при огледа на който е установено, че посочената в проекта врата на гараж № 1 към преддверието е зазидана, в него не е монтирана предвидената мивка и към момента помещението се ползва за склад, а в гараж № 1 е монтиран водомер за потреблението. В отклонение от одобрения проект са изпълнени: в стълбищната клетка - преградна стена с монтирана врата, при което се е обособило помещение под стълбищното рамо; помещение с вътрешни размери 168 см х 115 см, заемащо северната част на фоайето от 5.20 кв. м (фоайе при асансьор), като е направена преградна стена с поставена в нея врата, което помещение няма подова настилка, стените са завършени на машинна мазилка, а таванът на бетон, но има врата към преддверието към гаража, както е по одобрения проект, и отвор в преграден зид към гараж № 1, на който е монтирана врата за достъп към него. Въззивният съд е приел за установено, че ищецът е един от възложителите на обекта, като е уведомен за въвеждането му в експлоатация, а придобиването на обектите от представляваната от ответника негова дъщеря е станало след въвеждане в експлоатация на сградата. За извеждане на извода за извършване на преустройството преди въвеждане на сградата в експлоатация, въззивният съд е обсъдил обясненията на ищеца, дадени по реда на чл. 176 ГПК, според които при влизане в сградата състоянието на този етаж е установеното от експертното заключение. Изрично се е позовал на изводите на експертното заключение, включително и на разясненията му при изслушване на експерта в открито съдебно заседание, според които промените в изпълнението на строежа са направени по време преди провеждане на приемателната комисия за сградата, както и на показанията на разпитания като свидетел управител на дружеството (строител) С. К., заявил, че преди издаване на акт обр. 16, по искане на 90 % от лицата, придобили обекти в сградата, е поставена врата вляво от асансьорната врата и обектът е приет за изпълнен в това състояние. При така приетите за установени факти въззивният съд е извел извод за неустановяване ответникът да осъществил неоснователно въздействие по приобщаване на общи части от сградата и поведение на последния в причинна връзка със състоянието на този етаж от сградата, за което ищецът е дал своето съгласие. Изложил е съображения, че при даденото от ищеца съгласие за създаване на състоянието, последното е съобразено с неговата воля, поради което и дори да му създава пречки да упражнява своите права, а такива пречки не са доказани, искът по чл. 109 ЗС е неоснователен. В този случай липсва причинна връзка между поведението на ответника и създаденото положение. Последното е резултат и от поведение на ищеца. Прието е за неоснователно и оплакването на ищеца В. М. (въззивник и сега касатор), че единствено ответникът Д. И. ползва приобщеното пространство и по този начин поддържа състоянието, препятстващо упражняването на правото му на собственост в пълен обем, поради неустановяване от доказателствената съвкупност на ищеца да са създадени пречки за упражняването на правото му, нито те да са по-големи от обикновените. При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване не са налице. Касационното обжалване на въззивните решения при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК се осъществява при повдигнат от касатора правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства - т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; практиката на ВКС; актовете на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Формулираният от страната в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК първи въпрос е обоснован с твърдения, че за установяване дали е налице отклонение от проекта и откога то е съществувало въззивният съд се е позовал на недопустими свидетелски показания, като е игнорирал официални писмени доказателства (актове и протоколи по време на строителството) и експертното заключение. ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС дава разрешения за правомощията и ограниченията на въззивния съд при проверка на първоинстанционното решение, задълженията му за служебно прилагане на императивни материалноправни норми и за събиране на доказателствата, които може служебно да събере при въведено оплакване за необоснованост на съдебното решение или неизясняване на делото от фактическа страна. В посоченото тълкувателно решение не се разрешава така формулираният въпрос, а и при извършената от въззивния съд проверка не се установява несъответствие с дадените в него разрешения. Твърденията за игнориране на доказателства от въззивния съд имат отношение към втория процесуалноправен въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства. Той е обуславящ изхода на делото, поради което за него е осъществена общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, но е решен в унисон, а не в противоречие с посочената от касатора и служебно известна на съда тълкувателна и казуална практика на ВКС, в която трайно е застъпено разбирането, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения. В случая въззивният съд е изпълнил задълженията си за мотивиране на акта, регламентирани в нормите на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК и разяснени в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Изложените в обжалваното въззивно решение изводи, въз основа на които съдът е обосновал този за неоснователност на иска по чл. 109 ЗС, са изведени въз основа преценка и анализ на събраните доказателствени средства поотделно и в тяхната съвкупност, извършени от въззивния съд при съобразяване на ограниченията в обсега на въззивната дейност, отнасящи се до установяване фактическата страна на спора в рамките на заявените нарочни оплаквания във въззивната жалба. Не кореспондира със съдържанието на мотивите посоченото от касатора процесуално нарушение за игнориране от въззивния съд на актовете и протоколите по строителството и експертното заключение. Въззивният съд е приел за установено, че са налице изпълнени, в отклонение от одобрения проект, строителни работи, което обстоятелство и не е било спорно пред въззивния съд. В случая изводът за извършване на преустройствата преди въвеждане на сградата в експлоатация и съответно преди ответникът да закупи от името на дъщеря си апартамент и гараж в сградата, въззивният съд, обратно на твърденията на касатора, е обосновал въз основа приетата по производството строителна документация, част от която е удостоверението за въвеждане в експлоатация, отговорът на експертното заключение, разяснен от вещото лице и в открито заседание, и обясненията на ищеца (възложител), който по реда на чл. 176 ГПК е признал неизгодния за себе си факт, че е заварил положението на сградата такова още при влизането му в сградата. В изложението към жалбата касаторът не сочи кои конкретно писмени доказателства и констатации на експертното заключение са игнорирани от съда, а изразява несъгласие с изводите му по съществото на спора, изведени в резултат от извършената от него въззивна проверка. Тези аргументи на касатора съставляват доводи за неправилност на обжалваното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, които обаче не обуславят допускане до касационно обжалване, а са предмет на обсъждане едва след селектиране на касационната жалба, при условие, че тя бъде допусната до касационно обжалване. Третият въпрос, който е материалноправен по своя характер, не е обусловил решаващите изводи на съда и той не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въззивният съд не е приел, че поддържането на неправомерно състояние от ответника не може да предпостави основателност на негаторния иск. Решаващите изводи по предмета на спора са за липсата на причинна връзка между поведението на ответника и създаденото положение, изведено от съображения, че ищецът е и възложител на строежа, уведомяването му за въвеждане на същия в експлоатация и състояние, съобразено с неговата воля, доколкото към този момент преустройствата в сградата са съществували, и за неустановяване от доказателствената съвкупност същото състояние да са създадени пречки за упражняване правото му на собственост в пълен обем съгласно чл. 50 ЗС. Липсата на общата предпоставка е достатъчно условие за недопускане на касационното обжалване по този въпрос, предвид дадените по-горе разяснения на предпоставките за допускане до касационен контрол. Затова и практиката на Върховния касационен съд, според която пасивно легитимиран да отговаря по негаторния иск е и лицето, което чрез бездействие поддържа противоправното състояние, не би могла да обуслови допускане до касационното обжалване на въззивното решение. Касаторът не е формулира въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, нито твърди да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика на Върховния касационен съд, която следва да бъде изоставена, настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, или непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика. Само цифровото позоваване на разпоредбата не обуславя допустимост на касационното обжалване, поради което не е налице и това посочено от касатора основание. Не се констатира наличие и на основание по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Постановено е от законен състав, в писмена форма и е подписано. Съдът се е произнесъл по редовна искова молба, предявена от лице, разполагащо с процесуална легитимация – етажен собственик, целящ преустановяване противоправното въздействие, упражнявано от друг съсобственик върху общи части на сграда в режим на етажна собственост, чрез което му пречи да ползва общите части според тяхното предназначение. Спорът е решен въз основа поддържаните фактически обстоятелства и в рамките на търсената защита. От прочита му не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, мотивите на съда са ясни, разбираеми и логически последователни, поради което решението не е и очевидно неправилно. При този резултат на ответника по касационната жалба Д. И. следва, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да се присъдят своевременно претендираните разноски за производството пред касационната инстанция в размер на 1850 лева, представляващи уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ г. о.