Определение № 100 от 23.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3765/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ф. М. К. и А. Л. К. срещу решението на Окръжен съд-Смолян, постановено на 27.05.2016г. по в.гр.д.№115/2016г., с което решението на първоинстанционния съд е отменено в частта, с която е признато за установено по отношение на Р. А. К., че Ф. М. К. е собственик на основание н.а.№23, том III, дело №50/1961г., наследство и придобивна давност на 1/3 идеална част от недвижим имот с четириъгълна форма с площ от 24 кв.м. от ПИ пл.№ 812, при граници на реалната част: от всички страни ПИ пл.№812, кв.120 по ПУП на [населено място], която попада в УПИ ХХХ-811, кв.120 и вместо това предявеният от Ф. М. К. и задължителния й другар А. Л. К. установителен иск за 1/3 идеална част от имота е отхвърлен като неоснователен, както и в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният от Ф. М. К. и задължителния й другар А. Л. К. установителен иск срещу Р. А. К. в частта, с която се претендира признаване за установено правото на собственост на основание н.а.№23, том III, дело №50/1961г., наследство и придобивна давност на останалите 2/3 идеални части от същия имот. В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса когато по едно текущо гражданско дело част от правния спор досежно правата и придобивния способ на праводателя-ответник се стабилизира със СПН в промеждутъка от време между първоинстанционния и второинстанционния въззивно-изчаквателен период, длъжен ли е въззивният съд да се съобрази с това обстоятелство, когато определя обема от права на приобретателя-ответник по делото, оспорени с исковата молба, имащ значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа се също така, че в противоречие с практиката на ВКС въззивния съд се е произнесъл по въпроса изгубва ли се правото на собственост по давност при неупражняването му. В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба Р. А. К. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Налице са предпоставки за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: По реда на чл.124, ал.1 ГПК Ф. М. К. е предявила срещу [община] иск за установяване правото си на собственост върху реална част с четириъгълна форма с площ от 29 кв.м. от ПИ №812 в кв.120 по ПУП на [населено място], от които 27кв.м. попадат в [улица] от кв.120, а срещу Р. К. – иск за установяване правото си на собственост върху реална част с четириъгълна форма с площ от 24 кв.м. от ПИ №812, попадащи в УПИ ХХХ-811, кв.120 по ПУП на [населено място], като с определение №250/23.09.2015г. по делото като задължителен другар на ищцата е конституиран нейният съпруг А. Л. К.. В частта, с която е признато за установено по отношение на [община], че Ф. М. К. е собственик на основание н.а.№23, том III, дело 50/1961г. върху 1/3 идеална част от недвижим имот с четириъгълна форма, с площ от 29кв.м., част от ПИ пл.№812, кв.120 по ПУП на [населено място], от които 27кв.м. попадат в улична регулация и 2 кв.м. в УПИ XXIX-811 решението на първоинстанционния съд не е обжалвано пред въззивния съд и е влязло в сила. Сезиран с въззивна жалба от Р. А. К. срещу първоинстанционното решение в частта, с която е прието за установено, че Ф. М. К. е собственик на основание н.а.№23, том III, дело №50/1961г. на 1/3 идеална част от недвижим имот с четириъгълна форма с площ от 24 кв.м. от процесния ПИ №812, която попада в УПИ ХХХ-811 в кв.120 по ПУП на [населено място] и с насрещна въззивна жалба от Ф. М. К. и А. Л. К. срещу първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът за останалите 2/3 идеални части от имота с четириъгълна форма и с площ от 24 кв.м., попадащ в УПИ ХХХ-811, въззивният съд е приел, че предявеният иск за тази реална част е неоснователен. Прието е, че ПИ с пл.№812 в кв.120 е с площ 70 кв.м. и попада в образуването на УПИ XXIX и УПИ ХХХ-811. С Акт за частна общинска собственост №843/25.05.2010г. този имот е актуван като общинска собственост на основание чл.2, ал.1, т.2 от Закона за общинската собственост и на 17.08.2011г. с договор за покупко-продажба №20 [община] е прехвърлила на Р. А. К. правото на собственост върху 32.50кв.м., представляващи част от неурегулиран ПИ с пл.№812, която част се придава към УПИ ХХХ-811, собственост на Р. А. К. съгласно н.а.№165, том II, рег.№3123, дело №368/17.12.2008г. Прието е, че Ф. М. К., заедно със сестрите си Р. М. Р. и Т. М. Л., е законен наследник /дъщеря/ на М. М. П., починала на 24.05.1990г., като с н.а.№23/01.08.1961г. Р. А. М. /М. М. П./, Р. Х. М. /Р. М. Р./, Ф. Х. М. /Ф. М. К./ и С. Х. М. /Т. М. Л./ са признати за собственици по давностно владение на дворно място от около 3 дка, съставляващо имот пл.№529, за който по регулация се отрежда парцел I в кв.29, ведно със застроена в него масивна жилищна сграда на два етажа, застроена на 80кв.м. и съставляваща еднофамилно жилище. Прието е, че бракът между Ф. М. К. и А. Л. К. е сключен на 28.05.1974г. С нотариален акт №63, том XIV, дело 136/1982г. от 22.09.1982г. Ф. К. и А. К. са признати за собственици по давностно владение на дворно място, съставляващо част от имот с пл.№808, за която е отреден парцел VIII в кв.69 с площ от 492кв.м., ведно с построената в него масивна жилищна сграда на два етажа върху 80 кв.м., а с н.а.№238, том II, рег.№644, дело 267/1999г. от 26.03.1999г. Ф. К. и А. К. са признати за собственици по давностно владение на дворно място с площ 1025.1 кв.м., ведно с построения в него масивен гараж, което място съставлява имот с пл.№722, за който се отрежда парцел VIII, кв.89 по ЗРП на Н., след което на 30.03.1999г. /н.а. №30, том I, рег.№656, дело №269/1999г. са продали този имот на Л. А. Б., С. А. Б. и А. А. К.. Въз основа на заключението на назначената от първоинстанционния съд първоначална и допълнителна СТЕ е прието за установено, че имот пл.№812, за който е издаден Акт за частна общинска собственост, попада с 53 кв.м. в имот пл.№529 по плана на Н. от 1950г., описан в н.а.№23/01.08.1961г., като по действащия план на града, одобрен през 1987г., 32.5 кв.м. от имота попадат в УПИ ХХХ-811, 28 кв.м. попадат в УПИ XXIX-811 и 35 кв.м.-в улична регулация. Прието е, че по действащия план има предвидена [улица] м. на изток от УПИ VIII-772, кв.89, на място има път с положено асфалтово покритие с ширина 2.5 м., който попада в обхвата на проектираната улица, като няма данни за отчуждаване и заплащане на обезщетение в полза на ищцата. Посочено е, че според вещото лице по плановете на града няма данни процесният имот да е бил стар път, като по плана от 1974г. по-голяма част от имота попада в дере без кадастрален номер, съдържащите се символи в скицата обозначават подпорни стени или скатове от двете страни на мястото и няма знак за пътека; по плана от 1987г. имотът граничи със заснетия път. От показанията на разпитания по делото свидетел Е. Х., първи братовчед на ответницата К., е прието за установено, че спорното място е било градина с площ не по-малко от 3 дка, равно с малко наклон, като майката на ищцата е разделила този имот на трите си дъщери и на ищцата Ф. се паднала най-горната част; ищцата и съпругът й построили къща в това място, а през 1980г. през имота прокарали улица, който пресекла градината на Ф. и останало място в източната част, което се нарича „чакъм“, което Ф. и съпругът й засявали до 2009г. и никой не им пречел да го ползват повече от 30 години. Кавгите между страните започнали след 2009г. Посочено е, че свидетелката М. К., братовчедка на ответницата, установява, че ищцата има този имот от родителите си, че имотът е към 3 дка и е бил разделен между трите сестри, като най-горната част се паднала на Ф.; тя построила къщата си, след което имотът бил разделен и ищцата обработвала мястото като градина преди да прокарат пътя, а след това до 2000г. също го засявала с картофи и ръж и никой не й го оспорвал повече от 30 години; в момента има около 40-50 кв.м. между асфалта и подпорната стена, построена от Р., което място е с чакъл и пясък от 2007г., но преди това го обработвали Фиданка и съпругът й. Посочени са и показанията на св.Л. Б., сестра на ответницата, според която между имота на ищцата и имота на ответницата е имало стар път, стар сокак, от двете страни на който имало каменна зидария, като през 1974г. е прокаран пътят, който първоначално бил с чакъл, а през 1987г. е асфалтиран /сега е разрушен/, мястото е тясно и не става за градина и никой не го е обработвал, както и показанията на св.К. К., която е заявила, че дълги години е минавала по този селски път като куриер и че там градина не е имало. От правна страна е взето предвид обстоятелството, че през 1961г. ищцата Ф. К., двете й сестри и майка й са признати за собственици на основание придобивна давност на имот, включващ процесния, като от показанията на свидетелите е установено, че приживе майката е разделила имота с площ от 3 дка между трите си дъщери, като на ищцата Ф. К. се паднала най-горната част, за която Ф. К. и съпругът й А. К. се снабдили с н.а.№63 през 1982г., а впоследствие през 1999г. били признати за собственици по давност и на дворно място с площ от 1025.1 кв.м., представляващо имот пл.№772. По отношение на частта от мястото, заето от улица, съдът е приел, че макар да липсват данни за отчуждаване, тази част от имота е фактически завзета и улицата е реализирана през 1974г., т.е. държавата е започнала да владее улицата и я е владяла до влизане в сила на ЗМСМА на 17.09.1991г., поради което е придобила собствеността по давност, а с влизане на ЗМСМА в сила по силата на §7, ал.1, т.4 ПЗР на този закон собствеността е преминала от държавата към общината, която и до момента владее улицата. Посочено е, че съгласно заключението на вещото лице спорната част от 24 кв.м., повдигната в жълт цвят на приложената към заключението комбинирана скица №1, представлява част от пътя и се намира между асфалта и подпорната стена с отстояние от 1.9м., поради което е прието, че [община] се легитимира като собственик на посоченото основание /§7, ал.1, т.4 ПЗР ЗМСМА/ и оплакването, че ответницата К. не е могла да придобие закупената от общината с договор от 17.08.2011г. площ е неоснователно. Прието е, че обвързващата материална доказателствена сила на съставения на 25.05.2010г. акт за частна общинска собственост не е опровергана, като твърденията на ищците, че и след прокарването на улицата през 1974г. продължават да владеят спорното място не са доказани в производството по съображения, че според въззивния съд следва да бъдат кредитирани единствено показанията на св.Б. и К., но не и показанията на св.Х. и К.. Прието е, че с оглед завземането на спорното място при прокарването на улицата през 1974г. първоначално от държавата, а след това от общината, ищцата е загубила правото си на собственост по давност /н.а.№23/1961г./ и наследство върху спорното място, а ищецът К. не е могъл да го придобие по давност, тъй като не установява да е упражнявал необезпокоявано фактическа власт върху него за повече от 10 години до завеждането на иска. Прието е също така, че не се поддържат и твърдения ищците да са манифестирали по отношение на сестрите на ищцата правото си на собственост върху техните идеални части от спорното място, отблъсквайки по този начин владението им. С оглед така изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК по въпроса изгубва ли се правото на собственост по давност при неупражняването му – в посоченото в изложението решение №1332/04.01.2007г., постановено по гр.д.№2402/2005г. по описа на IV-А отделение на ВКС е прието, че правото на собственост не се губи с неупражняването му. При допускането на касационното обжалване следва да бъдат взети предвид и особеностите на поставения на разглеждане правен спор, а именно обстоятелството, посочено още в исковата молба, че правата на Ф. М. К. са оспорени през 2010г. със съставянето на акт за частна общинска собственост, което и при липса на данни за извършено отчуждаване, е обосновало извода на въззивния съд, че ищцата е изгубила правото си на собственост. Поставеният въпрос за значението на обстоятелството, че по отношение на частта от имота, владяна от общината, спорът е разрешен със сила на присъдено нещо, следва да бъде разгледан при разрешаване на спора по същество, доколкото е релевантен за изхода на спора, но не е обосновал извода на въззивния съд за неоснователността на предявения срещу Р. К. иск. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение