Определение № 553 от 19.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4292/2016 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от ответника В. Д. В., чрез адв. Х. Т. срещу решение № 43/20.04.2016 г. по гр.дело № 91/2016 г. на Бургаския апелативен съд в частта, с която е осъден жалбоподателя да заплати на Г. П. от [населено място] сумата 50 000 лв. прехвърлена му без основание на два пъти на 29.11.2011 г. и на 30.11.2011 г. на основание чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.07.2015 г. до окончателното изплащане.

Жалбоподателят мотивира доводи за недопустимост на въззивното решение в обжалваната част, като постановено по нередовна искова молба и за неправилност по чл.281,т.3 ГПК – нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на процесуалните правила.

В изложението към касационната жалба са формулирани правните въпроси:1 на какви критерии трябва да отговаря съдържанието на една искова молба, когато с нея са предявени обективно съединени главен иск/в частност по чл.240 ЗЗД, вр.чл.79 ЗЗД/ и евентуален иск/в частност по чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД/, за да се счете, че исковата молба е редовна? Какви са последиците на нередовната искова молба, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван е противоречиво от съдилищата и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./.2. на какви критерии трябва да отговаря съдържанието на петитумите на обективно съединени главен иск по чл.240, вр.чл.79 ЗЗД и на евентуален иск по чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД, за да се счете за редовна исковата молба, с която се предявяват двата иска? Може ли обективно съединени главен иск по чл.240 ЗЗД и евентуален иск по чл.55,ал.1, пр.1 ЗЗД да имат общ петитум и как трябва да бъде формулиран общият петитум, за да се отграничат двата иска, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК отм., 3. кои са правнозначимите факти, които ищецът по евентуален иск по чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД, обективно съединен с главен иск по чл.240, вр.чл.79 ЗЗД следва да заяви в исковата молба? Какви са последиците от незаявяването или неясното заявяване на някои от правнозначимите факти?

Изявленията за „липса на основание ответникът да задържи платеното” и за „платено без основание” твърдение за факти ли са или са правни квалификации и каква е смисловата им разлика, съответно какъв е предметът на доказване на основанието на плащането и на основанието за задържане на плащането, към кой момент се преценява липсата на основанието и какви са последиците от недоказване на основанието? Според жалбоподателя по този въпрос са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК отменен. 4. Ако изявлението на ищеца в условията на евентуалност е, че „не съществува правно основание или каквато и да е друга причина ответникът да задържи получените от него парични средства”, без да е изведен съответен петитум за осъждане на ответника да заплати процесната сума като дадена без основание, това представлява ли твърдение за факт от фактическия състав на нормата на чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД – предмет на евентуален иск, обективно съединен с главен, или е правен извод от недоказването от ответника на основанието да се задържи платеното и представлява ли нередовност на иска, която решаващият съд трябва да отстрани по реда на чл.129 или чл.145 ГПК, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./. 5. процесуално допустимо ли е ищецът да заяви за първи път в първото по делото съдебно заседание пред първоинстанционния съд нови правнозначими факти като основание на нов евентуален иск, обективно съединен с главния иск, без да е заявил изменение на главния иск, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, 6. процесуално допустимо ли е решаващият съд да даде ход на исковата молба и да определи правна квалификация на иск по чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД при видимо противоречие между твърдения от ищеца отрицателен факт за липса на каквото и да е основание на плащането на ответника на процесната сума и представения от ищеца към исковата молба частен писмен документ, обективиращ неговото волеизявление за плащане на ответника на процесната сума на посоченото в него основание, без ищецът да оспорва валидността на волеизявлението си, решен в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирано е решение № 437/29.12.2015 г. по гр.дело № 3140/2015 г. на ВКС, IV г.о., 7.налице ли е правен интерес от водене на осъдителен иск на основание чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД с твърдение за липса на основание за извършено плащане на ответника, когато ищецът още с исковата молба въвежда като доказателство частен писмен документ, изходящ от него, удостоверяващ волеизявлението му да плати на ответника процесната сума на посоченото в него основание и факта на плащане на същото основание, без да оспорва валидността на волеизявлението си? При това противоречие, опорочено ли е постановеното съдебно решение, с което искът по чл.55,ал.1 ЗЗД е уважен с довод за липса на основание ответникът да задържи платеното и от какъв характер е порокът му, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото,

