Определение № 826 от 13.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2007/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и здраве“ АД, [населено място] срещу решение № 218 от 30.05.2024 г. по в. т. д. № 176/2024 г. на Пловдивски апелативен съд, потвърждаващо решение № 419 от 20.12.2023 г. по т. д. № 304/2022 г. на Старозагорски окръжен съд в обжалваната негова част, с която предявените от А. З. М. от [населено място] срещу дружеството-касатор искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетения за неимуществени и имуществени вреди от настъпило на 05.05.2018 г. пътно-транспортно произшествие са уважени съответно: искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен за разликата над 60 000 лв. до 120 000 лв., а искът за присъждане на обезщетение за имуществени вреди е уважен за разликата над сумата 2 193.04 лв. до 4 386.08 лв. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Изразява несъгласие с приетия от въззивната инстанция размер (20 %) на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, като счита същия за занижен. Твърди, че при произнасяне по направеното възражение за съпричиняване решаващият състав не е изпълнил задължението си по чл. 236, ал. 2 вр. чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК за мотивиране на съдебния акт, като не е обсъдил всички релевирани от него доводи и събраните по делото доказателства, относими към определяне обема на съпричиняването на вредите. Излага подробни съображения в подкрепа на поддържаната и пред инстанциите по същество своя теза, че при конкретния механизъм на произшествието и с оглед вида и тежестта на получените от пострадалия травматични увреждания, допуснатото от него нарушение на правилата за движение, изразяващо се в непоставяне на предпазен колан, обосновава принос в размер на 1/2. Като значими за допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите изводи на съда относно степента на съпричиняване на пострадалия във вредите, длъжен ли е да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на жалбоподателя, съгласно чл. 236, ал. 2 вр. чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми; 2. Длъжен ли е съдът да приложи чл. 51, ал. 2 ЗЗД при данни за принос на пострадалия в настъпването на вредоносния резултат; 3. Кои са критериите (конкретните обстоятелства) от значение за определяне конкретната степен на принос на пасажер в ПТП, довели до телесни увреждания в резултат от изпадането му извън лекия автомобил, в резултат на което се е наранил, приложими по прекия иск на пострадалия срещу застрахователя на делинквента по застраховка „Гражданска отговорност“ с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ“. В подкрепа на заявеното основание касаторът се позовава на следната практика: т. 9 от ППВС № 7/77 г., решение № 18 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 60304/2016 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 165 от 26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. на II т. о., решение № 97 от 06.07.2009 г. по т. д. № 745/2008 г. на II т. о., решение № 39 от 16. 07.2010 г. по т. д. № 551/2009 г. на II т. о. и решение № 43 от 15.04.2009 г. по т. д. № 648/2008 г. на II т. о. Ответникът по касация – А. З. М. от [населено място] – оспорва касационната жалба и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 15.08.2024 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса. Същата обаче е процесуално допустима само частично. С оглед императивната разпоредба на 280, ал. 3, т. 1 ГПК (ДВ. бр. 86/2017 г.), въззивното решение подлежи на касационен контрол единствено в частта, касаеща иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от получени телесни повреди, доколкото цената на същия (150 000 лв.) надвишава установения в закона минимален размер от 5 000 лв. за гражданските дела, каквото е и настоящото съобразно разпоредбата на чл. 113 ГПК. Поради обстоятелството, че претенцията за имуществени вреди е под този размер (5 482.60 лв.), постановеното по нея решение не подлежи на обжалване и затова касационната жалба срещу същото следва да бъде оставена без разглеждане. По касационната жалба в допустимата й част: При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е споделил извода, че са осъществени всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответника Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и здраве“ АД за заплащане на обезщетение за вредите от настъпилото на 05.05.2018 г. пътно-транспортно произшествие, а именно – претърпени от ищеца комплексни и тежки телесни увреждания, засягащи главата, крайниците и гръдния кош; вредите са причинени виновно, при условията на независимо съизвършителство по смисъла на чл. 499, ал. 7 КЗ от водача на л. а. „БМВ“, с рег. [рег.номер на МПС] – Ж. Д. Б. (за което същият е осъден с влязла в сила присъда) и от водача на застрахования при ответника л. а. „Опел Астра“ с рег. [рег.номер на МПС] – Г. Т. Димитров; причинна връзка между противоправното поведение на двамата водачи и причинената вреда; наличие на валидно застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка „Гражданска отговорност” за л. а. „Опел Астра“, валидна от 28.10.2017 г. до 27.10.2018 г. Като спорни по делото във въззивната инстанция, с оглед релевираните в жалбата оплаквания, решаващият състав е посочил въпросът за размера на обезщетението за неимуществени вреди (във връзка с който в касационната жалба не са релевирани оплаквания) и въпросът за размера на приетото от първостепенния съд съпричиняване. След задълбочен анализ на всички релевантни за случая обстоятелства, въззивният съд е преценил, че определеното от първата инстанция обезщетение от 150 000 лв. е справедливо и не са налице основания за намаляването му. Изцяло е споделил и извода по втория спорен въпрос – относно обема на съпричиняването на вредите от страна на пострадалия. Посочил е, че при определяне степента на съпричиняване следва да се съпостави поведението на делинквента спрямо поведението на пострадалия и тежестта на допуснатото от всеки от тях нарушение на правилата за движение, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. В случая, доколкото ПТП е настъпило в хипотезата на двама причинители на застрахователното събитие, решаващият състав е съпоставил поведението на пострадалия както с поведението на водача на застрахованото при ответника МПС – л. а. „Опел Астра“, така и с поведението на водача на л. а. „БМВ“, като е съобразил допуснатите от всеки от тях нарушения на правилата за движение по пътищата, съответно: водачът на л. а. „Опел Астра“ е нарушил предвиденото в чл. 37, ал. 1 ЗДвП правило – при завиване наляво, за навлизане в друг път, да пропусне насрещно движещите се пътни превозни средства, а водачът на л. а. „БМВ“ е нарушил правилата за движение по пътищата, установени в: чл. 21, ал. 1 ЗДвП – управлявал е превозното средство с превишена скорост от 135 км/ч при разрешена за пътно превозно средство категория „В” при движение извън населено място скорост 90 км/ч; чл. 20, ал. 2 ЗДвП – не е изпълнил задължението да намали скоростта и в случай на необходимост да спре, когато възникне опасност за движението; чл. 25, ал. 1 ЗДвП – преди да започне маневра за заобикаляне на пътно превозно средство и да се отклони надясно по платното за движение, за да премине в друга пътна лента, да се убеди, че няма да създаде опасност за движещите се преди него участници в движението и да извърши маневрата, като се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на движение; чл. 65, т. 6 ППЗДвП – навлязъл е на обозначена площ М15 „Коси успоредни линии“, забранена за движение на пътни превозни средства – за които нарушения, същият е осъден с влязла в сила присъда по н. о. х. д. № 2278/2021 г. по описа на Старозагорски окръжен съд. С оглед на тези обстоятелства, въззивният съд е приел, че, съпоставимо с поведението на двамата виновни водачи на МПС, поведението на пострадалия, представляващо конкретен принос за настъпване на увреждането – непоставяне на обезопасителен колан (нарушение на чл. 137в ЗДвП) – обосновава съпричиняване в обем от 20%, както правилно, според него, е приел и първоинстанционният съд. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поставените от касатора въпроси не могат да бъдат преценени като обусловили изхода на конкретното дело по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, разяснен и в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Процесуалноправният въпрос (въпрос № 1), касаещ задълженията на въззивната инстанция като съд по съществото на спора, представлява на практика оплакване за немотивираност на извода относно обема на съпричиняването на вредите от страна на пострадалия ищец, т. е. въпросът касае правилността на обжалвания акт, проверката на която обаче е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му. Отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на втория въпрос произтича от несъответствието му с мотивите на атакуваното решение – въззивният съд е приел наличието на принос за настъпване на вредите от пострадалия, като не е споделил само становището на застрахователя за обема му. Изцяло относим към правилността на акта е третият въпрос. Във въпроса се съдържа субективната преценка на страната, че съдът не е съобразил конкретните обстоятелства, имащи значение за определяне степента на приноса на пострадалия за настъпване на вредите, което е в явно противоречие с изложените в решението съображения. Отделно от това, за поставените въпроси не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Във връзка с първите два въпроса изобщо не е посочена практика на ВКС. По отношение на третия въпрос такава е посочена, но обжалваното въззивно решение не е в отклонение от същата. Точно обратното, именно в съответствие с последователната практика на ВКС по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, въззивният съд е отчел всички конкретни за настоящия случай обстоятелства, имащи значение при определяне степента на съпричиняване на вредите, като е съобразил и критериите, посочени в решение № 18 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 60304/2016 г. на ВКС, IV г. о., на което се позовава касаторът. Поради изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение