Решение № 9489 от 25.06.2013 г. на ВАС по адм. д. № 875/2013 г.

Решение № 9489 от 25.06.2013 г. на ВАС по адм. д. № 875/2013 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на "Южен индустриален пак" АД, седалище и адрес на управление гр. София, ул. "Беловодски път" № 15-17, ет. 3 срещу решение № 564 от 02.11.2012 г. и по частна жалба на началник отдел "Местни данъци и такси" в община Септември срещу определение № 710 от 10.12.2012 г. на Административен съд, гр. Пазарджик, постановени по административно дело № 365/2012 г.

С обжалваното решение съдът отхвърлил жалбата на "Южен индустриален парк" АД срещу акт за установяване на задължения по декларация № 078 от 25.11.2008 г. на орган по приходите в община Септември и осъдил дружеството да заплати на общината 120, 00 лв. разноски по делото.

С обжалваното определение съдът отхвърлил искането на началник отдел "Местни данъци и такси" в община Септември за допълване на решение № 564 в частта за разноските.

Касационният жалбоподател - "Южен индустриален пак" АД, сочи, че не е доволен от обжалваното решение. Твърди, че същото е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Моли съда да отмени обжалваното решение и постанови друго, с което отмени оспорения акт за установяване на задължения по декларация.

Ответникът по касационната жалба - началник отдел "Местни данъци и такси" в община Септември, счита същата за неоснователна. Излага подробно фактите по делото и твърди, че обжалваното съдебно решение е правилно и обосновано. Сочи, че съдебното решение е подробно мотивирано като съдът изложил ясно установените по делото факти и въз основа на тях направил обосновани правни изводи. Правилни са изводите на съда досежно връзката на техническото състояние на сградата в имота с дължимия данък, както и досежно дължимостта на данъка с оглед на липсата на основание за освобождаване. Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Ответникът се представлява от адв. Стоимен Гърбев, Адвокатска колегия, гр. Пловдив.

Частният жалбоподател - началник отдел "Местни данъци и такси" в община Септември, счита обжалваното определение за незаконосъобразно. Съдът неправилно не присъдил платеното адвокатско възнаграждение, въпреки че е било надлежно поискано, тъй като приел, че не е ясно дали действително сумата е платена. Представя удостоверение от община Септември, от което е видно, че сумата по фактура № 964 от 02.07.2012 г. е платена по банков път на посочената дата. Моли съда да отмени обжалваното определение и му присъди направените разноски. Частният жалбоподател се представлява от адв. Димитър Бакърджиев, Адвокатска колегия, гр. Пловдив.

Ответникът по частната жалба - "Южен индустриален парк" АД, счита същата за неоснователна. Съдът правилно отказал присъждане на исканите разноски, тъй като до приключване на последното заседание по административно дело № 365/2012 г. не са били представени доказателства за реално платено адвокатско възнаграждение. Сочи, че представената впоследствие фактура е на името на адвокатско дружество "Гърбев" и макар адв. Бакърджиев да е съдружник в това дружество по делото не е представено доказателство дружеството да е натоварено с процесуално представителство на органа. Сочи също, че по делото не е представен и списък на разноските по смисъла на чл. 80 ГПК във вр. с чл. 144 АПК. Моли съда да остави без уважение частната жалба.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност и на касационната, и на частната жалба. Съдът правилно установил фактите по спора и въз основа на това направил верни правни изводи. Правилен е изводът на съда, че оспорения акт е издаден от компетентен орган, в исканата от закона форма и в съответствие с приложимите правни норми - чл. 107, ал. 3 ДОПК и чл. 4, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ). Доводът на касатора, че данъкът не се дължи, тъй като имотът не се ползва е неоснователен.

Върховният административен съд счита касационната и частната жалба за допустими - подадени са от надлежни страни, в сроковете по чл. 211 и чл. 230 АПК и срещу подлежащи на обжалване съдебни актове.

Разгледани по същество жалбите са неоснователни.

За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:

1. "Южен индустриален парк" АД декларирал в качеството си на собственик по реда на чл. 17 ЗМДТ недвижим имот - земя и сгради, находящи се в с. Варвара, с отчетна стойност 4 249 505, 00 лв.

2. С решение № 314 от 28.01.2009 г. общински съвет, гр. Септември приел изменение на Наредбата за размера на местните данъци на територията на общината като определил размер на данъка върху недвижимите имоти 2 на хиляда върху отчетната стойност на имота.

3. С решение № 815 от 28.01.2011 г. общински съвет, гр. Септември приел изменение на Наредбата за размера на местните данъци на територията на общината като определил размер на данъка върху недвижимите имоти 2, 5 на хиляда върху данъчната оценка на имота.

4. С акт № 0001 МДТ от 24.02.2012 г. за установяване на задължение по декларация № 078 от 15.11.2008 г. за недвижим имот на "Южен индустриален парк" АД били определени данък сгради за 2010 г. в размер на 8 499, 01 лв. и лихви за забава в размер на 1 291, 91 лв. и за 2011 г. - данък в размер на 10 623, 73 лв. и лихви за забава - 471, 32 лв. Актът е издаден на основание чл. 107, ал. 3, изречение 3 ДОПК и чл. 9б във вр. с чл. 4, ал. 1 - 5 във вр. с чл. 21 и 22 ЗМДТ.

5. "Южен индустриален парк" АД оспорил акта пред началник отдел "Местни данъци и такси" в община Септември, който с решение № 001 от 04.04.2012 г. го потвърдил.

6. В хода на съдебното производство съдът приел заключение на съдебно-икономическа експертиза, според което изчислението на дължимия данък е правилно.

Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че оспорения акт е издаден от компетентен орган, в исканата от закона форма, при изложени фактически и правни основания и при спазване на административнопроизводствените правила. Приел, че основното възражение на дружеството - че имотът не се използва, тъй като е опасен за експлоатация и следователно не следва да се облага с данък, е неоснователно, тъй като по делото няма доказателства имотът да е изцяло или частично нищожен, нито на някакво друго основание да е преминал от облагаем в необлагаем. Приел, че не са налице и данни да е подавана декларация по чл. 16, ал. 1 във вр. с чл. 14, ал. 1 ЗМДТ. Въз основа на това направил извод за законосъобразност на оспорения акт и отхвърлил жалбата.

По направеното в съдебно заседание искане от ответника за присъждане на разноски по делото, представляващи 960, 00 лв. адвокатско възнаграждение и 120, 00 лв. възнаграждение за вещо лице съдът приел, че по делото няма представени доказателства за изплатен адвокатски хонорар в размер на 960, 00 лв., поради което присъдил само 120, 00 лв. разноски. С определение № 710 от 10.12.2012 г., постановено в производство по чл. 248 ГПК, съдът отхвърлил искането за присъждане на разноски в размер на 960, 00 лв., тъй като представената фактура за изплатеното адвокатско възнаграждение № 564 от 02.07.2012 г. с доставчик адвокатско дружество "Гърбев" и получател община Септември не била придружена с фискален бон, платежно нареждане или извлечение от банкова сметка и липсвал подпис на получател.

Изводът на съда досежно законосъобразността на оспорения акт за установяване на задължения по декларация е правилен. Изводът на съда за допустимост на искането по чл. 248, ал. 1 ГПК е незаконосъобразен.

По касационната жалба:

По делото няма спор за факти. Съдът установил релевантните за предмета на спора факти и касационната инстанция ги приема за пълно и точно доказани така, както са изложени по-горе. Спорът по делото е за обосноваността на фактическите изводи на съда на основата на тези факти, както и за приложението на материалния закон. Касаторът твърди и допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила, но не сочи конкретни доводи в подкрепа на това твърдение, поради което и на основание чл. 218, ал. 1 във вр. с чл. 212, ал. 1, т. 4 АПК касационната инстанция не следва да се произнася по това отменително основание. Изключително лаконичните доводи на касатора и фактите по делото дават основание да се открои единственият спорен въпрос - какво е значението на неползването на имота и на несъответствието с техническите изисквания, както и на нарушената експлоатационна годност към дължимостта на данък сгради?

Данъкът е публично задължение, което е породено от фактическата и правна власт, която правният субект има върху съответния обект на облагане, намиращ се на територията на страната. Данъкът е проява на териториалния суверенитет на държавата и именно поради това чл. 10, ал. 1 ЗМДТ сочи, че с данък недвижими имоти се облагат разположените на територията на страната сгради и поземлени имоти. Недължимостта на данъка при частично или пълно унищожаване на сградите само доказва връзката на данъка с наличието на данъчния обект на територията на страната. Но данъкът не зависи от ползването или неползването на подлежащия на облагане недвижим имот. Ползването не е елемент на фактическия данъчен състав за данък недвижими имоти. И това законодателят е посочил изрично в чл. 13 ЗМДТ - данъкът се заплаща независимо дали недвижимия имот се ползва или не. Не е елемент на данъчния фактически състав и техническото състояние на имота. Дали сградата е годна, дали е законна, дали съответства на законовите и технически изисквания, дали е в експлоатационна годност е ирелевантно за дължимостта на данъчното задължение.

С оглед на това правилно и обосновано съдът приел за неотносимо към дължимостта на данъка и следователно към законосъобразността на оспорения акт твърдението на касатора за невъзможността да експлоатира имота поради състоянието на сградите в него. Състоянието на един имот е пряка функция на възможностите и желанията на собственика му и на устройствените и технически изисквания. Но състоянието на имота (доколкото не е унищожен) няма отношение към съдържанието на правната връзка между имота и собственика, която е основанието за дължимостта на данъка за разположен на територията на страната имот.

Единствената възможност задълженото по смисъла на чл. 11 ЗМДТ лице да не дължи данък върху недвижим имот е ако имота попада в някоя от лимитативно изброените от законодателя хипотези на чл. 24, ал. 1 ЗМДТ. Само тогава, въпреки наличието на пораждащата данъчното задължение правна връзка между обекта и субекта, законодателят, по свои, свързани с други цели съображения, е решил да освободи съответното задължено лице от заплащането на данък. От доказателствата по делото е безспорно, че имота на касатора не попада в нито една от категориите по чл. 24. Разбира се, ако сградите в имота, са унищожени, и касаторът надлежно декларира този факт, за тях данък не се дължи. Но доказателства за такива факти и за изпълнение на това задължение касаторът не е представил. Негов е интереса, правото и задължението да декларира по надлежния ред унищожаването, ако и когато се е случило, за да може да черпи права от този релевантен за данъчното задължение факт. При липса по делото на доказателства за хипотезата на чл. 16, ал. 1 ЗМДТ съдът правилно приел, че няма основание, което да изключи дължимостта на данъка. С оглед на това обоснован и съответен на материалния закон е извода му за дължимост на данъка и следователно за законосъобразност на оспорения акт.

По частната жалба:

Отговорността за разноски е обективна, невиновна отговорност. Но за да се реализира законодателят е поставил няколко изисквания, които следва да са налице кумулативно към един точно определен момент от съдебното производство - до приключване на производството пред съответната инстанция. От доказателствата по делото е видно, че частният жалбоподател бил надлежно представляван в хода на съдебното производство от адвокат - договор за правна защита и съдействие № 58975 от 28.06.2012 г. Видно е също, че частният жалбоподател своевременно поискал да му бъдат изплатени разноските по делото, в т. ч. платеното адвокатско възнаграждение. Към датата на приключване на устните състезания обаче по делото частният жалбоподател не е представил доказателства не само за реалното плащане на възнаграждението, но и за неговия размер. В договора за правна защита и съдействие срещу графата "договорено възнаграждение" е записано "по фактура". Фактура обаче до приключване на устните състезания не е представена. Такава е представена едва с молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК.

Нещо повече, до приключване на последното заседание в съответната инстанция частният жалбоподател не е представил и списък на разноските, поради което с оглед на изричната разпоредба на чл. 80 ГПК не е имал право да иска изменение на решението в частта за разноските по реда на чл. 248 ГПК. Факта, че в искането на частния жалбоподател по чл. 248, ал. 1 АПК той моли да бъде допуснато допълване на решението в частта за разноските, не означава, че искането е за допълване. Видно от диспозитива и мотивите на решение № 564 не става въпрос за допълване, а за изменение на решението в частта за разноските. Съдът не само се произнесъл по дължимостта на разноските, но и изложил мотиви защо не може да присъди исканото адвокатско възнаграждение - поради липса на каквито и да било доказателства за неговото реално плащане. Следователно молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК е била такава за изменение на решението в частта за разноските, а не за неговото допълване. При положение, че нормата на чл. 80 ГПК изрично сочи, че страната, която не е представила списък по реда на чл. 80 ГПК няма право да иска изменение на решението в частта за разноските съдът е следвало не да разглежда молбата по същество, а да прекрати производството, тъй като не е надлежно сезиран - сезирането е от лице, което не е носител на субективното право на искане по чл. 248, ал. 1 във вр. с чл. 80 ГПК. Правото на сезиране на съда е абсолютна процесуална предпоставка за наличието на която съдът е длъжен да следи служебно и липсата на която прави съдебното производство недопустимо.

С оглед на горното съдът следва да обезсили определение № 710 от

10.12.2012 г. и да прекрати производството в тази част.

Видно от изложеното релевираните от касатора отменителни основания са неоснователни. Съдът правилно установил относимите за предмета на спора факти, въз основа на тях направил обосновани фактически изводи и приложил правилно материалния закон. При извършената на основание чл. 218, ал. 2 АПК служебна проверка за валидността и допустимостта на съдебното решение съдът констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и с оглед на установената му правилност следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК и чл. 248, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 144 АПК Върховният административен съд