Определение № 3872 от 15.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4319/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Н. М., чрез процесуалния му представител, срещу решение № 205 от 29.07.2025 г. по гр. д. № 300/2025 г. по описа на Окръжен съд-Перник, с което, след отмяна на решение № 76/14.03.25 г. по гр. д. № 871/24 г. по описа на Районен съд-Радомир в частта му, с която е уважен предявеният от НАП - София, Дирекция „Събиране“ против „Строител“ ЕООД и В. Н. М. главен иск с правно основание чл. 216, ал.1, т. 2 от ДОПК е постановено друго, с което е отхвърлен главният иск и е уважен евентуалният иск с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, като е обявен за недействителен по отношение на държавата, сключения между продавача „Строител“ ЕООД и купувача В. Н. М. договор за покупко - продажба на недвижим имот, сключен на 08.08.2019 г. пред нотариус Б. К., с нотариален акт № 118, дело № 491 от 2019 г., вписан в Служба по вписванията вх. рег. № 1375 от 08.08.2019 г., акт № 37, том 6, с предмет Самостоятелен обект в сграда с идентификатор 61577.501.2527.6.21, с адрес на имота: [населено място],[жк], [жилищен адрес] намиращ се в сграда № 6, разположена в поземлен имот с идентификатор 61577.501.2527 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РЛ-18-75/10.11.2015 г. на изпълнителния директор на АГКК с предназначение за самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива на обекта 1, с площ по документ от 84.22 кв. м., с прилежащи части: избено помещение - мазе № 21, с площ от 5.76 кв. м. и 4.98 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото за сумата от 9 950 лв., от която продажна цена продавачът е получил в брой 8 000 лв., а остатъкът от 1 950 лв., купувачът се е задължил да изплати на продавача в брой до 30.09.2019 г.

В касационната жалба на В. Н. М. – купувачът по процесния договор, се релевира касационното основание по чл. 281, т. 3 ГПК – неправилност на въззивното решение като необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон. Излага се становище, че в производството пред първата и втората инстанции не са били ангажирани доказателства в насока, че при сключване на процесния договор за покупко - продажба продавачът е имал намерение да увреди публичния взискател, като на още по-голямо основание такова намерение липсва за купувача. Поддържа се твърдение, че самото намерение на продавача да увреди интересите на НАП не може да бъде презюмирано по никакъв начин, в това число и поради извършената продажба на единственото недвижимо имущество, като се сочи, че последното не е достатъчно основание да се приеме наличие на намерение за увреждане на публичния взискател.

Необходимият задължителен другар – продавачът по договора “Строител“ ЕООД, въпреки че не е подал самостоятелна касационна жалба, нито е изразил становище, става касатор, наред с В. Н. М. по силата на закона (чл. 216, ал. 2 ГПК).

Ответната страна НАП в писмен отговор, подаден чрез процесуалния представител, оспорва наличието на основания за допускане на касационния контрол, а по същество счита подадената касационна жалба за неоснователна. Прави искане за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Настоящият състав на Върховния касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал.1 и 2 ГПК.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

С обжалваното решение въззивният съд е приел, че с процесния договор „Строител“ ЕООД е продал на В. Н. М. недвижим имот, като по отношение на тази сделка са налице всички предпоставки на чл. 216, ал. 1 т. 4 ДОПК за обявяването й за недействителна по отношение на държавата. Посочил е, че по делото не се спори, а и от приетите като писмени доказателства - справки на НАП и декларации образец № 6 е видно, че ответникът „Строител“ ЕООД е имал установени публични задължения за 2018 г. и 2019 г. в общ размер на 216 963.79 лв. Изяснил е, че тези задължения не са били платени по сметка на НАП в законово установените срокове, а и към датата на депозиране на исковата молба. Констатирал е, че за „Строител“ ЕООД в НАП е било образувано ИД № 14110000765/2011. Изяснил е, че въпреки наложените обезпечителни мерки от страна на НАП и продадените на публичен търг имоти на длъжника публичните задължения на дружеството не са били погасени.

