Решение № 8166 от 1.7.2024 г. на ВАС по адм. д. № 2248/2024 г.
ВАССедмо отделение01.07.2024reporting judge Станимир Христов
Ruling
ОСТАВЯ В СИЛА Решение 7013/17.11.2023 год., постановено по административно дело 10766/2022 год. по описа на Административен съд София-град.
ОСЪЖДА Изпълнителна агенция Програма за образование , седалище: гр. София, бул. Цариградско шосе 125, бл. 5, ет. 1, да заплати на Софийски университет Св. Климент Охридски , гр. София, бул. "Цар Освободител" 15, сумата от 1 020,00 (хиляда и двадесет) лева разноски по делото.
Решението е окончателно.
Председател: /п/ ПАВЛИНА НАЙДЕНОВА Членове: /п/ СТАНИМИР ХРИСТОВ /п/ ПОЛИНА БОГДАНОВА
Grounds
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на ръководителя на Управляващия орган (РУО) на Оперативна програма Наука и образование за интелигентен растеж (ОП НОИР) чрез представител по пълномощие главен юрисконсулт Н. Славейков против Решение 7013/17.11.2023 год. по адм. дело 10766/2022 год. на Административен съд - София-град. Заявено е твърдение, че оспореното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В подкрепа на това твърдение е заявено, че съдът не се е произнесъл по всички констатации в решението му и не е обсъдил аргументите задълбочено и в пълнота, поради което постановеното решение е немотивирано. Сочи, че съдът се е произнесъл бланкетно и формалистично без да извърши дължимото проучване на всички факти и обстоятелства по делото и без да изложи собствени мотиви кореспондиращи с тях. Твърди се, че не е разгледал и обсъдил подробно изложените аргументи, касаещи физическата невъзможност на едно лице да полага ежедневно и ежеседмично труд в полза на работодателя си, в условията на максимална натовареност и продължителност, надвишавайки законоустановените граници и ограничения повече от 48 часа седмично, за неустановен продължителен период. Сочи, че решението на първоинстанционния съд е неизяснено от фактическа страна, тъй като съдът не е изложил мотиви въз основа на какви данни и доказателства е заключил, че не се изисква тези четири месеца да са в рамките на една календарна година, като същевременно липсвало и изискване за еднократност на периода, както и че съдът не се е обсъдил наличните по делото писмени документи с налични становища дадени от държавен орган. В съответствие с така развитите доводи и аргументи е формулирано искане за отмяна на първоинстанционното решение и потвърждаване на постановения административен акт. В съдебно заседание, касаторът, чрез процесуалния си представител юрисконсулт Н. Славейков поддържа касационната жалба и прави искане за отмяна на оспореното съдебно решение и присъждане на разноски по представен списък. Ответникът Софийският университет Св. Климент Охридски , чрез представител по пълномощие адв. Орсов, в подаден писмен отговор и в съдебното заседание по делото, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за касационната инстанция, за които представя списък. Представителят на Върховната прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че не са налице сочените от жалбоподателя касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което предлага решението да остане в сила. Върховният административен съд, състав на Седмо отделение, намира касационната жалба за допустима - подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. С оспореното решение, състав на Административен съд София-град е отменил Решение 0401-81/31.10.2022 год. на ръководителя на Управляващия орган на Оперативна програма Наука и образование за интелигентен растеж , в частта по т. 4 и т. 6, с които е отказано верифициране на разходи в общ размер на 5 512 лв. по т. 4 в размер на 1 456 лв. и по т. 6 в размер на 4 056 лв. на бенефициера Софийският университет Св. Климент Охридски по Договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ BG05M2OP001-1.001-0004-C01 и преписката е върната на органа за ново произнасяне при спазване задължителните указания в съдебното решение по тълкуване и прилагане на закона. Със съдебния акт, административният орган е осъден да заплати на Софийският университет Св. Климент Охридски сумата от 1 484,10 лева, съставляваща разноски по делото. За да постанови този правен резултат, от фактическа страна първоинстанционният съд е установил, че между Изпълнителна агенция Оперативна програма Наука и образование за интелигентен растеж , представлявана от изпълнителния директор К. Г., в качеството му на РУО на ОП НОИР и Софийския университет Св. Климент Охридски , в качеството му на бенефициер, Технически университет - гр. София, в качеството му на бенефициер, Шуменски университет Епископ Константин Преславски , в качеството му на бенефициер, Русенски университет Ангел Кънчев , в качеството му на бенефициер и Университет Професор д-р Асен Златаров - Бургас, в качеството му на бенефициер е сключен Административен договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ (АДПБФП) с от ИСУН BG05M20P001-1.001-0004-С01 по Оперативна програма Наука и образование за интелигентен растеж , процедура за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ BG05M20P001-1.001 Изграждане и развитие на центрове за върхови технологии . По силата на АДПБФП, УО предоставя на бенефициера безвъзмездна финансова помощ в максимален размер до 29 781 882,42 лева, по приоритетна ос 1 Научни изследвания и технологично развитие , процедура BG05M20P001-1.001 Изграждане и развитие на центрове за върхови постижения за изпълнение на проект BG05M20P001-1.001-0004 Университети за Наука, Информатика и технологии в е-обществото (УНИТе) . Установено е също, че на 18.08.2022 год. и на 08.09.2022 год. са подадени пакет отчетни документи 13 с включено искане за междинно плащане на стойност 1 459 997 лв. по отчетени разходи, както и разяснения от бенефициера с кореспонденция в ИСУН с рег. BG05M20P001-1.001-0004-С03-М364/18.08.2022 год. и BG05M20P001-1.001-0004-С03-М368/08.09.2022 год. С оспореното пред съда Решение 0401-81/31.10.2022 год. на РУО на ОП НОИР е отказал верифициране на разходи в общ размер на 5 512 лв. описани в точки 4 и 6, като за всеки отказ са посочени размерът на неверифицираните разходи, както и фактически и правни основания. Отказът по точки 4 и 6 е с правно основание чл. 57, ал. 1, т. 4 от Закона за управление на средствата от Европейските фондове при споделено управление (ЗУСЕФСУ), във вр. чл. 6, б. б) от Директива 2003/88/ЕО и чл. 113, ал. 5 от Кодекса на труда (КТ). По т. 4 от Решение 0401-81/31.10.2022 год. е отказано верифициране на средства по бюджетен ред IV. 10.1 Възнаграждения (брутни суми, вкл. и дължимите от работодателя осигурителни вноски) от предявените за възстановяване разходи за възнаграждения на лицата по Договор BG05M2OP001-1.001-0004 Университети за Наука, Информатика и Технологии в е-обществото (УНИТе) в общ размер на 1 456.00 лв. както следва: 4.1. По ведомост 38.3 от 31.05.2021 год.: от отчетените разходи в размер на 1 923,99 лв. на В. П. не се верифицират 312,00 лв., които представляват 12 часа по часова ставка в размер на 26,00 лв. на час от отчетените 74 часа; 4.2. По ведомост 39.3 от 30.06.2021 год. от отчетените разходи в размер на 2 080,00 лв. на В. П. не се верифицират 1 144,00 лв., които представляват 44 часа по часова ставка в размер на 26,00 лв. на час от отчетените 80 часа. Отказът да бъдат верифицирани тези разходи от страна на УО е мотивиран по следния начин: Лицата от екипа за изпълнение на проекта от Софийският университет Св. Климент Охридски са наети на допълнителен трудов договор по чл. 110 и чл. 111 от КТ. След извършена проверка на разходооправдателните документи УО е установил, че продължителността на работното време по трудов договор за допълнителен труд (чл.110, чл. 111 от КТ) заедно с продължителността на работното време по основно трудово правоотношение при подневно изчисляване надвишава 48 часа седмично за период по-дълъг от 4 месеца за една календарна година. Въз основа на това УО е приел, че Софийският университет Св. Климент Охридски не се е съобразил с ограниченото работно време по основния трудов договор заедно с работното време по трудовия договор за допълнителен труд при подневно изчисляване да не може да бъде повече от 48 часа седмично за период с обща продължителност не по-дълъг от 4 месеца в рамките на една календарна година във връзка със спазването на Директива 2003/88/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време /Директивата/ и чл. 113, ал. 5 от КТ. Посочил е, че съгласно КТ, на национално ниво е прието ограничението на максималното работно време за седмицата от 48 часа, както и възможността за удължаването му чрез изрично писмено съгласие на работника и то като изключение. При това фактическо положение е приел, че в националното законодателство са възприети основните принципи въведени в Директивата по отношение на гарантираните от нея права на работниците относно безопасността, здравето, максималната продължителност на работното време и т.н. Посочено е, че при положение, че правилата на директивата, по отношение на продължителността на седмичното работно време, са транспонирани изцяло в националното законодателство следва да се приеме, че основните принципи, които урежда и защитава самата директива, както и съображенията, при които е издадена, са приети и приложими на национално ниво. Част от тези съображения са:
Подобряването на безопасността, хигиената и здравето на работниците при работа е цел, която не следва да бъде подчинена само на икономически съображения ,
В този смисъл е необходимо да се постави и ограничение на максималната продължителност на седмичното работно време Съгласно чл. 6, б. б от Директивата Средното работно време за всеки седемдневен период, включително извънредния труд, не надвишава 48 часа . Чл. 22, параграф 1 допуска дерогация на чл. 6: Държава членка може да не прилага разпоредбите на член 6, като същевременно съблюдава общите принципи за защита на безопасността и здравето на работниците, при условие че предприема необходимите мерки, за да гарантира, че: а) никой работодател не изисква от работник да работи средно повече от 48 часа през период от седем дни, изчислени за референтния период, посочен в член 16, буква б), освен ако преди това е получил съгласието на работника да извършва такава работа; б) никой работник не претърпява вреди от работодателя си за това, че не желае да даде съгласието си за извършване на такава работа; в) работодателят води актуална документация за всички работници, които извършват такава работа; г) документацията се предоставя на разположение на компетентните органи, които от съображения, свързани с безопасността и/или здравето на работниците, могат да забраняват или ограничават възможността за превишаване на максималната седмична продължителност на работно време; д) по искане на компетентните органи, работодателят им предоставя информация за случаите, в които работниците са дали съгласие да работят средно повече от 48 часа през период от седем дни, изчислени за референтния период, посочен в член 16, буква б). В чл. 16, буква б) е определен референтен период относно максималната продължителност на работното време за седемдневен период, който не надвишава четири месеца. По смисъла на член 2, точка 1 от Директивата работно време означава всеки период, през който работникът работи на разположение на работодателя и изпълнява своята дейност или задължения, в съответствие с националното законодателство и/или практика , което предполага, че решаващ фактор е фактът, че работникът е длъжен да присъства физически на определено от работодателя място и да е на негово разположение, за да може в случай на нужда незабавно да извърши необходимите престации. По този начин, за да може да се счита, че работникът се намира на разположение на своя работодател, той трябва да е поставен в положение, в което е правно задължен да се подчинява на указанията на работодателя си и да упражнява дейността си за него. Член 6, буква б) от Директивата относно някои аспекти на организацията на работното време отговаря на всички необходими условия, за да породи непосредствено действие, като се има предвид, че възлага по недвусмислен начин на държавите членки задължение за постигането на точен резултат, без никакви придружаващи условия по отношение на прилагането на установеното в него правило, което се състои в определянето на горна граница от 48 часа за средната продължителност на седмичното работно време, включително извънредния труд. Обстоятелството, че Директивата позволява на държавите членки да дерогират член 6 от нея, не засяга точния и безусловен характер на член 6, буква б). Възможността държавите членки да не прилагат член 6 е поставена в зависимост от изпълнението на всички посочени в член 22, параграф 1, първа алинея от същата директива условия, като по този начин е възможно да се установи минималната защита, която при всички случаи следва да бъде предвидена. Поради това, по отношение на наетите за управление и изпълнение на проекти експерти, Управляващия орган има право да се позове пряко на разпоредбите на член 6, буква б) от Директивата спрямо сключените основни и допълнителни трудови договори, за да гарантира спазването на посочената разпоредба, а именно средната продължителност на седмичното работно време да не превишава 48 часа. В този смисъл е приел, че Управляващият орган има задължението да приложи правото на Съюза в неговата цялост и да защити правата, които то дава на частноправните субекти, като при необходимост остави без приложение разпоредбите от вътрешното право, които са в противоречие с него. По мнение на административния орган, приложимостта на дерогациите, предвидени в Директивата, и по-специално в член 22, като изключения от правната уредба на Европейския съюз относно предвидената от тази директива организация на работното време, трябва да се тълкуват така, че приложното им поле да бъде сведено до необходимото за опазване на здравето и безопасността на работниците, за чиято защита са предназначени, а не да се водят от икономическите интереси на същите. Този стремеж е ключов елемент в структурата на европейското социално право. За постигането му Директивата определя таван от четиридесет и осем часа за средната продължителност на седмичното работно време; включително извънредния труд и минимална продължителност на междудневната и междуседмичната почивка. Следователно тълкуването на Директивата, което позволява последователното постигане на нейните цели и пълната и ефективна защита на правата, които тя предоставя на работниците, предполага определянето на специфични задължения за субектите, участващи в прилагането й, които да не допускат структурният дисбаланс в икономическите отношения между работодателя и работника да засегне действителното упражняване на правата, предоставени от Директивата. Въз основа на изложените аргументи от страна на УО е прието, че разходите за седмично работно време, надвишаващо предвиденото максимално такова с директивата, не следва да бъдат верифицирани, тъй като са в нарушение на чл. 57, ал. 1, т. 4 от ЗУСЕФСУ и са извършени незаконосъобразно в нарушение на приложимото право на Европейския съюз. За изчисленията на средно 48 часа седмично Директивата въвежда т.н. референтен период , който в конкретния случай, съгласно чл. 16, буква б е 4 месеца. Прилагането на референтните периоди е от съществено значение за постигане целите на директивата и спазването на максималната средна продължителност на седмичното работно време и да не се допуска работник да има последователни периоди на интензивен труд през два последователни референтни периода. Прилагането на референтни периоди предполага, че на всеки работник трябва по-специално да се предоставят подходящи почивки, които следва не само да бъдат ефективни, тоест да позволяват на съответните лица да се възстановят от породената от работата умора, но и да имат превантивна функция, за да се намали в рамките на възможното рискът за безопасността и здравето на работниците, които може да се породи от натрупването на периоди на труд без ползване на необходимата почивка. От представените отчетни документи е прието за установено, че служителите на бенефициера Софийски университет Св. Климент Охридски са се възползвали от възможността да работят повече от 48 часа седмично в продължение на няколко референтни периода. При това положение, независимо от даденото от тях съгласие, УО не е приел, че полаганият труд е съобразно изискванията, целите и принципите заложени в Директивата, тъй като на служителите не са осигурени гарантираните от директивата безопасност, здраве и максимална продължителност на седмичното работно време, свързани с полагания от тяхна страна труд по допълнителни трудови правоотношения. При така изложените мотиви и аргументи от страна на УО е прието, че разходите за седмично работно време, надвишаващо предвиденото максимално такова с директивата, за период повече от четири месеца годишно, не следва да бъдат верифицирани, тъй като са в нарушение на чл. 57, ал. 1, т. 4 от ЗУСЕФСУ и са извършени незаконосъобразно в нарушение на приложимото право на Европейския съюз - чл. 6, б. б от Директива 2003/88/. Според УО, разходите за седмично работно време, надвишаващо предвиденото максимално такова с директивата, за период повече от четири месеца годишно не са извършени законосъобразно и съгласно българското законодателство, като са изложени следните аргументи:
Съгласно чл. 113, ал. 1 от КТ Максималната продължителност на работното време по трудов договор за допълнителен труд заедно с продължителността на работното време по основното трудово правоотношение при подневно изчисляване не може да бъде повече от: 1. 40 часа седмично - за ненавършилите 18-годишна възраст работници и служители; 2. 48 часа седмично - за другите работници и служители.
Ал. 2 на чл. 113 от КТ допуска по изключение при изричното му писмено съгласие работник и служител по ал. 1, т. 2 да може да работи и повече от 48 часа, като в този случай съгласно чл. 113, ал. 5 от КТ продължителността на работното време се изчислява за период не по-дълъг от 4 месеца. В този смисъл е формиран извод, че продължаването на работа над 48 часа седмично след изтичането на 4-те месеца за които служителят е дал съгласие, е в противоречие с чл. 113, ал. 5 от КТ, който не предвижда служителят да работи над 48 часа след изтичането 4-те месеца, за който служителят е дал съгласие. С оглед на това, предявените за възстановяване разходи за възнаграждения по допълнителния трудов договор за часовете работа по проекта, с които се надхвърля ограничението за полагане на труд над 48 часа седмично след изтичането на периода от 4 месеца, в който е отработвано повече от 48 часа седмично, не са извършени законосъобразно съгласно българското законодателство и са недопустими на основание чл. 57, ал. 1, т. 4 от ЗУСЕФСУ във вр. чл. 113, ал. 5 от КТ. В съответствие с тези мотиви е отказано да бъдат верифицирани разходите за възнаграждения в размер на 1 456,00 лв. на основание чл. 57, ал. 1, т. 4 от ЗУСЕФСУ във връзка с чл. 6, буква б) от Директива 2003/88/ЕО и чл. 113, ал. 5 от КТ.
По т. 6 от Решение 0401-81/31.10.2023 г. е отказано верифициране на разходите за възнаграждения в общ размер на 4 056 лв. лв., с абсолютно идентични мотиви, както следва:
6.1. По ведомост 35.1 от 28.02.2021 год. от отчетените разходи на А. П. в размер на 1 640,00 лв. не се верифицират 984,00 лв., които представляват 24 часа при часова ставка в размер на 41,00 лв. на час от отчетените 40 часа;
6.2. По ведомост 38.1 от 31.05.2021 год. от отчетените разходи на В. С. в размер на 1 767,99 лв. не се верифицират 832.00лв., които представляват 32 часа при часова ставка в размер на 26,00 лв. на час от отчетените 68 часа;
6.3. По ведомост 37.1 от 31.05.2021 год. от отчетените разходи на С. Б. в размер на 976,00 лв. не се верифицират 464,00 лв., които представляват 29 часа при часова ставка в размер на 16,00 лв. на час от отчетените 61 часа;
6.4. По ведомост 38.1 от 31.05.2021 год. от отчетените разходи на И. Н. в размер на 1 428,00 лв. не се верифицират 672,00 лв., които представляват 32 часа при часова ставка в размер на 21,00 лв. на час от отчетените 68 часа;
6.5. По ведомост 39.1 от 30.06.2021 год. от отчетените разходи на В. С. в размер на 1 169,99 лв. не се верифицират 364,00 лв., които представляват 14 часа при часова ставка в размер на 26,00 лв. на час от отчетените 45 часа;
6.6. По ведомост 39.1 от 30.06.2021 год. от отчетените разходи на С. Б. в размер на 895.99 лв. не се верифицират 320,00 лв., които представляват 20 часа при часова ставка в размер на 16,00 лв. на час от отчетените 56 часа.
6.7. По ведомост 39.1 от 30.06.2021 год. от отчетените разходи на И. Н. в размер на 756.00 лв. не се верифицират 420,00 лв., които представляват 20 часа при часова ставка в размер на 21,00 лв. на час от отчетените 36 часа.
При така установените фактически обстоятелства, от правна страна, първоинстанционният административен съд е приел, че оспореният пред него акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, съдържа фактически и правни основания и при издаването му са спазени административнопроизводствените правила.
По отношение съответствието на решението на РУО с изискванията на материалния закон, съдът е приел, че оспорения акт е издаден при неправилно приложение на материалноправните разпоредби. В контекста на сочените от органа правни основания за отказа от верификация е приел, че тълкуването на УО е твърде рестриктивно и независимо, като същото е мотивирано с духа и целите на Директивата за опазване на безопасността и здравето на работниците, но въвежда забрани, които не се съдържат нито в националния закон, нито в транспонираната с него Директива. Посочил е, че оспореното решение е и необосновано относно начина на определяне броя отработени часове, за които не следва да бъде признат разхода, като УО е обяснил методиката, по която се е ръководил и е посочил, че същата е посочена и в атакуваното решение. Съдът е приел, че подобни разяснения, които да обективират начина на формиране волята на административния орган липсват в оспореното решение и това води до извод, че административен акт е и немотивиран.
По изложените съображения, като е достигнал до извод за незаконосъобразност на административния акт, съдът е отменил решението на РУО на ОП НОИР в частта му по т. 4 и т. 6, като е върнал преписката на административния орган със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона и е определил 90-дневен срок на административния орган за произнасяне.
Решението е валидно, допустимо и правилно.
На първо място, касационната инстанция изцяло споделя мотивите на първоинстанционния съд относно компетентността на административния орган, относно съответствието на административния акт със законовите изисквания за форма и съдържание, както и относно липсата на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които да обосноват незаконосъобразност на решението на РУО на ОП НОИР на собствено основание, поради което и в съответствие с нормата на чл. 221, ал. 2 от АПК препраща към тези мотиви.
Неоснователни са твърденията на касатора за допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В сезиращата касационна жалба са развити доводи за съществени процесуални нарушения, свързани с непроизнасянето на съда по направените от касатора възражения, които са неоснователни. Доводите на касатора в тази насока имат отношение към задължението на съда по чл. 172а, ал. 2 от АПК. Видно от съдържанието на оспореното съдебно решение, съдът е установил всички правнорелевантни факти, обсъдил ги е и е постановил решението си в съответствие с формираните от него правни изводи, като е проверил законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК.
Доколко обосновани са изводите на съда и доколко съответстват на материалния закон е въпрос не на спазване на процесуалните правила, а на обоснованост и съответствие на решението с материалния закон.
Основателни са мотивите на първоинстанционния административен съд и относно материалната законосъобразност на оспореното решение на РУО.
Както правилно е приел административният съд, основният предмет на спора се свежда до това дали заявените за плащане разходи от Софийският университет Св. Климент Охридски са допустими и следва да бъдат верифицирани, за да се възстановят чрез предоставяне на безвъзмездна финансова помощ на бенефициера. Верифицирането на извършените разходи по изпълнението на проекта е вид проверка, която се прави с цел одобряване или отказ да бъдат изплатени същите суми. Резултатът е обусловен от преценката на тяхната допустимост. Последната се определя от съответствието на извършените разходи с нормативно регламентираните условия.
Производството за верификация на разходи е уредено в чл. 60 - 68 от ЗУСЕФСУ. Съгласно цитираните разпоредби междинни и окончателни плащания се извършват след верифициране с цел потвърждаване допустимостта на извършените разходи и при наличие на физически и финансов напредък на проекта. По правило допустими са разходите, които са реално извършени, надлежно документирани и съответстват на приложимото право - на Съюза и националното, на оперативната програма, на условията за финансиране на проекта и сключения административен договор. Конкретните изисквания за допустимост на разходите са регламентирани в чл. 57-58 от ЗУСЕФСУ, като с чл. 59 от закона се допуска конкретни национални правила и детайлни правила за допустимост на разходите за съответния програмен период за програма по чл. 3, ал. 2 от с. з., да се определят с нормативен акт на Министерския съвет. Липсата на която и да е от посочените предпоставки обосновава разхода като недопустим за верификация.
За да откаже верификация на разходи в общ размер на 5 516,16 лв., органът се позовава на чл. 57, ал. 1, т. 4 от ЗУСЕФСУ, във вр. с чл. 6, буква б от Директива 2003/88/ЕО и чл. 113, ал. 5 от КТ. Макар да са лаконични мотивите на УО, те са достатъчно ясни, че в случая става въпрос, че сумата не се верифицира поради ограничението в чл. 113, ал. 5 от КТ - работното време по основния трудов договор заедно с работното време по трудовия договор за допълнителен труд при подневно изчисляване да не бъде повече от 48 часа седмично за период не повече от 4 месеца в рамките на една календарна година.
Съгласно чл. 57, ал. 1, т. 4 (настояща т. 5) от ЗУСЕФСУ, за да се счетат разходите за допустими, следва да са извършени законосъобразно съгласно приложимото право на Европейския съюз и националното законодателство. В съответствие с чл. 6, б. "б" от Директивата Средното работно време за всеки седемдневен период, включително извънредния труд, не надвишава 48 часа . Чл. 22, параграф 1 допуска дерогация на чл. 6: Държава членка може да не прилага разпоредбите на член 6, като същевременно съблюдава общите принципи за защита на безопасността и здравето на работниците, при условие че предприема необходимите мерки, за да гарантира, че: a) никой работодател не изисква от работник да работи средно повече от 48 часа през период от седем дни, изчислени за референтния период, посочен в член 16, буква б), освен ако преди това е получил съгласието на работника да извършва такава работа; б) никой работник не претърпява вреди от работодателя си за това, че не желае да даде съгласието си за извършване на такава работа; в) работодателят води актуална документация за всички работници, които извършват такава работа; г) документацията се предоставя на разположение на компетентните органи, които от съображения, свързани с безопасността и/или здравето на работниците, могат да забраняват или ограничават възможността за превишаване на максималната седмична продължителност на работно време; д) по искане на компетентните органи, работодателят им предоставя информация за случаите, в които работниците са дали съгласие да работят средно повече от 48 часа през период от седем дни, изчислени за референтния период, посочен в член 16, буква б).
Чл. 113 от КТ е озаглавен Работно време по трудов договор за допълнителен труд . Съгласно чл. 113, ал. 1 от КТ максималната продължителност на работното време по трудов договор за допълнителен труд заедно с продължителността на работното време по основното трудово правоотношение при подневно изчисляване не може да бъде повече от: 1. 40 часа седмично - за ненавършилите 18-годишна възраст работници и служители; 2. 48 часа седмично - за другите работници и служители. Според чл. 113, ал. 2 от КТ при изричното съгласие на работниците и служителите по ал. 1, т. 2 могат да работят и повече от 48 часа. Съгласно чл. 113, ал. 3 от КТ работникът или служителят по чл. 110 и 111 дава писменото си съгласие за работа повече от 48 часа седмично на работодателя, при когото работи. В случай че работникът или служителят не даде съгласие, той не може да бъде задължен да работи повече от 48 часа седмично, като отказът му не може да доведе до настъпване на неблагоприятни последици за него. Разпоредбата на чл. 113, ал. 5 от КТ въвежда ограничение от 4 месеца в случаите по ал. 3 и 4 - продължителността на работното време се изчислява за период не по-дълъг от 4 месеца. Това означава, че изричното писмено съгласие, което работникът или служителят дава на работодателя по договор за допълнителен труд, за работа повече от 48 часа седмично, е за период не по-дълъг от четири месеца.
Както обосновано е приел и първоинстанционния административен съд, разпоредба на чл. 113, ал. 5 от КТ не изисква тези четири месеца да са в рамките на една календарна година, като същевременно липсва и изискване за еднократност на периода, т.е. след изтичането му не съществува нормативна забрана работникът или служителят да даде съгласие за следващ период в рамките на срока на сключения договор за допълнителен труд.
Споделим е и извода на съда, че относимите разпоредби на Директива 2003/88/ЕО не водят до различен извод. Член 6 предвижда, че държавите-членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че при съблюдаване на необходимостта от опазване на безопасността и здравето на работниците продължителността на седмичното работно време се ограничава чрез законови, подзаконови или административни разпоредби, или чрез колективни трудови договори или споразумения между социалните партньори, като средното работно време за всеки седемдневен период, включително извънредния труд, не надвишава 48 часа. С чл. 22, параграф 1, б. а) от Директивата е предвидено, че държава-членка може да не прилага разпоредбите на член 6, като същевременно съблюдава общите принципи за защита на безопасността и здравето на работниците, при условие, че предприема необходимите мерки, за да гарантира, че никой работодател не изисква от работник да работи средно повече от 48 часа през период от седем дни, изчислени за референтния период, посочен в член 16, буква б) (четири месеца), освен ако преди това е получил съгласието на работника да извършва такава работа.
Неоснователни са твърденията на касатора, че първоинстанционният съд не е обсъдил аргументите му, касаещи физическата невъзможност едно физическо лице да полага ежедневно и ежеседмично труд в полза на работодателя си, в условията на максимална натовареност и продължителност, надвишавайки законоустановените граници и ограничения повече от 48 часа седмично, за неустановен продължителен период, като тези твърдения са изцяло неотносими към предмета на спора.
Неоснователни са и доводите във връзка с това, че съдът не е обсъдил наличните по делото писмени документи Писмо-отговор на ИА Главна инспекция по труда и Писмо-отговор с изх. 12-00-15/10.03.2023 год. на ИА Одит на средствата от ЕС , с които е изразено становище по отправено запитване относно тълкуването и прилагането на нормативната уредба, регламентираща възможността за допълнително споразумение, с което се възлага допълнителна трудова функция и се определя допълнително трудово възнаграждение, съобразено със ставките предвидени в поканата за предоставяне на проектни предложения. Изразените в тях мнения нямат обвързваща съда материална доказателствена сила и не са задължителни за него.
Анализът на горните обстоятелства обосновава извод, че с решението на УО се въвеждат ограничения, които не са предвидени с цитираните норми на КТ и транспонираната с него Директива. Първоинстанционният съд правилно приема за незаконосъобразна и липсата на конкретна обосновка в акта относно начина на формиране на конкретния размер на неверифицираните суми за възнаграждения на служителите. Административният акт е и необоснован относно начина на определяне на броя отработени часове, за които не следва да бъде признат разхода. До същия извод е достигнал и административният съд, от което следва, че е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила.
По делото е направено искане за присъждане на разноски от двете страни в процеса. Като съобрази изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 3 от АПК, в полза на ответника следва да се присъди сумата от 1 020,00 лева за адвокатско възнаграждение, съгласно представените списък с разноски, Договор за правна защита и съдействие и доказателства за реалното им заплащане. Предвид разпоредбата на § 1, т. 6 от ДР на АПК, разноските следва да бъдат поети от Изпълнителна агенция Програма за образование юридическото лице, в чиято структура се намира административният орган, издател на акта.