Определение № 4361 от 29.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1360/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 вр. чл. 248, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от „Интерекспрес“ ЕООД и Т. Б. Б., заедно представлявани от адв. Г. Б., срещу определение № 98 от 17.02.2025 г. по в. гр. д. № 146/2024 г. на Варненския апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателите за изменение на постановеното по същото дело решение № 199 от 09.12.2024 г. в частта му за разноските чрез присъждането на пълните размери на заплатените от тях адвокатски възнаграждения от по 7 050 лева, вместо присъдените размери от по 3 000 лева след уважаване на възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Поддържа се в жалбата, че въззивният съд неправилно е извършил преценката си за несъответствие на заплатеното възнаграждение с броя и предмета на предявените искове, вида и количеството на извършената работа от адвоката, съответно фактическата и правна сложност на делото. В тази връзка жалбоподателите се позовават на противоречие с разрешенията, дадени в решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС и следните определения на състави на ВКС: определение № 1113 от 10.03.2025 г. по гр. д. № 2622/2024 г. на II-ро г. о., определение № 1114 от 10.03.2025 г. по гр. д. № 4936/2023 г. на II-ро г. о., определение № 107 от 12.04.2022 г. по т. д. № 607/2021 г. на ІІ-ро т. о., определение № 2995 от 13.06.2024 г. по ч. гр. д. № 991/2024 г. на IV-то г. о., определение № 357 от 04.02.2025 г. по т. д. № 1413/2024 г. на I-во т. о., определение № 585 от 25.02.2025 г. по ч. т. д. № 95/2025 г. на II-ро т. о., определение № 2823 от 30.10.2024 г. по т. д. № 710/2023 г. на II-ро т. о. Сочат, че съобразно тях размерите на адвокатските възнаграждения в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение са: видът на спора, материалният интерес, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Намаляване на претендираното адвокатско възнаграждение се допуска, само ако съдът установи, че трудът на адвоката е съществено надценен. А по смисъла на чл. 2, ал. 5 от Наредбата, за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно, независимо от формата на съединяване на исковете. Изтъкнато е и съображението, че в случая срещу всеки един от ответниците са предявени по два отделни иска с цена съответно 50 000 лева и 30 000 лева, като въз основа размерите на тези претенции по смисъла на наредбата минимално дължимото адвокатско възнаграждение се формира като сбор от сумите 4 650 лева и 3 050 лева (кореспондиращи съответно на всеки от исковете), или възлиза в размер на общо 7 700 лева за всеки от ответниците, която сума е по-висока от претендираната от 7 050 лева. В контекста на тези оплаквания искането е за отмяна на обжалваното определение и за уважаване на подадената молба за изменение на въззивното решение в частта му за разноските. Ответниците по жалбата Денка З. Г. и З. Г. Г. не са взели становище. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира, че е сезиран с процесуално допустима частна жалба, която е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. След постановяване на решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на Съда на Европейския съюз (в което Съдът на ЕС се е произнесъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на чл. 101, пар. 1 ДФЕС вр. чл. 4, пар. 3 ДЕС) в практиката на ВКС трайно и непротиворечиво се приема, че българският съд не може да определи следващото се адвокатско възнаграждение на база размерите, предвидени в приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, която е издадена по законова делегация от чл. 121, ал. 1 вр. чл. 36 и 38 ЗАдв. За да се произнесе по размера на дължимото във всеки конкретен случай адвокатско възнаграждение, съдът следва да изходи от разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 в първата му част вр. ал. 1 ЗАдв, според която възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и трябва да е справедливо и обосновано по размер. Приема се, че съдът следва да го определи в съответствие с възприетите в съдебната практика критерии за преценка на фактическата и правна сложност на делото и обема и съдържанието на предоставените от адвоката правна защита и съдействие - явявания в съдебни заседания, техния брой, представените писмени защити, подлежащата на проучване и анализиране нормативна уредба и съдебна практика, и пр. (част от цитираната от жалбоподателя практика, а също и определение № 2422 от 18.09.2024 г. по ч. т. д. № 1693/2024 г. на ВКС, II-ро т. о., определение № 4683 от 17.10.2024 г. по гр. д. № 3264/2023 г. на ВКС, III-то г. о.). Тези критерии са залегнали и в т. 3 на ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, в което е посочено, че основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. Когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т. е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират, и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. В разглежданата хипотеза жалбоподателите са участвали в протеклото съдебно производство в качеството на ответници по предявени срещу тях (и срещу ответницата Т. Г. Н.), при условията на кумулативно субективно съединяване, искове с правно основание чл. 45 и чл. 49 ЗЗД за солидарното им осъждане да заплатят съответно сумата 50 000 лева на ищеца З. Г. Г. и сумата 30 000 лева на ищцата Денка З. Г., представляващи обезщетения за причинените им неимуществени вреди вследствие смъртта на И. З. К. - тяхна възходяща, починала на 02.07.2015 г. Предявените искове са приети за изцяло неоснователни от разгледалите спора съдебни инстанции. В хода на въззивното производство от процесуалния представител на ответниците (сега жалбоподатели) е изготвен писмен отговор на въззивната жалба, съдържащ съображения относно основателността на предявените искове, както и становище по направените с въззивната жалба доказателствени искания. Впоследствие е представено и писмено становище по повод определението на въззивния съд от 11.04.2024 г., с което е уважена молбата на ищците по чл. 190 ГПК, приети са приложени към въззивната жалба писмени доказателства и е допуснат при режим на довеждане един свидетел. Представена е и втора молба-становище по повод представени от насрещната страна писмени доказателства. Пълномощникът на ответниците се е явил в две открити съдебни заседания, като е изготвил и писмена защита в срока, указан в третото заседание, в което не се е явил. Повдигнатият за разглеждане правен спор за обезщетяване на вредите от непозволено увреждане не се отличава с висока правна сложност, какъвто извод е достигнат и от решаващия съдебен състав, постановил обжалваното определение. Предпоставките за уважаване на тази претенция са последователно и богато разглеждани както от правната доктрина, така и от съдебната практика, като приложението на относимите законови разпоредби не създава трудности при правоприлагането. Освен това следва да се съобрази и изтъкнатото от въззивния съд обстоятелство, че осъществената адвокатска защита за всеки от ответниците (въззиваеми) е била идентична - подаден е общ отговор на въззивната жалба, писмени становища по доказателствените искания и становище по съществото на спора, както и фактът, че основният доказателствен материал е бил събран пред първоинстанционния съд, а доказателства във въззивното производство са събирани поради допуснати в първоинстанционното производство процесуални нарушения. Ето защо, като взе предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че справедливото и обосновано възнаграждение, на база правната и фактическа сложност на делото и обема и съдържанието на предоставените от адвоката правна защита и съдействие, възлиза, след уважаване на възражението за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, в размер на определената от въззивния съд сума, поради което обжалваното определение следва да се потвърди. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.,