Определение № 600 от 13.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 228/2010 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.3 вр.чл.129 ГПК. Образувано е по частната касационна жалба на И. а. за н. на малките и средни предприятия срещу Определение № 722 от 19.01.2010 год. по ч.гр.д. № 10379/09 год. на Софийски градски съд с което е било потвърдено разпореждането от 03.08.2009 год. по гр.д. № 34144/2009 год. на Софийски районен съд. С това разпореждане като е счел, че е не са отстранени нередовностите по исковата молба на ИАНМСП срещу „И”О., първоинстанционният съд е прекратил производството по иска и е разпоредил връщането на ИМ. Частната жалба е депозирана в срока по чл.275 ГПК срещу за определение, преграждащо развитието на спора и отношение на него намира приложение чл.280 ал.1 т.3 ГПК. При преценката относно допустимостта на касационното обжалване, съдебният състав взе предвид следното: Позоваването на ИАНМСП е на чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК по отношение на обуславящия въпрос – дължимостта на държавна такса с оглед разпоредбата на чл.84 т.1 ГПК и квалификацията на вземането му като публичноправно или като частноправно. Основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК не е налице, доколкото липсва валидно позоваване на противоречащи си по този правен въпрос влезли в сила съдебни актове. Твърдението на А. е, че в производството по други сходни дела е приложен чл.84 ал.1 ГПК и не е възникнало задължение на внасяне на държавна такса. Налице е приложното поле на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, доколкото се касае за въпрос от значение за правото и точното прилагане на закона, по който липсва константна съдебна практика. Частната касационна жалба е неоснователна. Съдебно предявената претенция за сумата 10729.04 лв. се основава на задължение на „И”О. за връщане на преведена субсидия за проект по Националния иновационен фонд, изпълнението по който е било прекратено. Съставът на СРС е указал на ищеца, че следва да внесе 586.95 лв. държавна такса. Задължението за внасяне на ДТ не е изпълнено, поради което съдът е разпоредил връщането на ИМ. Последователно подържана теза на ИАНМСП е, че не дължи внасянето на държавна такса на основание чл.84 т.1 ГПК. Няма спор, че ИАНМСП е от кръга на лицата по чл.84 т.1 ГПК. Не е налице, обаче, втората кумулативна предпоставка – характеристиката на съдебно предявеното вземане. Правилна е преценката на съдилищата по същество, че връщането на преведена субсидия съставлява частно държавно вземане по отношение на което хипотезата на чл.84 ГПК не се простира. Както ДПК (отм.), който е действал към момента на сключването на договора изчерпателно изброява в чл.13 кои вземания имат характер на публично правни, така и действащия към момента на предявяването на иска чл.162 ал.4 ДОПК дефинира като частноправни всички държавни и общински вземания извън изчерпателното изброяване. Връщането на преведена субсидия поради прекратяване изпълнението на договори, включени в обсега на компетентност на ИАНМСП не съставлява публично държавно вземане, поради което А. дължи държавна такса и правилно СРС е разпоредил връщането на ИМ при неизпълнение на това задължение. Предвид на горното, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.