Решение № 220 от 15.05.2010 г. на ВКС, I г. о., ГК

Производството е по чл.278, вр.чл.274, ал.3, т.1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на М. Й. П. срещу определение №654 от 26.08.09г. по ч.гр.д. №647/09г. на В. окръжен съд, с което е оставено в сила разпореждане №92 от 02.06.09г. по гр.д. №496/08г. на К. районен съд, с което е върната като просрочена въззивната жалба на М. П. срещу решение №295 от 01.12.04г. по гр.д. №159/04г. по допускане на делбата. Ответникът в производството И. Й. Ц. не взема становище по жалбата. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд взе предвид следното: С решение №997 от 15.11.2007г. по гр.д. №638/06г. на ВКС, ІІ ГО е отменено на основание чл.231, б.”е” от ГПК /отм./ влязлото в сила решение по гр.д. №159/04г. на Районен съд К., с което е извършена делба на съсобствен между М. Й. Ц. недвижим имот, чрез изнасянето му на публична продан. Съставът на ВКС е приел, че молителката М. П. е била неправилно призована по реда на чл.50, ал.1 от ГПК /отм./ и този порок се отнася и за двете фази на делбеното производство. Отменено е обаче само решението по извършване на делбата, тъй като молителката изрично е заявила, че не претендира отмяна на влязлото в сила решение по допускане на делбата. След връщане на делото в районния съд, в първото съдебно заседание след допускане на делбата, проведено на 14.05.09г., пълномощникът на М. П. е подал въззивна жалба срещу решението по допускане на делбата. С разпореждане №92 от 02.06.09г. по гр.д. №496/08г. на К. районен съд въззивната жалба е върната като просрочена. Съдът е приел, че срокът за обжалване на решението по допускане на делбата е започнал да тече от връчването на съобщението до особения представител на П., назначен по реда на чл.50, ал.2 от ГПК /отм./ и е изтекъл много преди подаване на жалбата. С обжалваното в настоящото производство определение състав на В. окръжен съд е оставил в сила прекратителното разпореждане на районния съд с мотив, че въззивна жалба срещу влязло в сила решение на първата инстанция е недопустима. В частната касационна жалба на М. П. се развива довод, че тя не е могла да атакува по реда на чл.231, б.”е” от ГПК и двете решения, постановени по делбеното дело, тъй като към момента на подаване на молбата за отмяна е бил изтекъл пределният едногодишен срок по чл.232, ал.1 от ГПК /отм./ по отношение на решението по допускане на делбата. Единствената и възможност да иска отмяна на това решение е била чрез подаване на въззивна жалба. Развива се и довод, че срокът за подаване на тази жалба започва да тече не от уведомлението за постановеното решение, получено от особения и представител адв. П, тъй като той е бил неправилно назначен от съда, съгласно мотивите на ВКС в отменителното решение, а от уведомяване на пълномощника и адвокат В. В изложението към жалбата се поддържа, че съдът се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, по които обжалваното определение противоречи на практиката на ВС и ВКС по прилагането на чл.220, ал.1, чл.221, ал.1 и чл.231 б.”е” от ГПК /отм./, налице е противоречива съдебна практика /има се предвид решението на ВКС в производството по чл.231, б.”е” от ГПК и определенията на двете предходни инстанции, с които е върната въззивната жалба на П. /. Поддържа се и основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като било от значение да се изясни от кой момент тече срокът за обжалване на решението по допускане на делбата, когато по реда на чл.231 от ГПК /отм./ решението по извършването и е отменено с мотив, че още в самото начало на делбеното производство неправилно е приложен чл.50 от ГПК /отм./. Съставът на ВКС приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. На първо място – жалбоподателката не е формулирала правните въпроси, по които счита, че е налице противоречие на въззивното определение с практиката на ВС и ВКС по чл.220, ал.1, чл.221, ал.1 и чл.231, б.”е” от ГПК /отм./. Не е посочила и практиката, на която се позовава. Съгласно т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, което намира съответно приложение и за производството по чл.274, ал.3, т.1 от ГПК, съдът няма правомощия да извлича правните въпроси от жалбата или от изложението към нея, нито пък би могъл да установява противоречие с практика, която не е посочена от страната. Не е налице противоречие и между решението на ВКС, постановено в производството по чл.231, б.”е” от ГПК /отм./ и последвалите прекратителни определения на двете предходни инстанции, тъй като в тях се разглеждат различни въпроси. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК също не възниква, тъй като има съдебна практика по решаващия въпрос как следва да се процедира, когато основанието за отмяна на влязлото в сила решение по извършване на делбата се отнася и за предходното решение по допускането и. Приема се, че в този случай следва да се отменят и на двете решения – в този смисъл е решение №1176 от 23.04.1979г. по гр.д. №1790/78г. на І ГО. В настоящия случай е постановена отмяна само на второто решение по извършване на делбата, тъй като това е било изричното искане на страната. Първото решение си остава в сила, независимо от това, че страда от същия порок, който е довел до отмяна на второто решение. То не може да бъде атакувано по реда на въззивното производство, тъй като този ред се отнася само до невлезли в сила решения. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,