Определение № 629 от 10.11.2009 г. на ВКС по т. д. № 464/2009 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 във вр. чл. 418 ГПК, както и по чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК.

Образувано е по две частни жалби на „Т” ООД Б., подадени срещу две определения на Бургаския окръжен съд, ГК, постановени по ч. гр. д. № 207/09 г., съответно на датите 15 май и 9 юни 2009 г.

Частната касационна жалба на това д-во с вх. № 7372/27.V.2009 г., подадена чрез процесуалния му представител адв. М от АК Б., е против частта от въззивното определение № І* на Бургаския ОС, ГК, от 15.V.2009 г., постановено по ч.гр. дело № 207/09 г., с която е било потвърдено първоинстанционното определение № 1* на РС Б. от 2.ІV.2009 г. по ч. гр. д. № 2415/09 г.: за отхвърляне заявлението на „Т” ООД Б. срещу „Б” ЕООД Б. по чл. 418, ал. 1 ГПК, отнасящо се до присъждане на законни лихви за забава върху главниците по представените по делото 13 бр. фактури в общ размер на сумата от 23 234 лв.

Съответно с частна жалба с вх. № 8810/22.VІ.2009 г. „Т” ООД Б. атакува постановеното в същото въззивно пр-во определение № І* от 9 юни 2009 г.: за осъждането му да заплати в полза на ответното „Б” ЕООД Б. съдебно-деловодни разноски в размер на сумата от 1 282 лв. /хиляда двеста осемдесет и два лева/.

Оплакванията на търговеца-частен касатор са за необоснованост и незаконосъобразност на въззивното определение № ІІ-209/15.V.2009 г. на Бургаския ОС в обжалваната негова отхвърлителна част, поради което се претендира частичното му касиране и постановяване на съдебен акт от настоящата инстанция по съществото на претенцията за мораторни лихви, с който тя да бъдела уважена изцяло. В нарочното си изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК „Т” ООД Б. обосновава приложно поле на частното касационно обжалване с наличие на предпоставките по т.т. 1 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че материалноправният въпрос за дължимост на мораторни лихви в заповедното пр-во бил такъв, който едновременно е от значение не само за точното прилагане на закона, но и за развитие на правото, а и произнасянето на въззивния съд по него било в противоречие с практиката на ВКС, изразена в отделни решения на негови състави по приложението на чл. 237 ГПК /отм./, както следва: Р. № 404/13.ІІ.1981 г. по гр.д. № 94/81 г. на І-во г.о.; Р. № 645 от 30.ІІІ.1995 г. по гр. д. № 674/94 г. на V-то г.о. и Р. № 132/30.V.2001 г. по ч. гр. д. № 123/01 г. на ІІ-ро г.о. на ВКС.

Съответно оплакванията в другата частна жалба на „Т” ООД Б. срещу определение № І* на Бургаския ОС от 9.VІ.2009 г. по същото ч. гр. д. № 207/09 г., отнасящо се до присъдени в негова тежест съдебно-деловодни разноски в размер на сумата 1 282 лв., са за незаконосъобразност, както и за постановяването му при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила /чл. 78, ал. 5 ГПК/ за разликата над 788.34 лв. В тази връзка търговецът-частен жалбоподател инвокира довод, че платеното от „Б” ЕООД Б. адвокатско възнаграждение било прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на делото: така вместо 1 282 лв. реално следвало да му бъдат присъдени само 788.34 лв.

По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответното по тези две частни жалби „Б” ЕООД Б. писмено е възразило чрез процесуалния си представител адв. Д от адвокатското дружество „Костов, С. и &” Б. по основателността на оплакванията, изложени във всяка една от тях, както и по допустимостта на касационното обжалване, аргументирано с първата и изложението към нея по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпили в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадени от надлежна страна в частното въззивно производство пред Бургаския ОС, всяка една от двете частни жалби на „Т” ООД Б. ще следва да се преценява като процесуално допустима.

1. По частната касационна жалба на „Т” ООД Б. срещу отхвърлителната част от въззивното определение № ІІ-209/15.V.2009 г.:

Не е налице приложно поле на частното касационно обжалване по отношение горепосочената част на въззивното определение в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая Бургаският ОС се е произнесъл не по въведеният от търговеца-частен касатор материалноправен въпрос за дължимостта на мораторни лихви въобще - при направено искане за присъждането им по реда на чл. 417 ГПК /т.е. за издаване заповед за изпълнение „въз основа на документ”, какъвто несъмнено е било процесното нотариално заверено споразумение от 18.ІІІ.2009 г., но само досежно „съдържащото се в него” задължение за заплащане на паричната сума в размер на 282 998.87 лв./, а по съществено различен въпрос – от процесуалноправно естество - свеждащ се до това доколко е било спазено изискваното за точна формулировка на петитумната част на искането, основано на документа по т. 3 на чл. 417 ГПК и произтичащото по необходимост от неизпълнението на точно това съдопроизводствено изискване директно отхвърляне на претенцията, щом може да се прецени, че нейният предмет не е бил в достатъчна степен изяснен. В този смисъл цитираната от частния касатор практика на отделни състави на ВКС се отнася изцяло до приложението на чл. 242 и 243 ГПК /отм./, като в тази връзка следва да се подчертае, че в сега действащия ГПК /в сила от 1.ІІІ.2008 г./ не съществува разпоредба, аналогична на второто изречение от първата алинея на чл. 243 ГПК /отм./, съобразно което процесуално правило, в хипотеза когато изискуемостта на вземането е функция от проявлението на друг факт, последният трябва да бъде установен „или с официален, или с изходящ от длъжника документ”. Въпросът обаче не е такъв, който да е едновременно от значение и за точното прилагане на закона, и за развитие на правото. Правото не може да се развива, ако законът не се прилага точно, т.е. стриктното спазване на специалните правила, уреждащи заповедното производство по чл. 410 и сл. от сега действащия ГПК, няма общо с представата, че паричните задължения са лихвоносни /чл. 86, ал. 1 ЗЗД/, нито че между търговци лихва винаги се дължи, освен ако е уговорено друго /арг. чл. 294, ал. 1 ТЗ/. При положение, че с процесното споразумение от 18.ІІІ.2009 г., състоящо се „от две страници”, страните са имали свободата да уговорят и дължимата вследствие констатираната забава на „Б” ЕООД Б. мораторна лихва, недопустимо е каквото и да било препращане в заповедното пр-во към справки относно нейния окончателен размер до подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, а още по малко към самия договор за обществена поръчка от 26.ІІІ.2006 г., тъй като последните не са сред лимитативно изброените в текста на чл. 417, т. 3 ГПК документи. В заключение, предпоставките по т.т. 1 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, отнасящи се до приложно поле на касационното обжалване, са дадени алтернативно и позоваването на всяка от тях a priori изключва приложимостта на другата. Изложеното налага извод, че касационно обжалване на постановеното от Бургаския ОС въззивно определение № ІІ-209/15.VV2009 г. по ч. гр. д. № 207/09 г. не следва да се допуска в атакуваната от „Т” ООД Б. негова част.

2. По частната жалба на „Т” ООД Б. срещу постановеното по същото ч. гр. д. определение № ІІ-244/9.VІ.2009 г. за присъдени в негова тежест разноски:

Разгледана по същество тази частна жалба е основателна.

Претенцията на частния жалбоподател за мораторни лихви /за сума в размер на 23 234 лв./, както и за заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 10 600 лв. или общо за 33 834 лв., която е била предмет на разглеждане по същество от Бургаския ОС в пр-вото по ч. гр. д. № 207/09 г., очевидно не разкрива нито фактическа, нито особена правна сложност, толкова повече, че става въпрос за заповедно пр-во по чл. 417 ГПК. След като по второто перо в полза на настоящия частен жалбоподател са били присъдени 9 737.53 лв. разноски, основателно е било насрещното искане на ответното „Б” ЕООД Б. за съразмерно присъждане на деловодни разноски, основано на разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК, но за не повече от 788.34 лв. /седемстотин осемдесет и осем лева и тридесет и четири стотинки/. Това изчисление следва при съобразяване разпоредбите на чл. 7, ал. 1, т. 7 и § 2 от ДР на Наредба № 1 от 9.VІІ.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /обн., ДВ, бр. 64 от 2004 г., изм. и доп./ - съответно на плоскостта на съдопроизводственото правило на чл. 78, ал. 5 ГПК. Ето защо атакуваното от „Т” ООД Б. определение № І* от датата 9.VІ.2009 г., постановено от Бургаския ОС по ч. гр. д. № 207/09 г., ще следва да се отмени в частта му за разликата над 788.34 лв. и до присъденото в размер на 1 282 лв., като искането на „Б” ЕООД Б. в размера на посочената разлика бъде отхвърлено като неоснователно /завишено/.

Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение