Определение № 261 от 08.03.2011 г. на ВКС по т. д. № 50/2011 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „ Агенция за дипломатическите имоти в страната /А./ ”Е.-гр. С. срещу определение № 1486 от 01.10.2010 г. по ч. гр. д. № 1243/2010 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, ТО, VІ-5 с-в определение от 12.05.2010 г. по т. д. № 431/2010 г. за отказ от допълнително присъждане на разноски в размер на 5 900 лева- договорено адвокатско възнаграждение. Частният жалбоподател поддържа, че въззивното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон. Допускането на касационното обжалване е обосновано с твърдението, че е налице значим за спора правен въпрос който, с оглед изложеното в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е: следва ли да се присъди като разноски пред съда договорено, но незаплатено от страната възнаграждение за адвокат. Според жалбоподателя на посочените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: основания за допускане до касация по чл.280 ал.1, т.2 и т.3 от ГПК. Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - депозирана е от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване акт и в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд се основава, на обстоятелството, че представеният договор за правна помощ, сключен на 03.10.2006 г. между „ Агенция за дипломатическите имоти в страната /А./ ”Е.-гр. С. и представляващия тази страна в процеса адвокат не представен пред първата инстанция до приключване на устните състезания пред нея и липсват доказателства, че така договореното в него допълнително адв. възнаграждение в размер на 5 900 лева е действително заплатено, за да се квалифицира като направени разноски пред съда. По посочените основания за допускане до касационно обжалване настоящият състав счита, че такива не са налице. Така формулираният правен въпрос в действителност се явява от значение за спора, доколкото решаващият състав го е разгледал и е формирал правната си воля, с оглед разрешаването му. Отговорът, който последният е дал в обжалвания акт, обаче е напълно в унисон с константната съдебна практика по въпроса. В редица свои актове ВКС застава зад становището, че разноски се присъждат от съдилищата само при доказване, че такива реално са извършени.Това се отнася и специално за адвокатското възнаграждение. Условие за присъждането му е доказване на самото плащане/ договор за правна помощ, съдържащ и разписка за плащане, изрична разписка, фактура, документ за банков превод и прочие./ така: определение №276/07.05.2009 г. по ч.т.д. № 301/2009 на ВКС, ІІ т.о., опр. №20/13.02.2009 по ч.т.д. 477/08 на ВКС ІІ т.о., опр. № 56/16.10.2008 г. по т.д. №31/2008 на ВКС, І т.о., определение №535/09.07.2010 г. по ч.т.д. № 388/2010 г. на ТК, ІІ т.о. на ВКС и други/. Представените пред касационната инстанция писмени доказателства за платен данък върху договореното адвокатско възнаграждение не следва да се обсъждат в настоящото производство по чл.288 от ГПК с предмет преценка основанията за допустимост на касационното обжалване, а не по същество на спора. Наличието на константна съдебна практика на ВКС по обуславящия въпрос и съответствието на обжалвания акт на въззивната инстанция изключва основанията за допускане до касация, сочени от частния жалбоподател-противоречива съдебна практика по въпроса и че същият се явява от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, доколкото противоречието в практиката е преодоляно от константната безпротиворечива съдебна практика на ВКС по въпроса, а последната изключва и необходимостта от тълкуване. С оглед изложеното Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение,