Определение № 1144 от 08.12.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1676/2017 г.

Производство по чл. 288 от ГПК (в редакцията на закона, преди ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 86/2017 г. – съгласно § 74 от последния, която редакция относно касационното производство се има предвид и по-натам в определението). Производството е образувано по касационна жалба на [община] срещу решение № 25/15.02.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 687/2016 г. на Пловдивския апелативен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановена частична отмяна на отхвърлителното решение № 253/12.08.2016 г. по гр. дело № 35/2015 г. на Старозагорския окръжен съд, общината-жалбоподател е осъдена да заплати на В. Х. Х. сумата 70 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 23.09.2006 г. до изплащането ѝ, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на пътно-транспортно произшествие (ПТП), станало на 03.06.2006 г. в [населено място], настъпило поради липса на пътни знаци, указващи кой е пътят с предимство, представляващо неизпълнение на задължение на ответната община (сега касатор) по закон и като собственик на пътя, да организира движението и да поддържа организацията му, съобразно разпоредби на ЗП и Нар. № 1/17.01.2001 г. за организиране на движението по пътищата; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд. В жалбата се твърди недопустимост и неправилност, но се излагат оплаквания и съображения само за неправилност на обжалваната част, поради нарушение на материалния закон и на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя се съдържат множество (около 25) формулировки на различни въпроси и подвъпроси, от които правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК – обобщени, уточнени и конкретизирани от съда, съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, съставляват следните: 1) на кръстовище, образувано от улици/пътища с различни стопани/собственици, кой от тях, и по силата на кой нормативен акт, има задължение да урегулира кръстовището с пътни знаци за безопасното преминаване през него и да постави знаците – всеки от тях или стопанинът/собственикът на улицата/пътя по основното направление; 2) когато липсва знак „стоп“ на общинска улица, пресичаща републикански път, но водачът, движещ се по такава улица, е спрял преди да навлезе в кръстовището и въпреки това е настъпило ПТП, налице ли е причинна връзка между липсата на знака и настъпилото ПТП; 3) при неурегулирани кръстовища в населено място, налице ли е причинна връзка между липсата на пътни знаци и настъпило ПТП, или причината за настъпването на ПТП е неспазване на правилата за движение по чл. 47 и чл. 48 от ЗДвП от участниците в ПТП; 4) задължен ли е съдът в решението си да посочи в коя от двете хипотези на чл. 49 от ЗЗД са причинени вредите – при изпълнение на възложената работа или по повод на същата; 5) налице ли е съществено процесуално нарушение, когато в мотивите към решението си съдът посочи правна квалификация само по чл. 45 от ЗЗД и се позове само на норми от ЗП, а в осъдителната част на диспозитива посочи чл. 49, във вр. с чл. 45, чл. 51, чл. 52 и чл. 86 от ЗЗД, както и Нар. № 1/17.01.2001 г.; 6) следва ли съдът да изложи в мотивите към решението си обстоятелствата, които обосновават присъдения размер на обезщетението, или – само да посочи, че счита, че присъдената сума би репарирала неимуществените вреди; 7) при доказано съпричиняване от страна на ищеца за настъпилия инцидент, следва ли съдът да намали претендираното обезщетение или да не присъди такова, и следва ли да се произнесе в мотивите си защо не приема, че е налице съпричиняване от страна на ищеца, при направено възражение от страна на ответника с отговора на исковата молба; и 8) грешките при формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд поради необсъждане на целия доказателствен материал, възраженията на ответника за прекомерност на обезщетението и за намаляването му поради съпричиняване, представляват ли нарушение на съществени процесуални правила по чл. 273, във вр. с чл. 236, ал. 2 от ГПК и основание за касационно обжалване. Жалбоподателят навежда и трите допълнителни основания по т. 1, т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК като поддържа и излага съображения, че с обжалваното решение въззивният съд е разрешил четвъртия правен въпрос в противоречие с ППВС № 7/29.12.1958 г., шестия правен въпрос – в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., седмия правен въпрос – в противоречие с ТР № 88/12.09.1962 г. на ОСГК на ВКС, третия правен въпрос – в противоречие с решение № 499/22.11.2013 г. по възз. гр. дело № 501/2013 г. на Софийския окръжен съд, както и че останалите правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като по тях няма влезли в сила съдебни решения. Ответникът по касационната жалба – ищецът В. Х. Х. в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. По делото няма спор между страните и е установено по несъмнен начин, че процесното ПТП, вследствие което ищецът е претърпял процесните неимуществени вреди, е настъпило по следния начин: Ищецът, управлявайки лек автомобил, се е движел по главен републикански път III-608, идвайки от [населено място], и е навлязъл в [населено място] по същия път – улица „9-ти септември“, съзнавайки, че се движи по главен път. Изненадващо ищецът е бил ударен от лек автомобил, управляван от К. Г., която излизала отдясно на ищеца, движейки се по малък бетонов път – [улица], завивайки наляво по ул. „9-ти септември“. На кръстовището не е имало пътни знаци, указващи кой е пътят с предимство, и конкретно – на [улица]не е имало знак „стоп“. Собственик и стопанин на [улица]е ответната община, а собственик на републикански път III-608, респ. – на ул. „9-ти септември“ като част от него, е държавата, която го стопанисва чрез Изпълнителна агенция „Пътища“ (ИАП) – към датата на процесното ПТП, впоследствие – Агенция „Пътна инфраструктура“ (А.). При тези обстоятелства, двете съдебни инстанции по делото са разрешили първия правен въпрос по различен начин. Първоинстанционният съд, позовавайки се на разпоредбите на чл. 4, ал. 2 от Нар. № 1/17.01.2001 г. за организиране на движението по пътищата и на чл. 49, ал. 2 от ППЗП, е приел, че след като процесното ПТП е станало на републикански, а не на общински път, и след като се пресичат два пътя, единият от които е републикански, за безопасността на процесното кръстовище отговаря собственикът по основното направление, т.е. – собственикът на републиканския път – държавата, която е предоставила стопанисването на А., а не ответната [община], която не е пасивно легитимирана да отговаря по предявения по делото иск и той е неоснователен. Апелативният съд е дал противоположно разрешение на въпроса – приел е, че ответната община, като собственик и стопанин на [улица], не е спазила задълженията си по чл. 3, ал. 1 от ЗДвП (редакция ДВ, бр. 85/2004 г.), във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗП (редакция ДВ, бр. 26/2000 г.) и с чл. 4 от ЗП (редакция ДВ, бр. 47/2002 г.) – да изготви общ градоустройствен план и генерален такъв за организация на движението и на знаковото стопанство на населеното място, респ. – ответната община не е имала проект за [улица]и за свързването ѝ с републиканския път, който проект да съгласува с ИАП (впоследствие – А.). В тази връзка въззивният съд се е позовал и на чл. 3, ал. 3, чл. 30, ал. 2, чл. 8, ал. 5 и чл. 5, ал. 7 от ЗП и на чл. 48 от ППЗП (редакция ДВ, бр. 18/2006 г.). Приел е, че ответната община не е изпълнила задълженията си да поддържа пътя с необходимата сигнализация, което е в причинна връзка с настъпилия пътен инцидент. Апелативният съд е намерил за неоснователни възраженията на ответника-касатор, че не той като собственик на [улица], а А. като стопанин на републиканския път, е следвало да регулира процесното кръстовище, като съдът е приел, че това е нямало как да се случи, ако общината не е представила за съгласуване проектоплан за свързване на местните пътища с републиканските пътища, какъвто е следвало да бъде изготвен. Въззивният съд е приел също, че фактът, че ответникът не е изготвил генерален план за организация на движението и на знаковото стопанство показва неговото бездействие относно прилагането на закона, което е в причинна връзка с настъпването на процесното ПТП и получените от ищеца трайни увреждания. С оглед на това, въззивната инстанция е приела, че [община] е надлежният ответник, който следва да отговаря за причинениете на ищеца неимуществени вреди. Видно от изложеното, първият материалноправен въпрос е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и е от съществено значение за изхода на материалноправния спор по делото. Двете съдебни инстанции по делото са дали различно, противоположно разрешение на този въпрос, като страните не сочат и не се установява наличието на съдебна практика по този въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК. При това положение, създаването на такава практика по реда на чл. 290 от ГПК би допринесло за правилното тълкуване и прилагане на закона от съдилищата в подобни случаи, което от своя страна би допринесло за разглеждането на делата, по които такъв въпрос се поставя, според точния смисъл на закона, респ. би допринесло и за развитието на правото. Поради това, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по този въпрос. Няма основание и необходимост касационното обжалване да се допуска и по останалите седем правни въпроса. Повечето от тях са включени в предмета на спора по делото, но тяхното разрешаване, респ. – и значението им за изхода на спора по делото е обусловено изцяло от разрешаването на първия материалноправен въпрос, като никой от тях не попада в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В заключение – касационното обжалване по делото следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по следния материалноправен въпрос: на кръстовище, образувано от улици/пътища с различни стопани/собственици, кой от тях, и по силата на кой нормативен акт, има задължение да урегулира кръстовището с пътни знаци за безопасното преминаване през него и да постави знаците – всеки от тях или стопанинът/собственикът на улицата/пътя по основното направление. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 1 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 1 400 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение