Определение № 713 от 26.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 179/2017 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на П... срещу решение № 1390/01.11.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 1969/2016 г. на Пловдивския окръжен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено решение № 2254/28.06.2016 г. по гр. дело № 1834/2016 г. на Пловдивския районен съд, жалбоподателят е осъден да заплати на И. Ю. С. сумата 2 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, вследствие на поддържане на незаконно обвинение, ведно със законната лихва върху главницата от 17.01.2014 г. до окончателното ѝ изплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от въззивното решение, поради нарушение на материалния закон и на процесуални норми и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба – ищецът И. Ю. С. в отговора на жалбата излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване. Съгласно разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 от ГПК се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1) и допълнителни (т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК. Съгласно т. 1 от тълкувателно решение (TP) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното въззивно решение. В случая, в писменото изложение на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не е формулиран правен въпрос, по който да се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение и който да е обусловил изхода на спора по делото. Във връзка със становището си за наличие на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, касаторът е посочил в изложението, че „...въззивният съд се е произнесъл с решението си в противоречие с практиката на ВКС, като е постановил решение, противно на разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК. Вследствие на това решението се явява необосновано – не съответства на събраните доказателства и това е довело до неговата неправилност – до завишен размер на присъденото обезщетение – касационно основание по чл. 281, ал. 1, т. 3 от ГПК“. В изложението се сочи също, че потвърждавайки решението на първоинстанционния съд, въззивният съдебен състав не се съобразил с изискванията на чл. 52 от ЗЗД и съдебната практика на ВКС, както и че от приетото за установено като доказателствен материал по делото не може да се направи извода, до който е достигнал съдът, а именно, че твърдените неимуществени вреди са в резултат само от воденото наказателно производство. По-натам в изложението се поддържа, че въззивното решение противоречи на задължителната практика на ВКС, установена в т. 3 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и на съдебната практика, която е доразвила дадените там задължителни указания. В тази връзка, обаче, също не е формулиран правен въпрос, а единствено се цитира посочената съдебна практика. Предвид задължителните указания, дадени с т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, така депозираното по делото писмено изложение на касатора не съдържа извеждане и формулировка на правен въпрос – общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Преповторените в изложението, наведени и с касационната жалба, оплаквания, сочещи касационни основания (основания за касационно обжалване) по чл. 281, т. 3 от ГПК за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на съдопроизводствени правила (чл. 235, ал. 2 от ГПК), нарушение на материалния закон (чл. 52 от ЗЗД) и необоснованост, не са и не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство по чл. 288 от ГПК. Те биха подлежали на разглеждане от касационната съдебна инстанция по реда на чл. 290 от ГПК, едва и само ако се допусне касационното обжалване на въззивното решение – при наличие на общо основание за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Също съгласно т. 1 и мотивите към нея от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, непосочването от страна на жалбоподателя на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Наличието на тези допълнителни основания би могло да бъде установено, само ако касаторът е извел и формулирал един или няколко материалноправни или процесуалноправни въпроса, които са разрешени от въззивния съд с обжалваното решение, за да прецени касационната съдебна инстанция дали тези правни въпроси са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, дали по тях е налице противоречива практика на съдилищата, респ. – дали те са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. При липса, както в случая, на формулирани в изложението на касатора на такива правни въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тази преценка в производството по чл. 288 от ГПК е невъзможно да бъде извършена. Независимо от горното, следва да се отбележи, че не се установява противоречие по приложението на чл. 235, ал. 2 от ГПК и чл. 52 от ЗЗД между обжалваното въззивно решение и посочените от касатора в тази връзка, решения на ВКС. Въззивният съд не е обсъждал в мотивите си никакви въпроси, свързани със съпричиняване на процесните неимуществени вреди от страна на ищеца, поради което посочената в изложението на жалбоподателя, т. 3 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и основаната на нея съдебна практика на ВКС и други съдилища, са и неотносими в случая. В заключение, касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице предпоставките за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение