Определение № 2607 от 09.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 1034/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК.

Адвокат П. К. като пълномощник на В. И. Х. обжалва решение № 75 от 13.06.2024 г. по т.д. 29/24 г., по описа на АС- Търново, с което е потвърдено определение № 61 от 15.02.2023 г. по т.д. 42/22 г., по описа на ОС- Плевен, постановено на основание чл. 248 от ГПК, с което е оставена без уважение молбата на адв. П. К. като пълномощник на В. И. Х. за изменение на решението на първоинстанционния съд, в частта за разноските, с искане за присъждане на допълнителни разноски в размер на 1 608,96 лв, с данък върху добавената стойност, представляващи дължимото адвокатско възнаграждение.

Сочи неправилно приложение на нормите от Наредба № 1 от 2004 г. на Висшия адвокатски съвет за възнаграждения за адвокатска работа, като съдебното заседание пред първоинстанционния съд е било след влизане в сила на измененията на тази наредба, обнародвани в ДВ бр. 88 от 04.11.2022 г. Дължимото адвокатско възнаграждение при материален интерес от 25 000 лв следвало да е в размер от 3 180 лв с ДДС.

Счита, че изводите на съда относно действие на решение на СЕС, С-438/22 г. били неправилни. Нямало сключен договор между клиента и страната. Съдът следвало да определи, на основание чл. 38 от ЗАдв възнаграждение в размер, не по-нисък от посочения в Наредба № 1 на ВАдвС.

Моли да се отмени определението и да постанови друго, с което да се определи възнаграждение в по-голям размер, съответен на посочената наредба.

В изложението съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. При проведено съдебно заседание след влизане в сила на измененията на Наредба № 1 с ДВ бр. 88/04.11.2022 г., при действието, на което постановено съдебното решение, т.е. след влизане в сила на измененията на наредбата, по коя редакция следва да се определи възнаграждението?

2. Коя е меродавната дата за определяне размера на адвокатското възнаграждение по редакцията на Наредба № 1 ДВ бр. 88/04.11.2022 г., влязла в сила на 08.11.2023 г., датата на сключване на договора за правна помощ и съдействие, датата на последното съдебно заседание с даден ход по същество, дата на постановяване на съдебното решение или друга дата? По поставения правен въпрос касаторът бил се произнесъл в отклонение от практиката на ВКС, съгласно определение № 820 от 20.11.2014 г. по ч.гр.д. 6417/14 г., III ГО на ВКС?

3. Следва ли адвокатският хонорар да бъде намален, съобразявайки решение на СЕС по дело С-438/22 г., въпреки липсата на възражение от насрещната страна?

По отношение на всички поставени правни въпроси сочи основанията за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Ответникът по частната жалба ЗК „Лев инс“ АД оспорва частната жалба. Счита, че следва да се остави без уважение.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Частната жалба е допустима, подадена от легитимирано да обжалва решението лице, срещу акт, подлежащ на обжалване.

С обжалваното решение въззивният съд е разгледал и частната жалба на П. К. срещу определение № 61 от 15.02.2023 г. по т.д. 42/22 г. по описа на ОС-Плевен, с което е оставено без уважение молба, подадена на основание чл. 248 от ГПК от адв. П. К. за изменение на решението на първоинстанционния съд, в частта за разноските относно дължимото й възнаграждение като пълномощник на ищцата В. Х.. Въззивният съд е приел, че с оглед нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, съдът следва да определи възнаграждението на адв. К.. Приел е, че не е обвързан от минималните размери, определени с Наредба № 1 на ВАдвС. Този извод е мотивиран с действие на решение С-438/22 г. на СЕС, на основание чл. 267 ДФЕС. Посочил е, че с оглед посоченото решение, следва да остави неприложена посочената Наредба относно минималните размери на адвокатските възнаграждения. Прието е, че с оглед фактическата и правна сложност на спора, определеното с решението на първоинстанционния съд възнаграждение на адв. К., в размер на 1 536 лв е правилно определено и не следва допълнително да се определя размер от 1 608,96 лв, така както е поискано.

Съдът констатира, че с първоинстанционното решение е уважен искът на ищцата, представлявана от адв. К., като й е присъдено обезщетение, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ в размер на 25 000 лв, като е отхвърлен иска за разликата от 90 000 лв.

Допускането на касационно обжалване на определенията, на основание чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК.

С поставените 1 и 2 правни въпроси касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. Решаващият извод на въззивния съд е, че при определяне на възнаграждение на адвокат, осъществил представителство, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв, съдът следва да определи същото с оглед правната и фактическа сложност по делото, по справедливост, на основание чл.38, ал. 2, вр. чл. 36, ал. 2 от ЗАдв. Липсва произнасяне по отношение действието на измененията на Наредба № 1 на ВАдвС по време. Въззивният съд е приел, че Наредба № 1 е неприложима, предвид действието на решение на СЕС С-438/22 г. Действието на изменението на Наредба № 1 по време не е обуславящ извода на съда, поради което с поставените правни въпроси касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. Поради това не подлежат на изследване и допълнителните основания съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

По отношение на поставения въпрос 3, също следва да се приеме, че касаторът не е обосновал основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд не се е произнесъл по отношение на намаляването на адвокатско възнаграждение. Въззивният съд е приел, че определеното от първата инстанция възнаграждение е точно определено и не следва да се определи допълнителен размер. За да формира този извод, въззивният съд е приел, че определеното от първоинстанционния съд възнаграждение, съответства на чл. 38, ал. 2, вр. чл. 36, ал. 2 от ЗАдв. Конкретно е преценен материалният интерес, съразмерен на уважената част от иска, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. За да определи по справедливост възнаграждението, следващо се на адв. К., съдът е преценил материалния интерес, правната и фактическа сложност на делото. Въззивният съд не е извършил намаляване на следващото се възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК. Така както е формулиран правният въпрос не съответства на изложените мотиви от съда, липсва намаляване на присъдено или определено възнаграждение. Въззивният съд е приел, че определя възнаграждението по справедливост и не извършва намаление. Решаващият извод е свързан с прякото приложение на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв, като е съобразено действието на решение С- 438/22 г. на СЕС и преценено неприложението на Наредба № 1 за възнаграждения за адвокатска работа. Разрешението е съответно на трайната практика на ВКС, изразена в множество определения: Определение № 1529/21.05.2025 г. по ч.т.д. № 2801/2024 г. на ВКС, I т.о., Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на ВКС, І т. о., Определение № 1183/14.03.2024 г. по гр.д. № 2605/2023 г. на ВКС, ІІІ г. о., Определение № 1239/13.05.2024 г. по ч.т.д. № 1555/2023 г. на ВКС, І т. о., Определение № 2948/12.06.2024 г. по ч.гр.д. № 1567/2024 г. на ВКС, І г. о., Определение № 2198/08.08.2024 г. по т.д. № 1916/2023 г. на ВКС, І т. о. С оглед изложените мотиви не следва да се допуска касационно обжалване на определението на въззивния съд.

Върховният касационен съд на Р България