8. какви са правомощията на въззивния съд във връзка с изясняване на делото от фактическа и правна страна, 9. длъжен ли е въззивният съд да следи служебно за редовността на исковата молба и какви са задълженията му при констатиране на нередовности в исковата молба, 10. какви са последиците от неизпълнението на служебното задължение на въззивния съд да предприеме служебно действия по санирането на исковата молба. Според жалбоподателя осми, девети и десети въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, 11. какви са задълженията на въззивния съд във връзка с проверката на правната квалификация на евентуален иск, дадена от първоинстанционния съд, когато за първи път въззивният съд се произнася по евентуалния иск след отмяна на първоинстанционното решение по главния иск и какви са правните последици от неизпълнението им, 12. длъжен ли е съдът при иск за връщане на дадено без основание да възприеме доводите на ищеца дали основанието е липсвало поначало, отпаднало е впоследствие или не се е осъществило, 13. какви са правните последици от даване на правна квалификация на спор при нередовна искова молба, 14. какви са правните последици от даване на правна квалификация на непредявен иск или несъответстваща на твърдените от ищеца факти в исковата молба. Въпросите по п.п.11,12,13 и 14 са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. 15. с какви процесуални действия се осъществява защитата на ответника по основанието на иска, каква е тяхната същност и до кой момент от развитието на процеса същите могат да бъдат предприети, 16. в кои случаи с изтичането на срока за отговор не настъпва преклузия за ответника да даде становище по допустимостта на иска и да развие фактически и правни доводи и възражения по основанието на иска, 17. неповдигането от ответника на фактически и правни доводи и възражения по основанието на иска в отговора на исковата молба в срока по чл.131 ГПК прави ли иска основателен и освобождава ли съда от задължението да цени събраните от двете страни доказателства, ангажирани за доказване на спорния факт по съображения, че ответникът не е релевирал в отговора си по чл.131 ГПК фактически и правни доводи и възражения по този факт,

18. какво е правното значение на писмената защита? Съществува ли процесуална пречка ответникът да развие в писмената си защита и във въззивната си жалба подробно фактическите си и правни доводи и възражения против допустимостта и основателността на иска, ако в първото по делото съдебно заседание след уточнение от страна на ищеца, че е предявил наред с главния и евентуален иск е направил оспорване на съставомерността на твърдените от ищеца факти по евентуалния иск? 19. направения от ответника довод относно правната характеристика на предмета на правоотношението като основание на паричната престация по смисъла на чл.55,ал.1 ЗЗД, а именно, че се касае за договор за дарение, наименован „финансова помощ”, изводим от анализа на събраните доказателства и тълкуване по правилата на чл.20 ЗЗД на установените с доказателствата факти ново твърдение за факт ли е или е правен довод/извод/ от установен доказателствен факт? 20. допустимо ли е за първи път в писмената защита, а след това и във въззивната жалба ответникът да приложи правилата за тълкуване на договорите за изясняване на общата воля на страните по правната същност на предмета на правоотношението като основание на плащането, чрез препращане към дефиниции от българския тълковен и синонимен речник, разкриващи общовъзприетото схващане/обичаите в практиката/ в разговорния български език за смисъла на термина, с който е описано изявлението на ищеца в платежен банков документ, изходящ от него, когато смисълът на този термин не е спорен по висящия иск? 21. отказът на въззивния съд да съобрази доводите и възраженията на ответника против допустимостта и основателността на евентуалния иск, изложени подробно в писмената защита пред първоинстанционния съд, а след това и във въззивната жалба по съображения, че не ги е релевирал в отговора по чл.131 ГПК представлява ли съществено процесуално нарушение? Въпросите по п.п.15,16,17,18,19,20 и 21 са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. 22. кои са задължителните елементи на доклада по чл.146 при иск по чл.55, ал.1,пр.1 ЗЗД и какви задължителни указания на страните дава първоинстанционният съд във връзка с доклада по този иск,

23. порочен ли е докладът по чл.146,ал.1 ГПК ако в него съдът не е описал твърдените от ищеца релевантни факти по действително предявен евентуален иск, обективно съединен с главен иск/т.1/, не е дал еднозначна и конкретна откъм законова хипотеза правна квалификация на евентуалния иск/т.2/, не е изследвал и отделил спорните от безспорни факти и обстоятелства по евентуалния иск/т.3/, не е посочил кои обстоятелства не се нуждаят от доказване по евентуалния иск/т.4/, указал е погрешно разпределение на доказателствената тежест по евентуалния иск/т.5/, не е посочил за кои обстоятелства не се сочат доказателства по евентуалния иск/ал.2/? 24.има ли въззивният съд задължение да провери доклада и указанията по чл.146 ГПК на първоинстанционния съд по евентуалния иск, когато се произнася по него за първи път след отмяна на решението на първоинстанционния съд по главния иск и какви процесуални действия трябва да извърши при констатиране на недостатъци в доклада и дадените във връзка с него указания към страните? 25. какви са последиците за ответника от неправилния доклад и от неправилните указания по чл.146 ГПК по евентуалния иск, ако пороците не са изправени от първоинстанционния съд, респ. от въззивната инстанция, в частност важат ли за ответника правилата за преклузия при неправилен доклад и неправилно разпределение на доказателствената тежест и по отношение на кои процесуални действия на ответника се прилагат?, 26. трябва ли в доклада по чл.146,ал.1,т.3 и т.4 ГПК съдът да обяви като безспорен и ненуждаещ се от доказване положителен факт, отричан от ищеца в исковата молба, но признат от него извънсъдебно в частен писмен документ, и който документ е представен от ищеца още с исковата молба, 27. чия е доказателствената тежест да установи съществуването на основанието на плащането по чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД, ако ищецът въпреки твърдението си на отрицателния факт за липса на основание на паричната си престация е представил към исковата молба частен писмен документ, изходящ от него и удостоверяващ неговото недвусмислено и неоспорено като невалидно извънсъдебно признание за съществуването на основание на паричната му престация към момента на изпълнението й?

28. представлява ли разместването на доказателствената тежест по иск по чл.55, ал.1,пр.1 ЗЗД от първоинстанционния съд и неизправянето й от въззивния съд съществено процесуално нарушение, в частност когато този порок изрично е установен от въззивния съд по повод произнасянето за първи път по евентуалния иск след отмяна на решението на първоинстанционния съд по главния иск, но не го е поправил? 29. допустимо ли е въззивния съд да приеме за недоказан от ответника релевантен факт, без да е поправил доклада по чл.146 ГПК на първоинстанционния съд и без да му е дал указание за доказателствената му тежест за този факт, 30. може ли въззивният съд служебно, без да е констатирал порок в правната квалификация на иска, налагаща друго разпределение на доказателствената тежест, без да е сезиран с довод за неправилно разпределение на доказателствената тежест и без да е поправил разпределението й, ако е констатирал неправилността да приложи служебно последиците от правилното разпределение на доказателствената тежест върху страната, която е освободена от съда от тази тежест. Въпросите по п.п.22,23,24,25,26,27,28,29 и 30 са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, решение № 422/03.06.2009 г. по гр.дело № 631/2008 г. на ВКС, III г.о., 31. в кои случаи са приложими правилата за тълкуване на договорите, в частност приложими ли са към волеизявленията на страните във връзка със съществуването на основание на плащането по смисъла на чл.55,ал.1 ЗЗД, направени в изходящ от тях платежен документ и какви са правилата за тълкуване на волеизявленията в частни писмени документи? Решен в противоречие с практиката на ВКС и решаван противоречиво от съдилищата. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК и решение № 1177/17.12.2008 г. по гр.дело № 3323/2007 г. на ВКС, III г.о., постановено по реда на ГПК/отм./. 32. когато в платежен банков документ ищецът е наредил да се плати на ответника определена парична сума на определено основание и от извлечението от банковата сметка на ответника е видно, че ответникът е получил паричната престация на така посоченото основание и никоя от страните не е оспорила валидността на волеизявлението си да плати, респ.да получи паричната престация на посоченото в документа основание, може ли съвпадението на волеизявленията на двете страни да се тълкува като сключване на договор и като доказателство за съществуването/валидността/ на основанието на плащането? Ако въпреки съвпадането на волеизявленията на ищеца и ответника по основанието на плащането съдът е приел, че липсва изначално основание на плащането, респ. изначално основание ответникът да задържи платеното, съдът нарушил ли е правилата на тълкуване на изявленията на страните, подменил ли е действителната обща воля на страните с извод, че такава въобще няма и какви са последиците от това нарушение? Според жалбоподателя въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК, решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./, 33. когато искът е с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и вписаното в преводното банково нареждане основание на плащането е „финансова помощ”, което не се оспорва от никоя от страните и няма данни за постигнати между страните допълнителни уговорки, може ли основанието на плащането да се тълкува по аргумент за по-силното основание и по аргумент от противното като даване с цел получателят на сумата да бъде надарен, т.е. като договор за дарение – решен в противоречие с практиката на ВКС и решаван противоречиво от съдилищата. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК и по реда на ГПК/отм./. 34. каква е правната природа на основанието за предаване на определена сума между физически лица като „финансова помощ”, изведено от правото и от общоприетото разбиране в гражданския оборот между физическите лица/обичаите в практиката/, когато страните не са уговорили допълнителни условия на плащането извън самото основание и размера на паричната престация, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото,