От правна страна въззивният съд е приел, че атакуемо пред съда от публичния изпълнител в хипотезата на чл. 216, ал. 1 от ДОПК е отчуждителното действие от дата - 08.08.2019 г., което прави приложима редакция на тази норма преди допълнението й с ДВ, бр. 105 от 2020 г., в сила от 01.01.2021 г. Цитирайки разпоредбата на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК /в относимата редакция/, е посочил, че фактическият състав на нормата не включва знание за увреждане у приобретателите-трети лица, а само намерение за увреждане у прехвърлителя. В тази връзка е приел за неоснователно възражението жалбоподателя, имащ качеството на купувач по атакуваната сделка, че същият не е знаел за съществуването на необслужени публични задължения на продавача по сделката към момента на нейното извършване. На следващо място, е отбелязал, че спрямо кредитора на публичен дълг, както и за всеки друг кредитор, всяко действие по отчуждаване на имущество на длъжника намалява възможностите за удовлетворение. Посочил е, че за обезпечение вземането на кредитора служи цялото длъжниково имущество. Допълнил е, че недействителността на сделката се обявява изцяло, а кредиторът е свободен да избере към кое конкретно имущество на длъжника да насочи принудителното изпълнение за удовлетворяване на дълга си. Направил е извод, че поради това без правно значение е дали отчужденото имущество е било единствено на длъжника. Приел е, че в случая атакуваният от ищеца договор е сключен след като са били установени публични задължения към държавата в размер на 216 963.79 лв., като се е позовал на разпоредбата на чл. 109 ДОПК. Посочил е, че публичните задължения надхвърлят стойността на отчужденото имущество - тази по уговорената продажна цена, както и въобще на цялото му имущество. Позовавайки се на практика на ВКС, въззивният съд е уточнил, че намерението за увреждане трябва да бъде установено при преценка на всички факти по правния спор, като същото не се предполага, а подлежи на доказване и доказателствената тежест е за ищеца. Посочил е, че самото знание за наличие на публични задължения не обосновава извод за намерение за разпореждане с имущество с цел осуетяване на изпълнение срещу него. Но е приел, че такова намерение издава действието на длъжника – „Строител“ ЕООД по използване пред нотариуса на декларация по чл. 264, ал.1 ДОПК, която е била съставена и подписана от законния представител на дружеството, в която към датата на извършване на сделката - 08.08.2019 г. е било извършено деклариране, че дружеството-продавач няма непогасени подлежащи на принудително изпълнение задължения за данъци, мита и задължителни осигурителни вноски. В тази връзка е посочил, че видно от приложения нотариален акт № 118 при изповядване на сделката И. И., като управител и представляващ „Строител“ ЕООД е представил пред нотариуса именно такава декларация. Допълнил е, че към посочената дата - 08.08.2019 г. „Строител“ ЕООД е адресат на непогасени публични задължения, които са били надлежно декларирани от него по реда на чл. 105 ДОПК. Посочил е, че в разглежданата хипотеза, с оглед установените в ЗДДФЛ, КСО и ЗДДС, срокове за плащане на декларираните за периода до 2019 г. данъчни и осигурителни задължения се установява, че „Строител“ ЕООД не е спазил същите, съответно към 08.08.2019 г. е бил адресат на подлежащи на принудително изпълнение публични задължения, като затаяването на това обстоятелство в декларацията по чл. 264, ал. 1 ДОПК, използвана пред нотариуса при сключване на оспорваната от ищеца сделка, е приел за достатъчно, за да се формира извод, че продавачът е манифестирал намерение за увреждане на публичния взискател. Посочил е, че за намерението за увреждане, заложено като елемент от фактическия състав по чл. чл. 216, ал.1, т. 4 ДОПК, няма никакво правно значение какъв е бил размерът на подлежащия на принудително изпълнение публичен дълг, респективно, дали същият е по-нисък, равен или надвишава стойността на сделката. Поради това е направил извод, че достатъчно било наличието на такова намерение у длъжника да бъде успешно доказано от ищеца, което в случая е счел да е направено с оглед подадената декларация. Приел е, че с оглед защитата на обществените интереси по събиране на публични задължения, специалният закон не е възпроизвел общата норма за изискване на знание за увреждането и у приобретателя по сделката, поради което е приел за неприложима общата норма на чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Намерил е, че изложените от него изводи косвено се потвърждават и от уговорената от страните по атакуваната сделка цена, тъй като същата била определена така, че продавачът да може да я получи в брой. Поради което е направил заключение, че целта е била да се избегне принудителното събиране по изпълнителното дело. С оглед изложените съображения, е достигнал до решаващия извод, че предявения за разглеждане при условията на евентуалност иск по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК за обявяване на договор за продажба от 08.08.2019 г., сключен между „Строител“ ЕООД и В. Н. М., за относително недействителен по отношение на държавата е доказан в своето основание и следва да бъде уважен, като посочената сделка бъде обявена за относително недействителна спрямо ищеца.

Съгласно чл. 280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на основанието на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК във връзка със следните въпроси, които обобщени и конкретизирани съгласно разясненото в т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС се свеждат до следните:

1. Чия е доказателствената тежест за установяване на намерението за увреждане в хипотезата на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК и по какъв начин се доказва?

2. Знанието на купувача по сделката относно наличието на задължения на дружеството-продавач към публичния взискател елемент ли е от фактическия състав на иска, уреден в чл. 216, ал.1, т. 4 ДОПК.

3. За задължението на въззивния съд да извърши пълна и задълбочена проверка на всички събрани доказателства по делото и да обсъди в пълнота аргументите и съображенията на страните.

Настоящият състав намира, че предпоставките на чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице.

Съгласно практиката на ВКС, обективирана в решение № 436 от 22.12.2011 г. по гр. д. № 308/2011 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС; решение № 27 от 28.02.2013 г. по т. д. № 410/2012 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС и др. недействителна спрямо държавата е сделка, сключена от страна на длъжник по публично задължение, ако е сключена след датата на установяване на публичното задължение, съответно след връчването на заповедта за възлагане на ревизията, и при това длъжникът я е сключил с намерение да се увреди публичния взискател; самият субективен елемент на намерението на длъжника за увреждане на публичния взискател е част от правопораждащия последиците на относителната недействителност фактически състав на хипотезата в правната норма на чл. 216, ал. 1, т.4 ДОПК, като доказателствената тежест за установяване на намерението за увреждане принадлежи на ищеца; решаващият спора по същество съд е длъжен да изложи мотиви на базата на всички събрани доказателства за наличието или не на факта на намерението за увреждане по смисъла на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Напротив - сама е посочила, че намерението за увреждане не се предполага и подлежи на доказване от ищеца; в продължение на така формирания извод е обсъдила събраните по делото доказателства и на база анализ на установените факти е приела, че такова намерение е установено. Поради това и е приела претенцията за основателна. С оглед изложеното, не е налице сочената хипотеза на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

По отношение на втория въпрос касаторът не сочи практика, на която въззивното решение да противоречи. Въззивният съд точно и ясно е отразил кои са предпоставките за уважаване на иск с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК и обсъждайки доказателствата по делото, е установил, че те са налице, в това число намерението за увреждане, като изрично е посочил от кои установени релевантни факти в тяхната съвкупност и последователност извежда този извод. Ясно е посочил, че общата норма на чл. 135, ал. 1 ЗЗД е неприложима, тъй като чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК не предвижда знание за увреждане у приобретателя по сделката. Предвид изложеното не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК.

Съгласно задължителната практика, обективирана в ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и в т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 15/30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ІV Г. О. на ВКС съдът е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, като обсъди заедно и поотделно всички относими доказателства и основе решението си върху приетите от него в резултат на тази преценка обстоятелства по делото, както и да обсъди въведените от страните доводи и възражения. В настоящия случай, касаторът не сочи кои конкретно доказателства и кои конкретно възражения съдът не е обсъдил. За пълнота на изложението, касационният състав намира, че въззивният съд е обсъдил всички относими към предмета на спора събрани по делото доказателства, посочил е кои релевантни факти намира за установени и защо, като е обсъдил и доводите, и възражението на страната. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл. 288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл. 281, т.3 ГПК и биха могли да бъдат обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл. 280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК и по третия въпрос.

При този изход на спора, право на разноски има ответникът по касационната жалба. С оглед направеното искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение и на основание чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 8 ГПК съдът определя възнаграждението в размер на 200 евро.

Воден от изложеното, ВКС, състав на IV ГО,