Определение № 563 от 26.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 2258/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Д. М. А. чрез адвокат М. П. Р. обжалва определение № 421/09.05.2022 г. по т.д. 240/22 г., по описа на Окръжен съд – Русе, с което е потвърдено разпореждане за връщане на въззивната му жалба срещу решение, постановено от Районен съд – [населено място]. В частната жалба са изложени съображения за неправилност и необоснованост на решението. Счита, че не е съобразено с икономическата обстановка в страната. Имал желание да плати таксата, но разходите за най-необходими неща, не му позволили. Сочи, че към настоящия момент материалното му състояние се е влошило. Моли да се отмени определението. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи основание за допускане касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК - очевидна неправилност на определението на въззивния съд. От мотивите на акта се установявала неговата неправилност и освен това с постановяването му било нарушено равенството на страните в процеса. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Частната жалба е допустима, подадена в срок, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да потвърди разпореждането на първоинстанционния съд, за връщане на въззивната жалба, на основание чл. 262, ал.2, т. 2 вр. чл. 261, т. 4 от ГПК, въззивният съд е приел, че по делото от първоинстанционния съд е постановено съдебно решение. Срещу това съдебно решение е подадена въззивна жалба от Д. М. А.. Същата не е отговаряла на изискването на чл. 261, т. 4 от ГПК и на жалбоподателя е дадена възможност да отстрани нередовността, като представи доказателства за внесена държавна такса с посочен конкретен размер по сметка на Окръжен съд - Русе, в 1 седмичен срок и представи доказателства за внасянето. В срока по чл. 262, ал. 1 от ГПК въззивният жалбоподател поискал продължаване на срока за отстраняване нередовности на въззивната жалба, които са му съобщени, а именно – да представи доказателства за внесена държавна такса по сметка на Окръжен съд – Русе, като с разпореждане първоинстанционният съд е продължил срока. В рамките на продължения срок, не били постъпили доказателства и искания от жалбоподателя. Поради това въззивният съд е направил извод, че нередовностите на въззивната жалба, конкретно съобщени на страната, не са отстранени и са били налице основания за връщане на въззивната жалба, на основание чл. 262, ал. 2, т. 2 от ГПК. Това е мотивирало въззивния съд да приеме, че определението е правилно. Няма данни за искане за освобождаване от държавна такса с въззивната жалба и няма искане в срока за отстраняване нередовности на въззивната жалба. Основният извод на въззивния съд е, че искането за освобождаване на жалбоподателя от внасяне на държавна такса, на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК, отправено с частната жалба, е много след срока за отстраняване нередовностите на частната жалба и поради това частната жалба е неоснователна. Допускането на касационно обжалване на определенията се извършва при предпоставките, предвидени в чл. 274, ал.3, т. 1 вр. чл. 280 от ГПК. Съгласно посочената норма касационната инстанция може да допусне служебно касационно обжалване на определенията, ако са налице данни за осъществяване на предвидените в чл. 280, ал.2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК предпоставки. В случая, при извършената служебна проверка, такива основания не се установяват. Извън посочените хипотези, касаторът следва да обоснове основание за допускане касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК е посочено основанието, предвидено в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно очевидна неправилност на въззивното решение. Соченото основание не е налице. Съгласно константната практика на ВКС, очевидна неправилност е налице когато от обжалвания акт, без извършване на същинска проверка, може да се установи, че определението е постановена при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, каквато в случая не е налице. Липсва логическа несвързаност на изводите. Не се твърди в частната жалба и не може да се установи от обжалвания акт, че в предвидения от закона срок за отстраняване нередовностите на въззивната жалба е поискано от жалбоподателя освобождаване от внасяне на държавна такса, на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК. Такова искане е отправено след връщане на въззивната жалба, т.е. след срока за отстраняване на нередовностите и не е релевантно. Въззивният съд е обсъдил в логическа свързаност исканията на страната, както и отсъствието на действия в релевантния срок. Ето защо в случая липсва неправилно приложение на процесуалните норми, след обсъждане на всички релевантни обстоятелства. Процесуалните права, каквото е и правото на освобождаване от внасяне на държавна такса, дължима на основание чл. 261, т. 4 от ГПК, следва да се упражняват в предвидените в закона срокове. Този извод на въззивния съд, не представлява нарушение на процесуалния закон. Освен това не може да обоснове накърняване правата на жалбоподателя, тъй като е имал правна възможност да осъществи защитата си по предвидения в закона ред и с предвидените процесуални средства. С оглед изложеното не може да се направи извод за очевидна неправилност на определението, съгласно предвиденото в закона основание – чл. 280, ал.2, пр.3 от ГПК По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване. Върховният касационен съд на Р България