35. допустимо ли е въззивният съд да пристъпи към решаване на делото преди да е изяснил фактите по всеки от обективно съединените искове и преди да е попълнил доклада по чл.146 ГПК с елементите по всеки от обективно съединените искове? Допустимо ли е съдът да се произнесе по непредявен иск, макар и да е дал правна квалификация на такъв? 36. длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението всички доказателства без изключение, независимо по чия инициатива са събрани и установените с тях факти в тяхната съвкупност и хронологична последователност, независимо от коя страна са твърдени, да обсъди оспорванията, доводите и възраженията на страните, развити пред първоинстанционния и въззивния съд по този иск и да развие собствени мотиви защо приема определени факти за неосъществили се? 37. допустимо ли е въззивният съд да приеме за недоказани факти, чието съществуване е установено с приети по делото като относими доказателства, които не били спорни пред първоинстанционния и въззивния съд? 38. какви са правилата за установяване доказаността на един иск? Противоречието между установените по делото безспорни и непротиворечиви доказателствени факти за възникнало между страните правоотношение като основание на плащането/индивидуализирано с място и дата на възникване, страни и предмет/ и изводът на съда за липса на правоотношение между страните като основание на плащането, нарушава ли правилата на формалната и правната логика и води ли това нарушение до необоснованост на съдебното решение?

39. допустимо ли е съдът да основе изводите си по основателността на евентуалния иск върху доводи, които страните са релевирали по главния иск, когато главният иск е отхвърлен? 40. допустимо ли е съдът да изненадва страните с решението и едва с него да посочва кои въпроси са съществени за спора и кои от тях са били спорни в хипотеза на липсващи елементи в доклада по чл.146, ал.1,т.1,т.2,т.3,т.4 и ал.2 ГПК и съответни на доклада указания към страните? 41. допустимо ли е въззивният съд след като е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил главния иск за връщане на дадено по договор за заем като неоснователен в уважителното решение по евентуалния иск за дадено без основание да препрати на основание чл.272 ГПК към мотивите на отмененото първоинстанционно решение по главния иск и да черпи доводи за основателността на евентуалния иск от правните изводи на първоинстанционния съд по съставомерния за главния иск факт за основанието на плащането като дадено по договор за заем? Представлява ли такова препращане съществено процесуално нарушение. Въпросите от № 35 до № 41 са решени в противоречие с практиката на ВКС и са решавани противоречиво от съдилищата. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК и по реда на ГПК/отм./

. 42. какво е съдържанието на понятието „вътрешно убеждение” в гражданския процес и как се формира то? Вътрешно убеждение на РО, което не е основано на пълно и комплексно изследване на оспорванията, доводите и възраженията на страните и на събраните доказателства как се отразява на качеството на крайния съдебен акт, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 43. какво е съдържанието на понятието „основание” по смисъла на чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД? Каква е типичната правна цел на паричната престация с основание „финансова помощ”? Може ли основание на плащането по смисъла на чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД да бъде договор за финансова помощ/дарение/ - решаван противоречиво от съдилищата и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./. 44. какъв е предметът на „пълно главно доказване” от ответника в процеса на исковата му защита по чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД? Може ли да се проведе пълно главно доказване на правнозначимия факт за съществуване на основание на плащане и на основание за задържане на платеното освен с договор и с други писмени доказателства? Представлява ли пълно главно доказване на основанието на паричната престация ангажирането по делото на:преводно банково нареждане, с което ищецът е наредил в полза на ответника банков превод на процесната сума на соченото в нареждането основание и извлечение от банковата сметка на ответника, потвърждаващо получаването на сумата на основанието по нареждането, като волеизявлението на ищеца не е оспорено? Необходимо ли е за целите на пълното главно доказване на основанието на една парична престация ответникът да доказва не само валидното съществуване на правоотношение, но и правната същност на предмета на правоотношението, правата и задълженията на страните, решен в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.

45. каква е доказателствената сила на преводно банково нареждане, обективиращо изявената воля на ищеца да плати на ответника определена сума на вписаното в него основание? Счита ли се в този случай, че основанието съществува и длъжен ли е съдът да се съобрази с меродавната воля на платеца-ищец? Каква е доказателствената сила на извлечението от банковата сметка на получателя на паричната престация, посочваща адресата на плащането, датата на получаването й, размера й и основанието й и длъжен ли е съдът да го съобрази, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК и по реда на ГПК/отм./. 46. каква е доказателствената сила на извънсъдебното и съдебното признание на релевантен факт? Допустимо ли е конклудентно съдебно признание на спорен факт? Представлява ли съдебно признание за съществуване на основание на плащането по смисъла на чл.55, ал.1,пр.1 ЗЗД представянето от самия ищец с исковата молба на преводното банкова нареждане, с който е наредил плащане в полза на ответника на процесната сума на посоченото в документа основание? Длъжен ли е съдът да го съобрази при преценката на доказателствата за съществуване на основанието на плащането и задържане на платеното, решен в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. 47. с какви волеизявления и действия може да се сключи един договор, служещ като основание на парична престация по смисъла на чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД? Счита ли се за възникнало основанието на паричната престация по смисъла на чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД със съвпадането на волеизявленията на ищеца и на ответника по страните, предмета и цената, изразени чрез плащането от ищеца на ответника на определена сума на определено основание и чрез усвояването на същата сума на същото основание от ответника? Длъжен ли е съдът да се съобрази с общата воля на страните по основанието на плащането по смисъла на чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД и да приеме, че то съществува ако никоя страна не оспорва валидността на волеизявлението си, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК и постановени по реда на ГПК/отм./.

48. има ли значение коя от страните твърди отрицателен правнозначим факт и с процесуалните действия на коя страна той е опроверган? Длъжен ли е съдът да приеме за опроверган твърдян от ищеца отрицателен факт за липса на основание за плащане и задържане от ответника на получената престация при иск по чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД, ако ищецът е представил към исковата си молба изходящ от него платежен документ с вписано конкретно основание за плащане в полза на ответника и не е оспорил валидността на волеизявлението, решен в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК. 49. за успешното провеждане на иск по чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД може ли да съществува валидна договорна връзка между страните, представляваща основание на паричната престация, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК.

Ответникът по касационната жалба Г. П., чрез адв.Д. Р. в писмен отговор е мотивирал становище, че в случая не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.

Неоснователни са доводите на жалбоподателя за недопустимост на въззивното решение в обжалваната част, като постановено по нередовна искова молба. С въззивното решение в обжалваната част съдът се е произнесъл по предявения евентуален иск от Г. П. в рамките на заявените твърдения в исковата молба и формулирания петитум. Възраженията по правната квалификация на предявения евентуален иск касаят правилността на решението, но не и неговата допустимост.

Въззивният съд е приел, че производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба, подадена от Г. П. от [населено място] против В. Д. В. от [населено място], с която е предявен иск с правна квалификация по чл.240, ал.1 ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 50 000 лева, съставляваща неизпълнено задължение за връщане на заетата сума по договор за заем, съединен при условията на евентуалност с иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД – при не установяване на договорно правоотношение, ответникът да я върне като получена без основание.

Посочил е, че ответникът в отговора си на исковата молба е оспорил предявеният от ищеца иск по основание и размер като единственото му твърдение е било, че не дължи на ищеца каквито и да са суми, на каквото и да е основание, че в пледоарията на пълномощника му адв. Т. пред първата инстанция се подържа, че ищецът не е извършил плащане под формата на заем или плащане без основание.

Въззивният съд е посочил, че с първоинстанционното решение е прието за установено възникнало между страните заемно правоотношение, по силата на което ищецът чрез два банкови превода на 29.11.2011г. и на 30.11.2011г. е превел по сметка на ответника в „Ю. И Еф Д.” две суми от по 25 000 лева, с вписано основание в платежните нареждания „финансова помощ", че от отразеното основание за плащане първоинстанционният съд е приел, че ищецът е предоставил на ответника суми, че усвояването и ползването им от ответника са дали основание на съда да приеме, че последният се е съгласил да върне сумите на ищеца. С оглед липсата на доказателства, установяващи твърденията на ответника, че не дължи връщане на тези суми първоинстанционният съд е формирал извод, че предявеният от ищеца иск по чл.240, ал.1 ЗЗД е основателен и го е уважил на това основание.

Апелативният съд е преценил за неправилен извода на съда в първоинстанционното решение, че ответникът е получил процесната сума по силата на валидно облигационно правоотношение по договор за заем между страните. Прието е, че това разрешение на спора е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, според която за да има договор за заем следва да има постигнато съгласие за такава сделка с насрещната страна и реално предаване на сумата, предмет на договора, тъй като договорът за заем е реален договор, който се счита сключен когато въз основа на постигнатото съгласие между страните по него едната страна даде, а другата получи в заем парична сума. Посочил е, че в случай, когато предаването на парична сума е установено, но липсват други данни на какво основание е направено то, не може да се презумира, че задължението е възникнало от заемен договор. Прието е, че не съществува законова презумпция, която да замести доказване на основанието, на което сумата е преведена. Според въззивния съд ищецът е този, който твърди, че това основание е договор за заем и в негова тежест е при условията на пълно и главно доказване да установи в процеса при условията на чл.154 ГПК, че процесната сума е дадена като заем, предадена е на ответника и той ги е приел като заем. Прието е, че следва да докаже и другите елементи от фактическия състав на договора за заем - поето насрещно задължение за връщане на сумата от ответника и други условия на договора, ако има такива - срок на връщане, лихва и др.

Съдът е приел, че в случая, от данните по делото не е установено заемно правоотношение. Посочил е, че от приложените по делото платежни нареждания от 29.11.2011г. и от 30.11.2011г., както и от писмото на [фирма] е установено по безспорен начин, че ищецът е превел по сметката на ответника в тази банка на посочените дати две суми от по 25 000 лева, които са постъпили по разплащателната сметка на ответника, която сметка е закрита от ответника на 29.06.2015г. Прието е, че ищецът не е доказал наличие на насрещно волеизявление за сключване на договор за заем и с оглед на това е формиран извод за неоснователност на главния иск на ищеца с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД.

С оглед неоснователността на главния иск въззивният съд се е произнесъл по предявения евентуален иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.

Прието е, че за разлика от иска по чл.240, ал.1 от ЗЗД, който е свързан с установяване наличието на заемно правоотношение между страните, уважаването на иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е обусловено от наличието на фактическия състав: предаване и съответно получаване на парите при начална липса на основание. Прието е също, че при този иск доказателствената тежест е за ищеца да установи единствено факта на предаването и получаването на исковата сума, че ответникът ако твърди, че са му дадени на някакво правно основание следва да го докаже по правилата на пълно главно доказване, както и да докаже основанието за задържането на полученото при него.

Въззивния съд е приел, че в конкретния случай с извършените от ищеца преводи по банкова сметка на ответника на суми в общ размер от 50 000 лева, получени и усвоени от ответника, ищецът установява фактите, чието доказване е в негова тежест. Прието е също, че по делото липсват данни за наличие на някакво правоотношение между страните, с оглед на хипотеза по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Посочил е, че твърденията на ответника са, че парите са му преведени като „финансова помощ" според него изразявало волята на страните, която според него се изразявала в това ищецът „да предостави на ответника определена парична сума под формата на безвъзмедна, безусловна и еднократна помощ", а той да получи тази помощ. Съдът е преценил тези възражения на ответника са недоказани, като изводът е обоснован с доказателствената тежест на ответника да установи по безспорен начин, че такава е била волята на двете страни, че в нарушение на чл.127 ГПК първоинстанционният съд е приел ищецът да докаже наличие на основанията по тази претенция. Прието е, че това негово възражение е направено за първи път в писмената защита на пълномощника му, подържано и във въззивната жалба - извън предвидените в чл.266 ГПК срокове. Според въззивния съд установеното плащане на сумата от 50 000 лева, без да има доказателства, че тя е предоставена на ответника В. В. безвъзмездно или на някакво друго правно основание налага извод за основателност на претенцията на ищеца с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.

Преценени са за неоснователни оплакванията във въззивната жалба на ответника В. В., че ищецът не е заявил в исковата си молба факти, относими към някоя от хипотезите по чл.55, ал.1 ЗЗД. Съдът е приел, че ищецът изрично е посочил в исковата си молба, че не съществува правно основание или каквато и да е друга причина ответникът да задържа получените от него парични средства в размер на 50 000 лв. с оглед на което и първоинстанционният съд го е приел за разглеждане с извършеното допълнение към доклада му.

Относно доводите на ответника, свързани с тълкуване на термина „финансова помощ", въззивният съд е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, като е преценил, че не намира основание да направи други изводи, различни от тези на окръжния съд по тълкуването на този термин.

При тези съображения е формиран извод, че първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, с която е уважен главния иск по чл.240, ал.1 ЗЗД, който следва да се отхвърли като неоснователен и недоказан, съответно следва да се уважи предявения евентуален иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, като ответникът В. В. бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 50 000 лева, ведно със законната лихва върху нея, считано от предявяване на иска.

По правните въпроси:

Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по поставените въпроси в изложението по пунктове: 1, 2, 3, 4, 8, 9, 10, 11, 12, 15, 16, 18, 22, 23, 24, 25, 31, 35, 37, 38, 39, 42, 43, 44, 45, 46, 47 и 48. Всеки от въпросите е формулиран общо и абстрактно, и съответно не е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по предявения евентуален иск с правна квалификация чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД. Следователно посочените въпроси не са правни. Според практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид посоченото тълкуване съдът преценява, че въпросите по пунктове: 1, 2, 3, 4, 8, 9, 10, 11, 12, 15, 16, 18, 22, 23, 24, 25, 31, 35, 37, 38, 39, 42, 43, 44, 45, 46, 47 и 48 не са правни въпроси, тъй като са формулирани общо и абстрактно. С оглед на изложеното не е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по всеки от въпросите. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, визирани в чл.280,ал.1,т.1, 2 и 3 ГПК.

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по въпросите по пунктове: 6,19,20,21,32,33 и 34 от изложението. Тези въпроси касаят правилността на обжалваното решение, поради което не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. В производството по чл.288 ГПК, каквото е настоящото Върховният касационен съд преценява, дали материалноправният или процесуалноправният въпрос е от значение за изхода по настоящото дело и то по предявения евентуален иск, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по настоящото дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. С оглед на посоченото съдът преценява, че всеки от цитираните въпроси не е правен въпрос, поради това, че е по правилността на въззивното решение в обжалваната част и е основание за касационна отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, визирани в чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК.

Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по въпросите от изложението по пунктове: 7,17,26,27,40,41 и 49. Тези въпроси не са разрешени от въззивния съд и не са обусловили решаващите му правни изводи по предявения евентуален иск с правно основание чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД. Следователно въпросите не са правни по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на всяка от допълнителните предпоставки, визирани в чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК.

Не представляват правни въпроси и формулираните такива по пунктове: 5,13,14,28,29 и 30 от изложението на жалбоподателя В. В., тъй като са хипотетични. Изведени са от факти, различни от установените от въззивния съд по предявения евентуален иск. С оглед на това съдът намира, че тези въпроси не са правни и не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК.

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпроса по п. 36 от изложението: длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението всички доказателства без изключение, независимо по чия инициатива са събрани и установените с тях факти в тяхната съвкупност и хронологична последователност, независимо от коя страна са твърдени, да обсъди оспорванията, доводите и възраженията на страните, развити пред първоинстанционния и въззивния съд по този иск и да развие собствени мотиви защо приема определени факти за неосъществили се?

С решение №94/28.03.2014 г. по гр.дело № 2623/2013 г. на ВКС, IV г.о. постановено по чл.290 ГПК по правния въпрос е възприето разрешението в решение № 157/08.11.2011 г. по търг. дело № 823/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС. Възприето е становището, че изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон - чл. 236, ал. 2 от ГПК, аналогичен на чл. 189, ал. 2 от ГПК (отм.), и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС – с приетите при действието на ГПК от 1952 г. (отм.), ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г. и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка от инстанциите по същество, като е посочено, че мотивите към второинстанционното решение не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Съдебният състав е посочил, че с т. 19 от приетото по-късно, ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС по категоричен начин е изяснено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция и поради това въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Тези задължителни указания и разяснения не са изгубили значението си и след влизане в сила на ГПК от 2007 г. Предвидената в чл. 272 от ГПК, процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение. Разпоредбата на чл. 272 от ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство - чл. 269 от ГПК, както и на чл. 235, ал. 2 и ал. 4 от ГПК, задължаващи въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението; т.е. - и при действието на ГПК от 2007 г., наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение. С посоченото по-горе решение е възприето разрешението на правния въпрос в решение № 194/18.06.2013 г. по гр. дело № 1100/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, според което правните изводи на съда (включително тези относно преюдициалните за спора въпроси), съдържащи се в мотивите към съдебното решение, не могат да са декларативни, а следва да са мотивирани и обосновани. Те следва да са основани върху приетите за установени от съда, релевантни за спора обстоятелства по делото, които следва да бъдат подведени под хипотезиса на приложимите материалноправни норми (чл. 235, ал. 2 от ГПК).

За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т.е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Съгласно разпоредбата на чл. 272 от ГПК, когато намери първоинстанционното решение за правилно и го потвърди, въззивният съд може да не преповтаря в мотивите към въззивното решение, приетото за установено и правните изводи на първоинстанционния съд, а може да препрати към тези мотиви на първоинстанционното решение, като същевременно следва да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба, но не като контролно-отменителна инстанция, а в качеството си на такава по съществото на спора, т.е. – чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи. В същата насока е разрешението на правния въпрос и в решение № 101/03.06.2015 г. по т.дело № 1740/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 127/05.04.2011 г. по гр.дело № 1321/2009 г. на ВКС, IV г.о.,постановени по чл.290 ГПК и други решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК, цитирани от жалбоподателя.

Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВКС. С въззивното решение в обжалваната част съдът е обсъдил събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на всяка от страните, и е формирал свои фактически, и правни изводи по съществото на спора. Следователно не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.

По същият въпрос съдът преценява, че не е установено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК, тъй като е налице трайно установена практика на ВКС, обективирана в т. 19 от т.решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК, което не е загубило сила и при действието на настоящия ГПК, както и в многобройни решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, част от които са цитирани по-горе.

Не следва да се допусне касационно обжалване по посочения въпрос по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, поради това, че касае приложение разпоредбите на чл. 235,ал.2 и ал.4 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна практика на ВКС, която не следва да се актуализира, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия.

Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по въпросите, поставени от жалбоподателя В. В., чрез адв. Х. Т..

С оглед изхода на спора в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 1700 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение