Определение № 5631 от 09.05.2024 г. на ВАС по адм. д. № 4230/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. АПК. Образувано е по частна жалба на В. Костадинова и К. Костадинов и двамата с адрес гр. Плевен, чрез процесуален представител адв. Р. Василева, против определение № 1109/21 март 2024 г., постановено по адм. дело № 217/2024 г. по описа на Административен съд Плевен, в частта, с която е върната искова им молба, с правно основание чл. 177, ал.2 вр. ал.1 и чл. 146 АПК, с искане за обявяване на нищожност на заповеди № РД-12-385/26.09.2019 г., № РД-12-28/24.01.2020 г., № РД-12- 47/02.02.2022 г. и № РД-12-119/22.03.2022 г., обективирани във висяща административна преписка № ЖС-94И-150-1/30 август 2019 г., и е прекратено производството по делото в тази част. С доводи за неправилност и незаконосъобразност се иска отмяната му и връщане на делото на същия съд за произнасяне по същество на спора. Писмени възражения в срока по чл. 232 АПК са депозирани. Върховният административен съд, второ отделение, в настоящия състав, намира частната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 230 АПК и от надлежна страна. Разгледана по същество, е неоснователна по следните съображения: За да върне исковата молба и да прекрати производството на основание чл. 159, т. 1 и т. 4 АПК, административният съд е приел, че същата е недопустима, тъй като е подадена срещу актове, който не подлежат на самостоятелно обжалване и жалбоподателите нямат правен интерес да ги обжалват, респ. да искат прогласяването им за нищожни, тъй като законосъобразността на тези актове се преценява при обжалването на крайния акт, с който приключва административното производство. Така постановеното определение е законосъобразно. При постановяване на същото, административният съд правилно е отчел и съобразил приложимите законови норми. Актовете, които жалбоподателите искат да бъдат прогласени за нищожни, нямат характера на индивидуални административни актове по смисъла на чл. 21, ал. 1 - 4 АПК, които да подлежат на съдебен контрол за законосъобразност. С тези актове не се разпореждат правни последици, който биха засегнали правата и интересите на жалбоподателите. Разпоредбата на чл. 21, ал. 5 АПК, изречение първо АПК сочи, че не са индивидуални административни актове волеизявленията, действията и бездействията, когато са част от производствата по издаване или изпълнение на индивидуални или общи административни актове или са част от производствата по издаване на нормативни актове. Поради това тези волеизявления, действия и бездействия не подлежат на съдебен контрол. На съдебен контрол подлежи крайният акт, с който приключва административното производство. Наличието на правен интерес и годен за оспорване индивидуален административен акт е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на оспорването, за която съдът следи служебно. Правилно, с оглед установеното, съдът е приел, че за жалбоподателите липсва правен интерес от оспорване на тези актове, тъй като същите не се отразяват неблагоприятно върху правната им сфера. Правният интерес следва да се преценява във всеки конкретен случай според съдържанието на оспорения акт и съобразно разпоредбата на чл. 147, ал. 1 АПК. Съгласно тази норма, правен интерес от оспорването на административен акт имат гражданите, чиито права, свободи или законни интереси са нарушени или застрашени от него или за които той поражда задължения. Правният интерес следва да бъде личен, пряк и непосредствен, което означава със самата отмяна на оспорения акт да бъде отстранена или да се предотврати настъпването на щета от негово изпълнение. В настоящия случай оспорващите нямат правен интерес от обжалване, тъй като с процесните заповеди не се засягат пряко техни права и интереси и не се създават задължения за тях. Евентуалното съществуване на нищожен акт в правната действителност, не обуславя на собствено основание наличие на правен интерес за всяко лице да го оспорва, на това основание, без ограничение във времето. Както при оспорване на административния акт с твърдения за незаконосъобразност, така и по искане за обявяване на нищожност на акта, за оспорващия следва да е налице правен интерес да сезира съда, какъвто не се установява в случая. Липсва правен интерес от оспорването, както личен, така и пряк и непосредствен. Предвид това, че обжалваното определение на Административен съд Плевен е валидно, допустимо и правилно - следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото и своевременно направеното искане за присъждане на разноски, на ответника Община Плевен следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 100 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение, съобразно чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение, в настоящия състав