Определение № 3148 от 11.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4367/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. С. Д., представляван от адв. К., срещу Решение № 5626/11.09.2025 г. по в. гр. д. № 3521/2024 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено Решение № 8479/23.05.2023 г., постановено по гр. д. № 64682/2021 г. по описа на СРС, 26 състав, за отхвърляне на предявения от касатора срещу И. К. Б. иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 20 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от противоправно поведение на ответницата, изразяващо се в даване на противозаконни разпореждания за оказване на принуда и унизителни действия спрямо ищеца на 22.11.2016 г. по време на престоя му в Клиника по гастроентерология в УМБАЛ "Александровска" ЕАД.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е нищожно, евентуално неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано.

Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, позовавайки се и на очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по касационната жалба И. К. Б. е подал отговор на жалбата, в която изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното – касационната жалба е подадена от страна с интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че в нощта на 22 срещу 23 ноември 2016 г. касаторът, който бил на лечение в Клиника по гастроентерология в УМБАЛ "Александровска" ЕАД, бил намерен от свидетеля Г. И., санитар, в банята на отделението да пере болничен инвентар (одеяла и чаршафи), като бил помолен от него и ответницата И. К. Б., дежурен лекар, да се прибере в стаята си. Касаторът започнал да се съпротивлява агресивно. Ответницата и свидетелят И. успели да изведат касатора от банята, загърнали го с одеяло (или еднократен чаршаф) и го настанили обратно в болничната стая, където бил облечен с негови дрехи. Ответницата назначила незабавно консултация с психиатър, който извършил преглед на касатора.

Софийски градски съд кредитирал изцяло показанията на свидетеля И., тъй като бил пряк участник в процесния инцидент и логично, последователно и безпротиворечиво възпроизвел събитията от процесната нощ. Посочил е, че показанията му кореспондирали с останалите, събрани по делото, доказателства, включително заключението към изготвената в производството пред районния съд съдебно-медицинска експертиза и устните разяснения на вещото лице Н., който поддържал, че действията на ответницата по организиране на психиатрична консултация с касатора били напълно съответни на добрата медицинска практика и в изпълнение на задълженията на дежурния лекар по грижа за здравето и живота на пациента. Вещото лице пояснило, че поведението на касатора в процесната нощ обуславяло от медицинска гледна точка консултация с психиатър, тъй като било възможно то да е разкривало симптом, застрашаващ живота му, а предписаната терапия била изпълнена точно по вид на медикаментите и дозировка.

Във връзка с довода на жалбоподателя, че не бил дал съгласие за преглед от психиатър, въззивният съд посочил, че за основното изследване, за което бил приет по съответната клинична пътека, а именно провеждане на гастроскопия, въззивникът дал информирано писмено съгласие. Пояснил е, че за назначаването от лекуващия или дежурния лекар на консултация с различни специалисти за изясняване на състоянието на пациента в рамките на заболяването, за което бил приет да се лекува, отделно информирано писмено съгласие законът не предвиждал.

В обобщение СГС посочил, че неустановено по делото било ответницата да е нарушила каквито и да е права на ищеца, нито било доказано тя да е проявила унизително отношение към него и да е накърнила личното му достойнство. Извод за грешка, пропуск, отклонение или немарливо отношение към здравето на касатора също бил изключен. При липса на доказателства за осъществен деликт от ответницата решението на районния съд за отхвърляне на иска с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД е потвърдено.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. „Когато за основното изследване лекуващият лекар е получил информирано съгласие от пациента, допустимо ли е допълнителни медицински дейности да касаят вътрешната преценка на лекаря и в такъв случай не се ли изисква допълнително информирано съгласие?“;

2. „Длъжен ли е въззивният съд да отговори на всички доводи и възражения на страните?“;

3. „Може ли съдът да назначи експертиза със задача да се отговори дали е нарушен или спазен нормативен акт? Може ли съдът да назначи за вещо лице такова, което не притежава диплома за съответното образование, специалност, удостоверение за квалификация, правоспособност?“;

4. „Длъжен ли е въззивният съд да осигури прилагането на императивни правни норми?“.

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като смята, че въззивният съд е разрешил въпросите в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, II ТО, Решение № 344/21.09.2012 г. по гр. д. № 862/2011 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 127/05.04.2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, IV ГО.

По първи и трети въпрос жалбоподателят иска достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като счита, че произнасянето на ВКС би било от значение за развитието на правото.

Касаторът моли въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване и като очевидно неправилно.

Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. То е постановено от надлежен съдебен орган и не е вероятно нищожно. Решението е постановено в рамките на правораздавателната власт на съда, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо.

Първи и четвърти въпрос от изложението към касационната жалба не са правни в смисъла, разяснен с Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право, и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. От значение за изхода по конкретното дело е този правен въпрос, който, включен в предмета на спора, е обусловил правните изводи на съда по делото - Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Обсъжданите въпроси не отговарят на тези изисквания, тъй като, независимо от хаотичното изброяване в изложението към касационната жалба на множество разпоредби от Закона за здравето и Конституцията на Република България, те не са обвързани с тълкуването на конкретна материалноправна или процесуалноправна норма, с приложението на която въззивният съд да е обосновал крайните си изводи. При липсата на общо основание за допускане на касационно обжалване поначало изследването налице ли са допълнителнителните основания за това е безпредметно.

По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.

Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения. При решаване на спора между страните въззивният съд се е произнесъл в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, извършвайки самостоятелен анализ на доказателствата и обсъждайки защитните доводи на страните. При тази дейност той е приел за недоказани твърденията на ищеца ответницата да е извършила каквото и да е деяние в противоречие с правилата на добрата медицинска практика, навеждащо на извод за грешка, пропуск, отклонение или немарливо отношение към здравето на пациента, или да е проявила унизително отношение към него и така да е накърнила личното му достойнство. Ето защо въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени доказателствения материал по делото, както и да мотивира своя акт, като се произнесе по доводите и възраженията на страните, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което изключва въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Въпросите по пункт трети не могат да обусловят допускане до касационно обжалване, тъй като не са съобразени с мотивите на въззивния съд, в производството пред който доказателства не са събирани. Софийски градски съд е възприел доказателствените изводи на заключението към съдебно-медиинската ескпертиза, изслушано в производството пред районния съд, неоспорено от страните, чиято задача не е била посочената от касатора в пункт трети от изложението. По естеството си обсъжданите въпроси представляват доводи за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, относими към правилността на въззивния акт, която съобразно цитираното Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Атакувното решение не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес, нито е налице очевидна необоснованост на акта.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,