Определение № 2085 от 23.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 675/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „П. БМК” ЕООД, представлявано от адв. А. М., срещу решение № 827 от 29.12.2022г. по гр.д. № 663/2022г. на САС, 6 състав, с което е потвърдено решение № 260099 от 06.01.2022г. по гр.д. № 6882/2019г. на СГС, ГО, I-13 състав. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от „П. БМК“ ЕООД - [населено място] срещу „Електрохолд продажби“ АД /с предишно наименование „Ч. Електро България“ ЕАД/ искове с правно основание чл.49 ЗЗД за сумата 100 000 лева - част от общо дължима сума 2 670 000 лева, представляваща обезщетение за пропуснати ползи от недобити и непродадени 20 000 т. въглища на трето лице поради неправомерно недоставяне на електрическа енергия за периода от 16.03.2018г. до 23.11.2018г., и чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 11 972.22 лева - част от общо дължимата сума 319 658.34 лева, представляваща законна лихва за забава на плащането по главницата за периода от 21.03.2018г. до 27.05.2019г.; „П. БМК“ ЕООД е осъдено да заплати на „Електрохолд продажби“ ЕАД на основание чл.327, ал.1 ТЗ сумата 235 739.79 лева, представляваща стойността на доставена, но неплатена електрическа енергия за периода от 24.07.2018г. до 30.06.2019г., ведно със законната лихва от 22.07.2019г. до окончателното й изплащане, и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 4 594.36 лева, представляваща законна лихва за забава на плащането по главницата за периода от 01.05.2019г. до 19.07.2019г.

Подадена е и частна касационна жалба от „П. БМК” ЕООД, представлявано от адв. А. М. срещу въззивното решение в частта му, имаща характера на определение, с което е оставена без уважение частната му жалба срещу определение № 263827 от 03.06.2022г. по гр.д. № 6882/2019г. на СГС, ГО, I-13 състав, с което е оставено без уважение направеното от касатора искане по чл.248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага съображения за незаконосъобразност и небоснованост на извода на въззивния съд за наличие на договорно правоотношение между страните по продажба на електроенергия, като сочи, че от една страна, в Закона за енергетиката е предвидена писмена форма за действителност на такъв договор, а от друга страна, липсва постигната от страните уговорка относно същественото му съдържание. Твърди, че в случая не е изразил воля да ползва електрическа енергия по договор с ответното дружество нито изрично, нито с конклудентни действия. Поддържа, че предявеният насрещен иск е недоказан и по размер и оспорва като незаконосъобразен извода на въззивния съд, че са налице редовно въведени в експлоатация СТИ. Намира за неправилен и извода на въззивния съд по отношение на сключения с „Комет инвест” ЕООД договор за продажба на въглища поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила с оглед неуказано както от първоинстанционния, така и от въззивния съд разпределение на доказателствената тежест за установяване на датата на сключване на този договор. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните правни въпроси:

1. Дължими ли са исковите суми на договорно основание /чл.327 ТЗ/ за процесните обекти на ниво средно напрежение при липса на сключен договор за продажба на електрическа енергия с Ч. в качеството му на доставчик от последна инстанция?

2. Необходима ли е писмена форма за действителността на договор за продажба на електрическа енергия за небитови нужди между крайния потребител и доставчик от последна инстанция?

3. Необходима ли е писмена форма за доказване на договора за продажба на електроенергия за небитови нужди между краен потребител и доставчик от последна инстанция?

4. Може ли да се счита за сключен договор за продажба на електроенергия за небитови нужди между краен потребител и доставчик от последна инстанция при липса на изразено чрез конклудентни действия /напр.частични погашения на задължения или осчетоводяване на фактурите/ съгласие от страна на длъжника?

5. Длъжен ли е въззивният съд да укаже на страната, че ще приеме за недоказана датата и истинността на съдържанието на частен документ, в случай че не ангажира допълнителни доказателства в тази насока, с оглед уредения в чл.7 ГПК основен принцип на служебно начало в гражданския процес, който задължава съда да информира страните във връзка с предоставените им от закона процесуални права и задължения, включително да ги уведомява за последиците от неизпълнение на конкретни указания?

6. Необходимо ли е изявление от собственика на имота, че е съгласен правата на потребител на електроенергия да бъдат упражнени от заявител, притежаващ качеството концесионер, след сключване на концесионен договор?

Касаторът твърди, че първи, втори, четвърти и шести въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Твърди, че трети въпрос е решен в противоречие с решение № 546 от 23.07.2010г. по гр.д. № 856/2009г. на ВКС, четвърти въпрос е решен в противоречие с определение № 708 от 02.11.2011г. по т.д.№ 82/2011г. на ВКС, II т.о., а пети въпрос е решен в противоречие с определение № 86 от 07.02.2023г. по ч.т.д. № 2714/2022г. на ВКС, I т.о.

В частната си касационна жалба касаторът поддържа, че обжалваният акт е постановен при неспазване на законоустановената форма и в противорчие с процесуалните правила, тъй като съдът се е произнесъл едновременно с определение по чл.248 ГПК и с решение в един акт и с един диспозитив. Сочи, че диспозитивите на различните видове актове имат различно съдържание, като всеки един от тях има свои характеристики и самостоятелно значение, както и самостоятелен ред за обжалване. Намира, че с оглед предмета на производствата по въззивната жалба и по частната жалба срещу първоинстанционното определение по чл.248 ГПК е недопустимо да се извърши служебно съединяване по реда на чл.213 ГПК на двете производства, поради което съдът е следвало да раздели двете производства и да се произнесе с отделни актове. Твърди, че е налице обусловеност на производството по същество на спора от частното производство по чл.248 ГПК. Поддържа още, че липсват доказателства за заплащане на адвокатското възнаграждение, както и че определението на въззивния съд е немотивирирано. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:

1. Допустимо ли е в хипотезата на подадена частна жалба срещу определение по чл.248 ГПК и въззивна жалба срещу решението по съществото на спора съдът да се произнесе по двете жалби с един акт – решение, в чийто диспозитив се съдържа едновременно и определение?

2. Когато е подадена частна жалба срещу определение по чл.248 ГПК и въззивна жалба срещу решението по съществото на спора, налице ли е обусловеност на двете производства като основание за спиране на едното от тях по смисъла на чл.229, ал.1, т.4 ГПК?

3. Ако отговорът на този въпрос е положителен, то кое от двете производства е обуславящо и кое – обусловено?

4. В случай че не е налице основание за спиране, то не следва ли съдът да се произнесе първо по спора с предмет по чл.248 ГПК /т.е. процесуалноправния спор/ и след това по съществото на спора /т.е. материалноправния спор/?

5. Следва ли при наличие на няколко самостоятелни производства, приключващи с различни по вид и характер актове, съдът да постанови самостоятелен акт и отделен диспозитив за всяко едно от тях?

Ответникът „Електрохолд Продажби” ЕАД, представляван от юрисконсулт В. И. и адв. Е. Д., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване и излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба. Представя и отговор на частната касационна жалба, в който поддържа, че не е налице основание за допускане на касационен контрол на въззивното определение и излага съображения за неоснователност на частната касационна жалба.

Третото лице – помагач „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД /с предишно наименование „Ч. Разпределение България“ АД/, представляван от юрисконсулт Л. Т., оспорва касационната жалба, като излага съображения за нейната неоснователност и за липсата на основания за допускане на касационен контрол.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е посочил, че предявеният от „П. БМК“ ЕООД иск за ангажиране на гаранционно - обезпечителната отговорност на ответника в хипотезата на чл. 49 от ЗЗД е основан на твърдението, че в резултат на бездействието на негови служители, изразило се в непредприемането на необходимите фактически и правни действия за сключването на договор за продажба на електроенергия на обекта, в който ищецът извършвал дейност по добиването на въглища, последният не изпълнил задълженията си по договор за продажба на въглища, от което за него произтекли имуществени вреди - претърпяна загуба в размер на 2 670 000 лева, без включен ДДС. Приел е, че представените от ищеца за доказване на претърпените загуби договор за продажба на въглища и споразумение, с което страните са се съгласили да прекратят действието му поради невъзможността той да бъде изпълняван от продавача заради несключен договор за доставка на електроенергия с ответника, са своевременно оспорени от ответника както относно датата на тяхното съставяне, така и относно верността на изявленията, които се съдържат в тях. Намерил е, че страна в процеса, която не е участвала в съставянето на частен документ и не се явява трето по смисъла на чл.181, ал.1 ГПК лице, може да оспорва датата на съставянето му, като последната следва да бъде установена с други доказателствени средства и доказателствената тежест е за лицето, което претендира изгодни за себе си правни последици от фактите, удостоверени или обективирани в частния документ. Отбелязал е, че ищецът е този, който извлича за себе си благоприятни правни последици от обсъжданите документи, но той не е представил никакви убедителни доказателства, които да установяват датата на съставянето им, нито верността на изявленията в тях. Приел е, че това е достатъчно да разколебае категорично достоверността им и да породи обосновано предположение, че са били съставени, за да бъдат използвани в процеса с цел установяването на изгодни за страната факти. В подкрепа на такъв извод е отбелязал и факта, че страните по договора за продажба от 21.03.2018 г. са свързани лица по смисъла на § 1, ал. 2 от ДРТЗ, тъй като „Комет Инвест“ ЕООД е едноличен собственик на капитала на „П. БМК“ ЕООД, поради което може да се приеме, че в качеството им на продавач и купувач по договора са уговорили в него „условия, различни от обичайните“. Поради това е достигнал до извод, че датата на съставянето и верността на съдържанието на обсъдените частни документи е опровергана и те не се ползват с отредената им в чл.180 ГПК доказателствена сила, с оглед на което не установяват валидно възникнало облигационно правоотношение, задължаващо ищеца да произведе и продаде на своя контрахент определено количество въглища на посочената цена, нито прекратяването на действието му поради причината, отразена в споразумението от 22.01.2019 г.

На второ място въззивния съд е приел, че ответникът е доставял електрическа енергия на обекта на ищеца по силата на договор за продажба с предишния концесионер и следователно е бил запознат със спецификата на дейността, извършвана от неговия клиент, като е съобразявал обстоятелството, че тя предпоставя непрекъсваемост на технологичния процес, който е поставен изцяло в зависимост от използването на електрическа енергия, затова и непланираното спиране или прекъсване на електроподаването по време на работа в подземната част на мината е свързано с много голям реален риск за живота и здравето на персонала. Посочил е, че смяната на концесионера не е довела до промяна на обективните дадености, определящи спецификата на производствената дейност, а оттам и на безусловната необходимост от непрекъснато електроподаване за нейното нормално функциониране, и затова ответникът продължил да доставя електрическа енергия, като за периода от 01.03.2018г. до 11.06.2020г. доставката на електрическа енергия към обекта „находище „Ораново“ не е била прекъсвана. Отбелязал е, че този факт се установява по безспорен начин от съвкупната преценка на писмените доказателства по делото. Взел е предвид, че с писмо с изх. № 19090334/08.11.2019 г. на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ - [населено място] ответникът бил уведомен за резултатите от извършената на 22.10.2019г. проверка на рудник „Ораново“, при която служителите на дирекцията установили, че към тази дата в рудника не се извършва подземен добив на въглища, но се извършва непрекъснато проветряване на подземните минни изработки с помощта на изградена вентилационна система за главно проветряване, състояща се от два броя вентилатори, монтирани на повърхността; че до вентилационната уредба на повърхността са изградени два електропровода с цел осъществяване на непрекъснато захранване с електрическа енергия на уредбата; че едновременно с това се осъществява и изпомпването на повърхността на денонощния приток на вода от рудника с помпени агрегати, за които е осигурено и резервно електрическо захранване; че рудничното ръководство е създало организация за ежесменен контрол за съдържанието на вредни примеси в рудничната атмосфера от служители на „П. БМК“ ЕООД, които за целта посещават подземните изработки. Съобразил е и обяснението на вещото лице И. И. при изслушването на експертизата в съдебното заседание на 04.03.2021г., че категорично е ползвана електрическа енергия, тъй като операциите вентилация и водоотлив не са възможни, без да има ток, в подземните рудници е забранено да се ползва друга енергия, освен електрическа. Отбелязал е, че фактът, че захранването на обекта с електроенергия е било изключено на 11.06.2020 г., е удостоверен в писмо от 15.09.2020г. на „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД. Въз основа на тези доказателства въззивният съд е достигнал до извод, че доставката на електроенергия на обекта не е била прекъсвана за периода от 01.03.2018г. до 11.06.2020 г., като този извод не може да бъде опроверган от показанията на разпитания в съдебното заседание на 02.12.2021 г. свидетел Б. Я. - служител на „П. БМК“ ЕООД, които са в очевидно противоречие с всички други данни по делото. Поради това въззивният съд е приел, че основният довод в тезата на ищеца - виновно бездействие на ответника, вследствие на което за него е настъпила имуществена вреда, е несъстоятелен. Достигнал е до извод, че в случая не е налице нито един от елементите на фактическия състав на чл.49 ЗЗД, поради което е неоснователен главният иск, а с оглед на това – и акцесорният иск по чл.86 ЗЗД.

Въззивният съд е посочил, че предявеният от ответника „Ч. Електро България“ АД насрещен иск с правно основние чл.327, ал.1 ТЗ е за осъждане на ищеца „П. БМК“ ЕООД да заплати стойността на потребената от него електрическа енергия за посочения обект. Посочил е, че възраженията на ответника по иска се свеждат до твърдението, че не дължи плащане, тъй като по вина на ищеца договор за продажба на електроенергия между тях не е бил сключен. Приел е, че предвид специфичния предмет на спора - доставка на електрическа енергия, приложими са нормите на специалния Закон за енергетиката и подзаконовите нормативни актове, издадени във връзка с неговото приложение. Посочил е, че отношенията между ищеца - доставчик от последна инстанция и ответника - небитов клиент, по смисъла на т.33а от ДРЗЕ са уредени в чл.95а от закона в действащата към исковия период редакция след изменението му в ДВ, бр. 103 от 13.12.2018 г., в сила от 13.12.2018 г., според която доставчикът от последна инстанция осигурява снабдяването с електрическа енергия на крайни клиенти, които не могат да бъдат клиенти на крайния снабдител по чл.94а, ал.1 ЗЕ до избора на друг доставчик или избраният доставчик не извършва доставка по независещи от крайния клиент причини. Изложил е съображения, че задължението на доставчика от последна инстанция да осигурява снабдяването с електрическа енергия на крайния клиент до избора на друг доставчик е проявление на принципа, положен в разпоредбата на чл. 69 ЗЕ - дейността на енергийните предприятия да бъде извършвана в интерес на обществото и на отделните клиенти и в съответствие с изискванията на нормативните актове, като бъде обезпечена сигурността на снабдяването, непрекъснатостта и качеството на електрическата енергия, ефективното й използване, опазването на околната среда, живота, здравето и собствеността на гражданите. Посочил е, че новелата на чл. 95а ЗЕ е създадена с изменението на закона в бр. 54 от 17.07.2012г. на „Държавен вестник“ (в сила от същата дата) като една от мерките, предприети в изпълнение на държавната политика за поетапна либерализация на пазара на електроенергия, и в резултат на промените в законодателството през 2013г. започва активно преминаване на клиенти, присъединени към мрежа средно напрежение (6 - 20 kV) от регулирания на свободния пазарен сегмент, като крайният срок, до който стопанските субекти следва да излязат окончателно на свободния пазар на електроенергия, е 01.07.2021г.; че считано от 01.08.2013г., небитовите клиенти, които не са избрали свой доставчик на електроенергия на свободен пазар, следва да бъдат снабдявани от служебен доставчик на географски принцип, т.нар. доставчик от последна инстанция - лицензирана дейност, възложена на същия доставчик, който е доставял електроенергия на клиента; че в периода на преход от регулирания към свободния пазар доставчикът от последна инстанция трябва да гарантира, че клиентите, които са задължени да напуснат регулирания пазар, но все още не са избрали доставчик /търговец от свободния пазар или избраният от тях доставчик не извършва доставка по независещи от клиента причини, няма да останат без електроенергия. Приел е, че взаимоотношенията между клиентите и доставчика от последна инстанция се уреждат в договори при публично известни общи условия, при спазване на Закона за енергетиката и Правилата за търговия с електрическа енергия, а правилата, по които се извършва ценообразуването, се съдържат в одобрена от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) „Методика за определяне на цените на електрическата енергия на доставчик от последна инстанция“. Намерил е, че страните по сделката за доставка на електроенергия са търговци и съобразно разпоредбата на чл.293 ТЗ за действителността й е необходима писмена или друга форма само в случаите, предвидени в закон, и е посочил, че приложимата правна норма - чл.95а ЗЕ, не предвижда писмена форма като условие за действителност, каквато е изрично предвидена в разпоредбите на чл.116, ал.1, т.1, чл.117, ал.1,т.3 от ЗЕ. Взел е предвид, че в случая доставката на електрическа енергия на находището „Ораново“ не е била прекъсната на 01.03.2018г., когато по силата на допълнителното споразумение от тази дата към концесионния договор и на договора за наем на дълготрайни материални активи от същата дата приобретателят на правата по концесията е установил фактическата власт върху находището, като според доказателствата по делото дължимата от доставчика престация е била осъществявана непрекъснато предвид спецификата на дейността, извършвана от предишния и настоящия концесионер. Посочил е, че в съответствие с разпоредбата на чл.95, ал.1 ЗЕ ответникът е имал право да избере доставчик на електрическа енергия и той го е упражнил, като е предпочел досегашния доставчик, манифестирайки избора си с подаването на заявлението от 16.03.2018г. Поради това е достигнал до извод, че договорът следва да се смята сключен в момента, в който до доставчика е достигнало изявлението на правоприемника по концесионния договор, че желае сключването на договор за продажба на електрическа енергия. Съобразил е, че съгласно чл.95а, ал.2 ЗЕ снабдяването с електрическа енергия по ал.1 е услуга от обществен интерес по смисъла на този закон, която се предоставя въз основа на договор при общи условия при условията на равнопоставеност в съответствие с правилата по чл.91, ал.2, като към деня на подаване на заявлението са били приложими Общите условия на дружеството, одобрени с Решение № ОУ- 056 от 7.11.2007г., изменени с Решение № ОУ - 03 от 26.04.2010г. на ДКЕВР, публично оповестени с публикацията им в бр.927 от 26.11.2007г. на централния всекидневник в. „Телеграф“ и в бр.279 от 26.11.2007 г. на местния вестник „С.“. Добавил е, че до 12.03.2018г. управител на предишния концесионер и клиент на „Ч. Електро България“ ЕАД - „П. Ораново“ ЕООД е бил Д. В., който от 19.03.2018г. е управител на новия концесионер „П. БМК“ ЕООД.

Въз основа на обсъдените доказателства въззивният съд е приел за категорично установено, че по създадената облигационна връзка между страните доставката на електроенергия на обекта на клиента не е била прекъсвана през целия исков период, както и че цената на стоката не е била платена от купувача. Взел е предвид, че според неоспореното от ответника заключение на експертизата начислените в счетоводството на доставчика задължения по издадените към клиента 16 фактури са в общ размер 243 252.93 лева, от които 235 739.78 лева за главница и 4 594.36 лева за лихви. Във връзка с възражението на ответника по насрещния иск, че отчетените от средствата за техническо измерване данни не били достоверни, тъй като средствата за техническо измерване са били демонтирани в противоречие с нормативните изисквания и заменени с други без знанието и съгласието на собственика, е посочил, че площадката на находище „Ораново“ е била присъединена към електроразпределителната мрежа много преди сключването на концесионния договор с две точки на доставка: за основно електрическо захранване - с идентификатор 32Z103001580639L и абонатен № 11500075, и за резервно ел.захранване - с идентификатор 32Z103001580641Y и абонатен № 11500076, като според заключението на експертизата периодичността на проверките на електромерите е била определена в заповед № А - 233/ 29.05.2014г. на председателя на ДАМТН и за трифазни електромери е 4 години. Приел е, че изпълнението на това задължение от оператора на електроразпределителната мрежа „Ч. Разпределение България“ АД било установено в съставените от него и представени от ищеца констативни протоколи от монтаж за обекта с № [ЕГН]/16.10.2014г., № [ЕГН]/16.04.2014г., № 024652/12.10.2018г. и № 1024654/12.10.2018г. и е взел предвид, че според заключението на експертизата няма основания да не се смята, че (електромерите) са отчели реално потребената на обекта електроенергия. Поради това е заключил, че при липса на доказателства за противното, показанията на средствата за техническо измерване отразяват вярно реално потребеното от ответника количество електроенергия. Достигнал е до крайния извод, че исковата претенция по чл.327, ал.1 ТЗ е основателна и доказана за сумата 235 739.79 лева, представляваща главницата по незаплатени фактури за електрическа енергия за периода от м. август 2018 г. до м. юли 2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 22.07.2019 г. до окончателното изплащане, което обуславя основателност и на акцесорната претенция по чл.86, ал.1 ГПК, която съобразно заключението на експертизата следва да бъде уважена за сумата 4 594.36 лева, представляваща законната лихва за забава на плащането на сумите по главницата за периода от 1.05.2019 г. до 19.07.2019 г.

Въззивният съд е намерил за неоснователна подадената частна жалба срещу първоинстанционното определение по чл.248 ГПК. Посочил е, че заедно със списъка по чл. 80 от ГПК ответникът е представил договор от 01.12.2020г., фактура № 3661/1.12.2020г. и кредитен превод от 9.12.2020г., от които се установява, че страната е заплатила сумата 3 600 лева за адвокатско възнаграждение. Намерил е за основателно възражението на ответника, че при материалния интерес на двата иска над 345 000 лева възнаграждение в размер от 3 600 лева е под установения в наредбата минимален размер. Приел е за несъмнено, че заплатеното възнаграждение е за един адвокат - независимо от броя на упълномощените от страната процесуални представители и в какво качество са я представлявали.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Първият въпрос по начина, по който е формулиран, не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът е поставен във връзка с твърдението на касатора, че между страните не е сключен договор за продажба на електрическа енергия. Противно на това твърдение, въззивният съд е приел, че с достигането на изявлението на касатора до ответника, че желае сключването на договор за продажба на електрическа енергия, договорът между тях следва да се счита сключен съгласно действащите към този момент ОУ. Несъгласието на касатора с този извод на въззивния съд представлява оплакване за неправилност на обжалваното решение, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на касационно производство.

Вторият въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, но по отношение на него не е налице соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалвания въззивен акт, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са изложени твърдения за неправилна /създадена поради неточно тълкуване/ съдебна практика, която да се нуждае от промяна, нито са посочени настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съдебната практика, както и не е обоснована непълнота, неяснота или противоречие в правната уредба, пораждащи необходимост от създаването на съдебна практика. Следва да се посочи още, че отговорът на поставения въпрос следва от относимата правна норма на 95а ЗЕ, уреждаща договора за доставка на електрическа енергия от доставчика от последна инстанция, какъвто въззивният съд е приел за сключен между страните, която норма е пълна и ясна и не предвижда форма за действителност на този договор. По изложените съображения искането за допускане на касационно обжалване по формулирания материалноправен въпрос е неоснователно.

Третият въпрос не се явява обуславящ изхода на делото, тъй като въззивният съд не е излагал съображения относно формата за доказване на сключения между страните договор, а решаващият му извод за наличието на такъв договор е обусловен от съобразяване на относимите разпоредби на ЗЕ и съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства и заключение на назначената експертиза. От друга страна, не е налице и твърдяното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като липсва противоречие с посоченото от касатора решение № 546 от 23.07.2010г. по гр.д. № 856/2009г. на ВКС, касаещо доказването на договор на стойност по-голяма от 5000 лева със свидетелски показания, доколкото по настоящото дело наличието на договор между страните не е прието за установено с гласни доказателства.

Четвъртият и шестият въпроси също не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не могат да обосноват допускане на касационен контрол. Шестият въпрос не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му мотиви, а четвъртият въпрос не съответства на мотивите на въззивното решение. Въззивният съд не е обсъждал дали договорът между страните следва да се счита сключен чрез конклудентни действия, а е достигнал до извод за наличието на такъв след съобразяване на относимите разпоредби на ЗЕ и на приетите от него за установени по делото факти - на отправено от касатора изявлението до ответника, че желае сключването на договор за продажба на електрическа енергия, и на осъществяваната от ответника непрекъсната доставка на електрическа енергия, която е ползвана от касатора.

Петият процесуалноправен въпрос е поставен във връзка с произнасянето на въззивния съд по доказателствената стойност на представените по делото договор от 21.03.2018г. между касатора и „Комет Инвест” ЕООД и споразумение към него от 22.01.2019г. Въпросът касае само част от мотивите на въззивния съд, обусловили крайния му извод за неоснователност на предявения от касатора иск по чл.49 ЗЗД, като във връзка с останалите мотиви – за липса на противоправно бездействие на служители на ответното дружество с оглед приетия за установен факт, че доставката на електроенергия на обекта не е била прекъсвана за периода от 01.03.2018г. до 11.06.2020г., въпрос не е поставен. Поради това, както и да се отговори на поставения въпрос, това не би се отразило на крайния изход на спора по предвения от касатора иск.

По частната касационна жалба:

Формулираните от частния касационен жалбоподател процесуалноправни въпроси са важни, но по отношение на тях не е налице поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с посоченото от касатора определение № 193 от 13.03.2013г. по ч.гр.д. № 1071/2014г. на ВКС, IV г.о., според което производството по частна жалба срещу въззивно определение по чл.248 ГПК следва да бъде спряно за общо произнасяне по подадената срещу въззивното решение касационна жалба и частната жалба, а останалите посочени определения не дават разрешение на поставените въпроси. Не е налице и твърдяното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са изложени твърдения за неправилна /създадена поради неточно тълкуване/ съдебна практика, която да се нуждае от промяна, нито са посочени настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съдебната практика, както и не е обоснована непълнота, неяснота или противоречие в правната уредба, пораждащи необходимост от създаването на съдебна практика. По въпросите е формирана постоянна практика, според която произнасянето по дължимите на страните разноски е обусловено от изхода на спора и поради това производството по частна жалба срещу определение по чл.248 ГПК е обусловено от произнасянето по подадената срещу решението жалба. Произнасянето по въззивна жалба и по частна жалба с един акт, който в едната си част има характера на решение, а в другата – на определение, не опорочава постановения съдебен акт. В случая въззивният съд не се отклонил от тази практика, като при произнасянето си по подадената срещу първоинстанционното определение по чл.248 ГПК частна жалба е съобразил изхода на производството по подадената срещу първоинстанционното решение въззивна жалба и е обективирал волята си в един съдебен акт, който в частта си по въззивната жалба има характера на решение, а в частта си по частната жалба има характера на определение.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и на обективираното в него определение, с което е оставена без уважение частната жалба срещу първоинстанционното определение по чл.248 ГПК. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като не са ангажирани доказателства, че договореното адвокатско възнаграждение е заплатено по банков път, както е предвидено в представения договор от 10.04.2023г.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение