Определение № 60833 от 25.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2187/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Тролейбусен транспорт- Враца“ ЕООД срещу решение №260073/16.03.21г., с което е потвърдено решение №260151/20г. на Врачански районен съд, с което е осъден касаторът, на основание чл. 49 ЗЗД, да плати на ищцата И. А. П. 5000лв., обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва от 22.04.19г. до окончателното плащане. В изложението към жалбата се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение на две основания: първо, на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, по въпросите- „Обосновано ли е решението на въззивния съд, постановено в противоречие със събраните доказателства? Длъжен ли е въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди защитните тези на страните и да формира самостоятелни правни изводи?“ Кои са критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението, и следва ли съдът да обсъди социално- икономическите условия и стандарта на живот в страната?“; второ, на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, по следния въпрос- „Допустимо ли е съдът да установи несъответствие между правно- дължимо поведение и фактическо реализирано поведение, или административно нарушение?“. Настоящият състав на ВКС счита, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. Първият въпрос е във връзка с твърдението на касатора за неправилност/ необоснованост на решението. Но установяването на необосноваността е валидно основание за допускане на касационно обжалване само в хипотезата на очевидна неправилност (чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК)- при превратна оценка на доказателствата. В случая съдът е установил, че ищцата е паднала, при превозването и като пътник в тролей, поради внезапно спиране на тролея, въз основа на непротиворечиви свидетелски показания на св. Г. и св. И.. След това е прието, че при падането на ищцата са и причинени травматични увреждания- счупване на четири ребра вдясно по една линия, въз основа на съдебно- медицинска експертиза и писмени медицински документи, които доказателства не си противоречат. Интензитетът и продължителността на болките и страданията са установени чрез свидетелски показания и отново чрез съдебно- медицинската експертиза. Видно е, че обсъдените доказателства са допустими, относими и годни по смисъла на ГПК да установят релевантните по делото факти. Не се установява превратна оценка на доказателствата по делото. Вторият въпрос е във връзка с твърдението на касатора за липса на мотиви към въззивното решение, което обстоятелство би било в противоречие с практиката на ВКС по тълкуване на чл. 235 и чл. 236 ГПК. В случая въззивният съд е посочил кои факти приема за установени и въз основа на кои доказателства (констатирано е във връзка с първия въпрос). След това съдът е квалифицирал „внезапното спиране“ като нарушение на чл. 132, т.2 ЗДвП и чл. 23, ал.1 ЗДвП (неизпълнение на задължение за шофоьора на тролея да осигури безопасно превозване и на задължение за спазване на дистанция). Мотивирал се е защо приема, че не е необходимо издаване на наказателно постановление за извършване на квалификацията от съда за нарушение на ЗДвП, и след това е обсъдил всички обстоятелства по делото, за да определи справедливия размер на обезщетението за причинени неимуществени вреди, на основание чл. 52 ЗЗД. Видно е, че съдът е извършил самостоятелна преценка на доказателствата, обсъдил е защитните тези на страните и е формирал самостоятелни правни изводи, поради което е постановил решение в съответствие с практиката на ВКС по този въпрос. Третият въпрос е поставен във връзка с твърдението на касатора,че обезщетението е несправедливо, което би било в противоречие с практиката на ВКС по тълкуване на чл. 52 ЗЗД. В случая въззивният съд е установил, че ищцата е изпитвала болки, изразяващи се в затруднено дишане и движение за период от 2-3 месеца, повишено кръвно налягане и ускорен пулс. Физическите болки били особено интензивни в първите няколко дни след инцидента. Емоционалните страдания са свързани с необходимостта от чужда помощ за ищцата при обслужването си, през първия месец след инцидента, както и от притесненията и за развитието на увреждането. Доводът на касатора, че обезщетението е завишено, не съответства на практиката на ВКС, която при подобни увреждания, интезитет и продължителност на болките и страданията, определя обезщетения в размер над 5000лв. (реш.№ 887/09г. на ІІІ ГО, реш.№60135/21г. на ІІІ НО). Поради това не е налице основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос. Четвъртият въпрос е поставен във връзка с твърдението на касатора, че гражданският съд не може да установява административно нарушение на ЗДвП, а това може да се установи само чрез издадено наказателно постановление. Този въпрос не е обуславящ, защото установяването на административно нарушение е без значение за делото и второ, въззивният съд не е установил административно нарушение (липсва общата предпоставка от хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК). Гражданският съд не може да установява престъпно обстоятелство и е длъжен да спре производството при висящо наказателно или административно дело, които установяват правнорелевантни факти за субективното право, което е предмет на гражданското дело (чл. 229, ал.1, т.4 и т.5 ГПК). Извън тези хипотези- изключения, гражданският съд разполага с обща компетентност да установи правопораждащите, правоизключващи или правопрепятстващи факти за субективното право, което е предмет на делото, включително квалификацията на определено поведение като неизпълнение на императивно задължение, уредено в ЗДвП. Квалификацията на фактите- подвеждането им към хипотезата на правната норма, е правомощие единствено на съда. В случая въззивният съд е установил предпоставките от хипотезата на чл. 49 ЗЗД, във връзка с чл. 45 ЗЗД, като е приложил презумцията за вината съгласно чл. 45, ал.2 ЗЗД. За да се установи административно нарушение е необходимо да бъде доказана вина във формите и на психическо отношение към деянието, а с този въпрос въззивният съд не се е занимавал. Вината в гражданското право не е психическо отношение към деянието, а представлява неполагане на дължима грижа и се предполага до доказване на противното. Вината в гаржданското право се изключва при случайно събитие или непреодолима сила, но с отговора на исковата молба ответникът не е въвел твърдения за осъществили се изключващи вината обстоятелства. Воден от горното, състав на ВКС, ІІІ ГО