Определение № 25 от 13.01.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3412/2016 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. И. С. срещу решение № 399 от 18. 03. 2016г. по в. гр. дело № 2167/2015г. на Пловдивски окръжен съд, гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 1223 от 08. 04. 2015г. на Пловдивски районен съд, 3 граждански състав, по гр.дело № 20737/2011г., с което са отхвърлени като неоснователни предявените от Т. И. С. срещу Г. И. Д. искове с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, нанесени в резултат на неправилно дентално лечение през м. август 2007г., проведено от ответницата в нарушение на задължението й като лекар по дентална медицина да предостави своевременна, качествена и достатъчна медицинска помощ съгласно утвърдени от медицинската наука и практика методи и технологии, в размер на сумата от 2 200 лв., платена за извършеното от ответника лечение, на сумата от 10 800 лв., представляваща необходими средства за стоматологичното лечение за поправяне на вредите, нанесени от ответника и на сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за нанесените неимуществени вреди - болки и страдания по време и в продължение на почти пет години след лечението, притеснения, избухливост и нервност, безсъние, понижено самочувствие, причинен говорен дефект, затруднения в храненето, потенциална заплаха за увреда на храносмилателната система вследствие на лошото дъвчене на храната, потенциална опасност от развитие на хронично септично състояние и засягане на сърцето в резултат на причинена гнойна инфекция на устната кухина, страх от общуване с хората, чувство за малоценност и неудобство при изпълнение на обичайните и ежедневни занимания, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба. В касационната си жалба ищцата излага доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът - ищца въвежда основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроси от значение за изхода по конкретното дело, решавани в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК, решение № 157 от 08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ІІ т.о., решение № 324 от 22.04.2010г. по гр.д. № 1413/2009г. на ІV г.о., решение № 120 от 04.04.2013г. по гр.д. № 964/2012г. на ІV г.о., решение № 217 от 26.05.2011г. по гр.д. № 999/2010г. на ІІІ г.о., решение № 61/30.04.2010г. по т.д. № 741/2009г. на І т.о., решение № 473/20.01.2012г. по гр.д. № 263/2011г. на ІV г.о., решение № 1443/2008 по гр.д. № 6337/2007г. на V г.о., решение № 508 от 18.06.2010г. по гр.д. № 1411/2009г. на ІІІ г.о., решение № 762 от 20.07.2011г. по гр.д. № 1371/2009г. на І г.о., решение № 90 от 08.07.2009г. по т.д. № 3/2009г. на І т.о., решение № 381 от 21.03.2012г. по гр.д. № 756/2010г. на І г.о., решение № 130/2010г. по гр.д. № 640/2009г. на ІІІ г.о., решение № 250/2012г. по гр.д. № 1504/2011г. на ІІІ г.о. и решение № 441 от 08.06.2010г. по гр.д. № 1459/2009г. на ІІІ г.о.. Ответникът по касационната жалба /ответник и в исковия процес/ - Г. И. Д., подава писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който моли да не бъде допускано касационно обжалване поради неосъществени основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Претендира заплащане на направените в касационното производство съдебно – деловодни разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба на ищцата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по искове с правно основание чл. 45 ЗЗД за имуществени и неимуществени вреди, с цена на всеки иск над 5000 лв., но не са налице посочените от касатора общо и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е приел, че няма спор между страните относно следните обстоятелства: че през м.август 2007г. ищцата е посетила кабинета на д-р Д. за преглед и определяне на зъбния й статус; че ищцата е имала криви долни зъби, във връзка с които ответницата е предприела поставяне на металокерамични протези, като за целта били екстрахирани долните два втори зъба, последвано от изваждане на нерви, вземане на отпечатък и завършило с поставяне на протезите. Спорът се концентрира според Пловдивски окръжен съд около въпроса дали претендираните вреди се дължат на неправилно лечение, проведено от ответницата, респективно дали вредите се намират в причинно-следствена връзка с определено нейно противоправно поведение. Първоинстанционният съд е отговорил отрицателно на този въпрос, като второинстанционният съд е счел доводите на първоинстанционния съд за подробни, обосновани и правилни, и на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях. По делото е прието, че не се установява при условията на пълно и главно доказване, изключващо всякакви степени на вероятност, поведението на ответницата да е било противоправно и да е причинило като пряка и непосредствена последица претърпените имуществени и неимуществени вреди. Самата ищца на няколко пъти посочва, че посещението й при д-р Д. не е било по причина на съществуващи оплаквания, а само с профилактична цел във връзка с неправилно разположени предни долни зъби. От заключенията на четирите приети медицински експертизи от общо седем вещи лица се установява, че използваният от д-р Д. метод – поставяне на металокерамични конструкции, е бил целесъобразен, като същевременно липсват доказателства, че лечението не е проведено според медицинските стандарти и изисквания. Според вещите лица, в конкретния случай е съществувала реална опасност от загуба на кривите зъби - централните резци са били почти извън алвеоларния гребен /костта/ и въпрос на време е била тяхната загуба, т.е., въз основа на доказателствата по делото не може да се направи извод, че предприетото от ответницата протетично лечение е било неподходящо или излишно, а още по-малко да се квалифицира като противоправно поведение. Същевременно липсват доказателства по делото, че изваждането на двата долни втори зъба не е било необходимо. В този смисъл вещите лица не установяват с категоричност липсата или наличието на необходимост от това, поради липсата на обективни данни /рентгенографии преди и непосредствено след лечението/, които да отразяват състоянието на обекта на изследване и да служат за изготвянето на експертизите. Категорични доказателства липсват и за неправилно извършване на съответните манипулации от страна на ответницата. Не се установява в процеса и поставените от ответницата металокерамични конструкции да са били негодни. Това, което се установява от приетите заключения на медицинските експертизи е, че ищцата е имала рецесии на предните долни първи зъба, както и хроничен пародонтит в начална фаза на развитие, които не са били обект на лечение от ответницата, като по отношение на пародонтита, лечение не е било предприемано изобщо. Според съдебния експерт проф. П. депозирала заключение във връзка с предприетото в хода на делото стоматологично лечение на процесните зъби през лятото на 2013г. и представената медицинска документация, свързана с това лечение, няма убедителни данни, че лечението на д-р Д. е довело до усложнението „рецесии на гингивата“, не може да се твърди, че заболяването на пародонта у ищцата е свързано с изработването на мостовите конструкции, доколкото пародонталното заболяване не забранява изработване на мостове и корони, вкл. избраните от нея металокерамични мостове. Освен това вещото лице не може да обвърже лечението, извършено от д-р Д. и това, осъществено на ищцата през лятото на 2013 г. от д-р Й. лечение на рецесиите. Така първоинстанционният и въззивният съдилища са стигнали до извода, че не са събрани категорични доказателства за виновно противоправно поведение на ответницата при проведеното стоматологично лечение на ищцата, което да се намира в причинно-следствена връзка с претърпените вреди, поради което предявените искове са неоснователни. Въззивният съд по наведените доводи на ищцата във въззивната й жалба за допуснати съществени процесуални нарушения, приема за правилни мотивите, с които първоинстанционният съд не е открил производство по реда на чл. 193 ГПК по оспорване съдържанието на представената от ответницата медицинска документация, тъй като тя не съдържа официални свидетелстващи документи, обвързващи съда с материална доказателствена сила, а само частни свидетелстващи документи, чиято преценка се прави по съществото на спора. Правилно е счел, че не е приета като доказателство по делото медицинската документация, свързана с лечението на ищцата през лятото на 2013г., тъй като тя не би могла да се ползва без съответните специални знания, поради което е допусната и приета медицинска експертиза, коментирала същата медицинска документация в контекста на главния доказателствен факт по делото. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. В изложението към касационната жалба на ищцата не са формулирани правни въпроси, такива не могат и да бъдат изведени съобразно правомощията на касационната инстанция, очертани в т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, вкл. касателно вероятната валидност и допустимост на обжалвания съдебен акт. Релевираните доводи на касатора представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, и като такива са неотносими към производството по чл. 288 ГПК, а подлежат на преценка в касационното производство по основателността на касационната жалба, само в случай, че бъде допуснато касационно обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Така изложените доводи и обстоятелства в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на ищцата не осъществяват нито общото, нито допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, поради което такова не следва да бъде допускано. С оглед изхода на делото, ответницата има право на разноските, направени в касационното производство, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, но доколкото не са представени доказателства за извършване на разноски пред ВКС, такива не следва да бъдат присъждани. На основание изложеното Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,